завърза тънките върви на гърдите й.
— Каква небрежност — отбеляза полугласно той. — Явно не ви е достатъчно да забавлявате онази орда оборски ратаи с безумните си премятания по покрива, като рискувате кожата си, ами изнасяте представление полугола.
— Моля за прошка — отговори смирено Миранда, докато се взираше като замаяна в силните пръсти, които сръчно провираха връзките в дупките на деколтето.
Тя нахлузи оранжевата рокля през главата си. Това беше по-скоро риза, или по-точно роба, с малък корсаж, през чиито шнурове прозираше бялото памучно бельо, и ръкави, които стигаха до лактите и разкриваха дългите ръкави на ризата. Стъписана, Миранда погледна омазаните със сажди ръкави, и хвърли смутен поглед към блестящо бялата риза на лорда.
— Ако ще замествам лейди Мод, ще ми трябва друга рокля — осмели се да проговори тя.
— Поне една — съгласи се с усмивка Гарет, обу ботушите си и вдигна кончовите им. — Мисля, че ще имаме достатъчно време да се погрижим за гардероба ви, докато косата ви порасне.
Миранда приглади с две ръце късата си грива и оправи няколко кичурчета около ушите.
— Дългата коса не е за акробатки. Само ще ми пречи, особено когато играя на земя.
— Вероятно сте права, но докато замествате братовчедка ми в обществото, няма да изпълнявате гимнастически упражнения — отбеляза сухо Гарет.
— Не, вероятно не. — Миранда пъхна стъпалата си в дървените чехли. — Не вярвам, че братовчедка ви има склонност към акробатични изпълнения. — Тя се запъти към вратата. — Да кажа ли на гостилничаря да ви изпрати гореща вода?
— Ще ви бъда много задължен. — Гарет се опита да си представи как Мод би изпълнила някое от току- що видените акробатични упражнения и едва не избухна в смях. — Кажете на гостилничаря да съобщи в обора, че след един час конят трябва да е оседлан и готов за път.
— За Лондон ли заминаваме?
— Да. — Той улови скептичния й поглед и попита: — Не можете ли да яздите?
— Яздила съм товарни коне и мулета. Но до Лондон има много път, доколкото знам. Как ще яздя?
— Можете да използвате възглавница за седло. Кажете на гостилничаря да добавят към седлото възглавница.
Миранда се усмихна и заскача весело надолу по стълбата, като изкусно имитираше Чип, който слизаше пред нея. Щом слязоха в кръчмата, тя му подсвирна и той скочи в ръцете й. Момичетата от кухнята я посрещнаха с весели викове и благодарности за представлението на покрива и след като предаде поръчките на лорда, тя изтича в клозета.
За щастие отвратително миришещата барака беше празна и това беше добра поличба за деня. Не че й беше чак толкова неприятно да седи хълбок до хълбок с други ползватели на клозета, но самотата в такова местенце беше истинско удоволствие. Непрекъснатите турнета я бяха научили да го цени.
Сигурно семейството й вече наближаваше френския бряг, разбира се, ако времето и вятърът бяха благоприятни. Дали се тревожеха за нея? Дали се питаха какво е станало с нея и къде се намира в момента? Разбира се, че се тревожеха. Мама Гертруд, Бертран и особено Люк. А Роби със сигурност беше нещастен. Люк щеше да пълни чинията му, когато всички се хранеха, но надали щеше да се съобрази с бързо отслабващите сили на момчето, докато вървят по неравните пътища. Роби никога няма да признае, че е изтощен, никога няма да помоли да го качат на ръчната количка, в която мъкнеха по-голямата част от вещите си. Досега винаги Миранда го беше вдигала, за да го повози, без да обръща внимание на протестите му.
Чип я бе изчакал на покрива на навеса и когато тя излезе от клозета, веднага скочи на рамото й. Обичайният й искрящ оптимизъм беше понесъл тежък удар и когато се върна в кухненския двор, тя се чувстваше самотна и изоставена. Нима можеше да бъде сигурна, че е способна да направи онова, което искаше лорд Харткорт? Какъв ли е животът в Лондон? Какви хора живееха в дома му? Сигурно са напълно различни от онези, които познаваше досега. Познатите лица и гласове, познатият начин на живот, колкото и труден да беше, изведнъж й се сториха неоценимо важни и тя се упрекна, че досега не ги е оценявала по достойнство.
Миранда спря пред бъчвата с дъждовна вода, за да напръска лицето си и да приглади косата си с мокри пръсти. Опита се да изчисти мръсните петна по ръкавите си, но не постигна кой знае какъв успех. Лорд Харткорт щеше да седне на масата за закуска прясно избръснат и със снежнобяла риза, докато тя приличаше на мръсно улично хлапе.
Миранда затърка енергично петната и не спря, докато в двора не се появи Гарет. Той проследи усмихнато как младото момиче приглади косата си с пръсти, изтри мокрото си лице в полата и огледа ръкавите си с угрижена физиономия.
Миранда вдигна глава и го видя на вратата на кухнята.
— Моля за извинение, милорд, да не би да ви накарах да чакате? — Тя се втурна към него и призна разкаяно: — Опитах се да почистя роклята си и да се приведа в малко по-приличен вид, но не постигнах почти нищо.
— Не се притеснявайте — отговори той и се усмихна с обичайната си завладяваща усмивка, която винаги я успокояваше. — По-късно ще имаме възможност да оправим нещата. Елате да закусим. — Той сложи ръка на рамото й и я бутна пред себе си през вратата на кухнята, за да влязат в кръчмата, където едно сънено момиче нареждаше дългата, излъскана до блясък маса в средата на помещението.
Миранда беше възхитена от богатата закуска, която ги чакаше на масата. Варени яйца, свинско филе, бял хляб и цяла свинска глава. Тя приседна на тясната пейка и потиснатото й настроение се изпари в миг.
— Умирам от глад.
— Нищо чудно, след усърдните гимнастически упражнения на покрива. — Гарет посегна към ножа за месо. — Какво ще обичате? От главата или от филето?
— И от двете, ако нямате нищо против. — Тя му подаде дъската за хляб, той отряза две големи парчета и й се усмихна с разбиране. Без да се бави, Миранда се зае с рохките яйца, полени с гъст сос.
Слугинята сложи на масата две канчета с бира, направи реверанс и се запъти към камината, за да изчисти пепелта и да запали огън с останалата жарава.
Миранда яде няколко минути в блажено мълчание, но изведнъж попита стреснато:
— Къде е Чип? Изчезнал е!
— Значи Бог е милостив — промърмори полугласно Гарет. — Вече се питах защо закуската ни протича така мирно.
Миранда скочи от пейката и хукна към прозореца, който гледаше към улицата. Тъкмо в този момент покрай гостилницата мина момче, което носеше пълна табла с пастети и хвалеше на висок глас стоката си, следвано от мъж, който буташе количка, натоварена с лук и зеле. Една възрастна жена метеше боклуците от къщата си към канала в средата на улицата. Когато прозвуча тревожен вик: „Внимание! Пази се от пътя ни!“, тя се отдръпна бързо назад и едва успя да избегне съдържанието на едно нощно гърне, което изляха от горните прозорци.
Съвсем нормална утринна сцена, но от Чип нямаше и следа.
Миранда се върна на масата, но апетитът й беше изчезнал.
— Ще изляза навън, за да видя къде се е скрил — обясни бързо тя.
Гарет кимна любезно и отново посегна към чашата с ейл.
Само след секунди проехтя раздиращ вик и той скочи от мястото си с такава бързина, че преобърна чашата с ейл и изпусна ножа си на пода. Беше вече на половината път до кухнята, когато разбра, че викът не идваше от човешко гърло, и се втурна като луд към вратата, точно в момента, когато внезапно подрезгавелият глас на Миранда се присъедини към паническите викове на животното. Тя пищеше без думи, но с такъв остър тон на страх и гняв, че гласът й пронизваше като нож.
Гарет мина като хала през кухнята и си проби път през кръга от зяпащи кухненски прислужници, събрани до вратата. Излезе на двора и спря като закован. Някой беше вързал горящ парцал на опашката на маймуната, Чип пищеше като набучен на кол и се въртеше в кръг, обезумял от ужас, отново и отново, докато Миранда изскочи зад него и се опита да го улови. Двамата бяха заобиколени от орда засмени хлапаци, които мятаха по смъртно уплашеното животно и собственичката му камъни и конски фъшкии.
