ръка на рамото му. Седеше съвсем близо до него, не, че се притискаше в гърба му, но все пак беше твърде близо.
— Трудно ми е да преценя — отговори с привидно безразличие той, докато се опитваше да не реагира на възбуждащото топло тяло до гърба си. — Знам много малко за братовчедка си, особено за мислите й. Не я познавам добре, наистина.
— Не познавате и мен — напомни му замислено Миранда и се премести малко напред, така че той усети в гърба си меката закръгленост на гърдите й. — Но аз съм готова да ви разкажа всичко, което бихте искали да знаете — прибави тя,
— Може би по-късно — промърмори Гарет. — Непременно ли трябва да седите толкова плътно да мен? Стана ми горещо.
— Гърбът на коня е силно наклонен и постоянно се смъквам назад — обясни тя, но послушно се отмести от него. — Ще се опитам да се задържа някак си.
— Благодаря — усмихна се облекчено Гарет. За първи път от много години насам, всъщност от първите месеци на брака си, не беше изпитвал такова искрено желание да се смее. След това припламваха само искри цинична подигравка, които според другите изразяваха особено чувство за хумор.
Пътят се насочи към вътрешността на страната. Тъй като вървяха по нанадолнище, конят ускори темпото. Тъкмо наближаваха едно кръстовище, когато до ушите им достигна глух гърмеж. Последваха го пронизителни скърцащи тонове, свирки, примесени със заплашителното тракане на тигани и трополене на кости върху ламарина, както и с оглушителна вълна от ревящи и пеещи гласове, след които се издигна всеобщ смях, в който звучеше неприкрита злоба.
— Какво става, за Бога? — прошепна изумено Миранда и се подаде иззад гърба му, за да погледне към пътя вдясно от кръстовището. В този миг от гората излязоха група дрипави мъже, които надуваха рогове и барабаняха върху медени казани.
— По дяволите! Да се опитаме да се измъкнем от този ад! — Гарет бързо подкара коня към края на пътя и животното се притисна уплашено до високия жив плет.
— Но какво е това? — Нестройният хор от музикални инструменти и ревящи човешки гласове приближаваше бързо. Малката група музиканти, които вървяха начело, тъкмо завиха с танцуващи стъпи по кръстовището.
— Ако не се лъжа, наричат го препускане под акомпанимент на котешка музика — обясни с мрачна усмивка Гарет.
Миранда зяпаше с отворена уста странната процесия, която бе излязла на кръстовището. Възрастен мъж, облечен само с дрипави долни гащи и мръсен кожен жакет, яздеше начело, възседнал мършаво магаре. На главата му бяха окачени рога от картон, в устата му беше пъхната лула. Зад него седеше мърлява стара жена, овесила на врата си огромен меден казан, и го удряше с дървената си обувка. След нея идваше мъж, възседнал муле, облечен в яркочервен сюртук, който размахваше камшик за езда. В другата си ръка стискаше рог и го надуваше с все сила. Звуците, които произвеждаше, приличаха на рева на кастриран бик и Миранда побърза да затисне ушите си.
Зад мулето подтичваше немощно магаре с двама ездачи, мъж и жена, вързани един за друг. Жената гледаше напред, широкото й кръгло лице беше яркочервено, очите странно безизразни. Зад нея, с поглед назад, седеше дребен, слабичък мъж, много блед, с израз на животински страх в очите. Жената размахваше огромен черпак за супа, с който непрекъснато го удряше по раменете и главата, докато той отчаяно въртеше вретеното и чекръка, които бяха в ръцете му.
Група мъже и жени, въоръжени с дебели цепеници и тояги, крачеха около магарето и с неприлични викове, обиди и заплашителни жестове подканяха вързаните да си вършат работата.
Цялото население на близките и по-далечните села се беше събрало след процесията. Мъжете и жените бяха изнесли от къщите си всевъзможни домакински уреди и музикални инструменти и вдигаха страшен шум. Надали беше останал човек, който да не се е отзовал на повика за шествие под акомпанимент на котешка музика.
— Какво означава това? — попита за трети път Миранда, когато процесията най-после се скри от погледите им.
Усмивката на Гарет стана още по-мрачна.
— Местен обичай, който би могъл да бъде наречен обществено порицание. Ако един мъж допусне жена му да командва в къщата, съседите започват да недоволстват. Мъжът, който е под чехъла на жена си, дава лош пример и съседите намират начин да изразят неодобрението си. Нали видяхте как се прави.
— Но може би мъжът и жената си живеят много добре така, може би той доброволно е оставил юздите в ръцете й — отвърна със смръщено чело Миранда. — Може би жената има по-силен характер и умее да се справя с живота по-добре от него.
— Каква ерес, Миранда! — извика с добре изигран ужас Гарет. — Не познавате ли Светото писание? В собствения си дом мъжът е заместник на Бога. Ако се осмелите да защитавате други възгледи, ще си имате сериозни неприятности в тази страна.
— А може би мъжът не умее да храни семейството си — продължи упорито Миранда. — Може би пие и жената е взела нещата в свои ръце заради децата. Е, онзи на магарето не приличаше много на пияница — призна с усмивка тя. — Беше много блед, а аз знам, че повечето пияници са с червени лица и подути носове.
— Жената е длъжна да се подчинява безпрекословно на своя господар и повелител и безропотно да се примирява с онова, което той и отрежда — цитира тържествено Гарет. — Такъв е законът на нашата страна, мило момиче, такъв е и законът на църквата.
Миранда не беше съвсем сигурна дали той говори сериозно.
— Вие казахте, че зет ви е под чехъла на съпругата си. Бихте ли принудили двамата да участват в тази езда под звуците на котешка музика?
Гарет се ухили злобно.
— Понякога съм си пожелавал Майлс да има по-силна ръка и да не се плаши да я използва. Много пъти ми се е искало да видя как сестра ми си плаща за езика си на Ксантипа.
— Наистина ли искате това?
Гарет поклати глава.
— Не, не наистина. В това така наречено обществено порицание има нещо отвратително. Онова, което ми се иска, е Майлс да се научи да защитава мнението си и поне от време на време да се опълчва срещу сестра ми.
Процесията се беше отдалечила достатъчно и те я последваха, без да изглеждат като участници. Гарет смушка коня в хълбоците и животното препусна в тръс, макар и неохотно. Ала когато влязоха в следващото село, отново се принудиха да спрат.
Процесията беше спряла пред гостилница „Мечката и дебелата тояга“ и участниците бяха насядали по пейките в малкия вътрешен двор, заграден с високи стени. Келнерите тичаха с кани бира, за да утолят жаждата на музикантите. Тълпата беше в най-добро настроение, носеха се гръмки смехове и неприлични шеги. Скоро първите отново излязоха на улицата, която минаваше през средата на селото. Веселото настроение имаше привкус на бруталност и готовност за насилие и когато Гарет направи опит да избегне навалицата, от гостилницата изведнъж изскочиха двама едри, набити колари с червени лица и мускулести рамене. Двамата се ругаеха с най-груби думи и беше ясно, че всеки момент ще се сбият.
Не мина много време и около тях се събра тълпа зрители, която окуражаваше биещите се с насърчителни викове и груби шеги.
— Велики Боже — промърмори обезсърчено Гарет. Не се знаеше докъде можеше да се усложни положението, а той не беше достатъчно добре въоръжен, за да излезе срещу обезумяла и жадна за кръв тълпа. На всичкото отгоре трябваше да се грижи и за Миранда…
— Вижте двойката на магарето — прошепна в ухото му Миранда и го дръпна за ръкава. — Ей там, оттатък! Никой не им обръща внимание. — Тя посочи едно ъгълче на вътрешния двор, огряно от топлото слънце, където беше оставено магарето с двамата му ездачи.
Магарето си хапваше сладко от сламата в окачената пред муцуната му торба и явно беше нечувствително към слънцето, но двамата ездачи бяха червени като варени раци и по челата им се стичаха едри капки пот. Жената автоматично размахваше черпака — явно не съзнаваше какво прави. Черпакът
