прозвуча недоволен глас от отсрещния ъгъл на килията. — Трябваше да й извия врата още щом момичето я доведе в трупата ни.
Гертруд се засмя с обичайния си дълбок, гърлен хохот и огромните й увиснали гърди се разтресоха като бавно изстиващ пудинг.
— Много ми се иска да видя как ще вземеш маймуната от ръцете на Миранда, Джебедия! Не видя ли какво направи малката с латернаджията, който си позволи да стори зло на скъпоценната й маймунка? Наруга го като рибарка, преобърна латерната му и изсипа на главата му цяло ведро с отпадъци, когато се нахвърли да я бие.
— Струваше си да видим тази сцена — присъедини се към смеха й Берт. — Когато някой събуди съчувствието на Миранда, останалите трябва дяволски да внимават, иначе ще си изпатят.
— Пфу! — промърмори отвратено Джебедия. — Ще се радвам, когато се измъкнем оттук, да го знаете. И хич не ми пука, че маймуната може да стане жертва на разярената тълпа. Ще стоя и ще гледам, без да мръдна.
Тежките стъпки на надзирателя сложиха край на разговора. Всички глави като по команда се обърнаха към масивната дървена врата на килията.
Под ярката светлина на утрото крантата изглеждаше още по-жалка и Гарет бе обзет от сериозни съмнения дали животното ще стигне далеч с двойния си товар и допълнителния багаж. Със сигурност нямаше да преодолее седемдесетте мили до Лондон.
Платът на седлото беше прояден от молци, а Миранда отказа категорично да използва възглавничката от конски косми, като се оплака, че бодежът е непоносим. Тя се настани най-спокойно зад Гарет на гърба на коня и двамата най-после тръгнаха на път. Изглеждаше потънала в мислите си и това не предвещаваше нищо добро.
— Мразя да ме мамят — проговори най-после тя, когато оставиха града зад себе си и Гарет подкара коня към стръмната пътека, която водеше към замъка, кацнал на крайбрежните скали.
Гарет въздъхна. Отдавна се питаше дали тази е причината за упоритото й мълчание. Собственикът на обора, едноок бивш моряк с чисто гола глава, поиска от знатния си клиент безсрамно висока цена за жалкия кон и мръсната възглавница. Гарет чу как Миранда остро си пое въздух, но не беше в настроение да се кара за пари с един проклет измамник. Мъже като този очакваха богатите джентълмени да плащат без съпротива поисканата им цена. Това беше едно от неписаните обществени правила на техния свят.
— Сумата не беше чак толкова голяма — възрази меко той.
— Не за всеки — отговори съвсем тихо Миранда, сякаш говореше на себе си.
Гарет усети странна неловкост. После иронично си напомни, че гледната точка на Миранда не може да не бъде различна от неговата.
Конят се препъна в един камък и продължи мъчително да изкачва стръмната пътека, която водеше към огромното имение Дувър Касъл, построено в най-високата точка на скалите. Гарет инстинктивно протегна ръка зад себе си, за да подкрепи Миранда.
— Няма опасност да падна, милорд — заяви твърдо тя. — Мисля дори, че е по-добре да сляза и да продължа пеша. — Конят пъшкаше измъчено и тя превърна думите си в дела, без да чака реакцията на Гарет. Скочи от гърба на животното и тръгна напред по пътеката, като вдигна полите си и разкри обутите си в кожения панталон крака, за да има повече свобода на движение. Това е нещо средно между ходене и тичане, каза си развеселено Гарет, докато наблюдаваше енергичното й изкачване. Неволно се възхити на танцуващата й походка. Чип беше скочил от рамото й, подскачаше весело от камък на камък и често се спираше да изследва обектите, привлекли любопитството му.
Гарет следеше елегантните движения на Миранда, наслаждаваше се на яркия блясък на косата й, развените от вятъра къдрици, грацията и гъвкавостта на стройната фигура и съмненията му се засилваха. Никой, който познаваше Мод или поне я беше виждал, нямаше да се хване в капана.
Ако Миранда трябваше да заеме мястото на Мод пред Анри, питомката му трябваше да се скрие вдън земя и да не се показва, докато кралят гостува в дома му. Цяло щастие беше, че Мод все още не се бе представила в двора. Миранда можеше да бъде въведена в обществото в ролята на Мод преди идването на Анри. Онези, които бяха близки със семейството и познаваха Мод като болнаво, предпочитащо уединението момиче, трябваше да бъдат убедени в чудодейната промяна. Това беше задача за Имоджин. Без съмнение, тя щеше да я изпълни блестящо.
Анри бе казал да го очакват малко преди празника на Свети Михаил, а дотогава оставаха по-малко от пет седмици. Възможно ли беше Миранда да се подготви достатъчно добре за ролята си през краткото време, което й оставаше? Разбира се, че беше възможно. Все пак тя беше дошла на света като една д’Албар и произходът й лесно щеше да вземе връх пред полученото улично възпитание. Освен това младата дама изглеждаше способна да се приспособява към променените, обстоятелства и имаше остър ум. Гарет беше убеден, че тя ще да свикне с новия си живот толкова бързо, колкото малките патета с водата.
Потънал в мислите си, той не откъсваше очи от нея. Вече се намираха в сянката на високите стени на замъка и той знаеше, че пазачите в огромните кули на вътрешния двор ги наблюдаваха внимателно. Не, че мъж, възседнал такава жалка кранта, представляваше кой знае каква заплаха. Господарят на Дувър Касъл беше негов стар познат и ако не беше с Миранда, Гарет непременно щеше да го помоли за гостоприемство под формата на вечеря и добър кон. Ала не можеше да му обясни присъствието на Миранда, без да се изложи на опасността да разкрие нежелани тайни.
Миранда спря в най-високата точка на пътеката и засенчи очите си с ръка, за да види гледката, която се разкриваше пред пея — градът в подножието на стръмните бели скали, гладката водна повърхност на пристанището, пенестите вълни от другата страна на дигата.
— Никога не съм била в Лондон — проговори тя, когато Гарет я настигна.
Тази забележка прозвуча подчертано небрежно, но Гарет забеляза, че тя се взира тъжно към водата в посока Франция, която беше само на двайсет мили от английския бряг. Явно си мислеше, че единственото семейство, което беше познавала някога, скоро щеше да слезе на сушата. В очите й пареха сълзи и това го трогна. Но Миранда беше от семейство д’Албар и никога вече нямаше да бъде пътуваща артистка. Затова трябваше окончателно да остави миналото зад гърба си.
— Значи е крайно време да опознаете живота в метрополията — отговори окуражително той. — Да вървим. Пътят е равен и животното ще ни носи по-леко. — Той се приведе и й подаде ръка.
Миранда я пое и се метна на гърба на коня. После подсвирна на Чип, който изскочи от близкия храсталак и й показа шепа пъстри листа, като бърбореше оживено.
— Разбрах, разбрах, намерил си нещо хубаво за вечеря — засмя се Миранда и го прегърна здраво. — Къде ще вечеряме, милорд? — Струваше й се, че от прекъснатата закуска е минала цяла вечност.
— В „Герба на Англия“ в Рочестър — отговори Гарет. — Близо до странноприемницата има обор, където ще сменя този жалък екземпляр с малко по-здрав кон. Надявам се утрешната ни езда да бъде много по- приятна и, разбира се, по-бърза.
— Разкажете ми за сестра си. Защо смятате, че няма да я харесам?
— Почакайте и ще видите — усмихна се кисело той. — Предупреждавам ви, че като види маймуната, настроението й ще се влоши още повече.
— Чип ще се държи безупречно — увери го тя. — Вашата сестра има ли съпруг?
— Лорд Майлс Дюфорт.
— Ще го харесам ли?
— Той е безобиден момък. Бих казал, че е под чехъла на сестра ми.
— O! — Миранда прехапа долната си устна. — А къщата ви? Много ли е голяма? Прилича ли на палат?
— Да, макар и в по-малки мащаби — отговори без усмивка Гарет. — Мисля, че бързо ще се научите да се оправяте в нея.
— Посещава ли ви понякога кралицата?
— Да, от време на време.
— Ще се срещна ли с кралицата?
— Ако заемете мястото на братовчедка ми, това ще стане скоро.
— А вашата братовчедка… Тя ще ме хареса ли? — В гласа й имаше недвусмислена тревога и тя сложи
