Гарет измърмори нещо неясно в отговор и тя не посмя да попита още нещо.
Луната се скри зад облак и Гарет побърза да духне свещта, за да се възползва от пълния мрак и да се съблече, докато тялото му е само блед силует в мрака. Свали набързо дрехите си, нахвърля ги небрежно по пода и се пъхна в леглото. Матракът поддаде под тежестта му и тънкото тяло на Миранда се претърколи към разделящата ги възглавница. Гарет усети топлината й под завивката, макар че телата им не се докосваха, и вдъхна дълбоко аромата на кожата и косата й, слаб и странно невинен мирис на земя.
Миранда се обърна към него и се сгуши във възглавницата.
— Лека нощ, милорд.
— Лека нощ, Миранда. — Мина много време, преди очите му да се затворят.
Когато се събуди, през прозореца падаше ярка дневна светлина, а от Миранда и маймуната нямаше и следа. Гарет се протегна и се прозя доволно, отметна завивката и стана, изненадан от ясната глава и отпочиналия си дух след кратката и изпълнена със сънища нощ. Погледът му падна върху оранжевата рокля на Миранда, оставена на рамката на прозореца, и доброто му настроение се изпари в миг. Тя не беше в стаята, това беше повече от ясно, но къде, по дяволите, беше отишла, без да се облече?
Въодушевени ръкопляскания, свиркания и хвалебствени викове нахлуха през отворения прозорец и Гарет скочи на крака. Отиде до прозореца, погледна към двора на гостилницата и замръзна на мястото си. Не беше очаквал тази гледка и сърцето му се качи в гърлото. Миранда се беше изправила на ръба на стръмния, опушен, покрит с червени керемиди покрив на гостилницата вдясно от него. Боса, облечена само с тесния кожен панталон, който беше видял предния ден, по долна риза, тя изпълняваше опасни акробатични номера — за огромно удоволствие на двайсетината прислужници, които се бяха събрали долу в двора.
Тя стоеше на ръце, или по-точно казано на една ръка, както установи с нови тръпки на ужас Гарет. С другата си ръка махаше развеселено на публиката. Чип се бе изправил на стъпалото й и размахваше шапката си.
Гарет едва се удържа да не извика, изпълнен от панически страх, че ще я уплаши и ще наруши опасно несигурния й баланс. Той затаи дъх и зачака края на номера. Миранда направи обратно салто, приземи се сигурно на тесния ръб, а Чип излетя високо във въздуха. Като по чудо и двамата стъпиха здраво на краката си, но Гарет не можа да прогони от съзнанието си грозната картина, която му се натрапваше — тялото й, което се въртеше все по-бързо и по-бързо и пропадаше все по-дълбоко, докато тя панически размахваше ръце и крака, сякаш можеше да спре падането си, но накрая се удари в каменната настилка и остана да лежи безжизнена, с изкривени крайници и отпусната като парцалена кукла, шията под неестествен ъгъл, под главата огромна локва кръв.
Не, това беше Шарлът, Шарлът! Гарет отново чу пронизителния й вик, когато тя полетя гърбом от прозореца и тежко се удари на настилката в краката му. Все още усещаше топлината на кожата й под ръцете си, когато се докосна до безжизненото й тяло.
Гарет поклати глава, за да прогони мъчителния спомен. Погледна към ръцете си. Стройни, бели, силни. Те бяха потвърдили смъртта на Шарлът в онзи страшен следобед, бяха затворили изцъклените й очи. Всяко отделно движение беше така студено, така обмислено…
Той отпусна ръце. Вече нямаше да се тревожи за Шарлът, никога. Издаде се напред през прозореца и се обърна надясно.
— Миранда! — Постара се да говори със спокоен, приглушен глас, като че я бе срещнал случайно на улицата.
— Желая ви добро утро, милорд — извика весело тя и огъна тялото си в триъгълник, като се наведе силно назад и с едната ръка обхвана стъпалото си, докато другата ръка и вторият крак бяха вдигнати високо над главата.
— Приберете се — продължи той, все още спокоен, макар че му причерняваше от страх. Миранда се засмя и отново направи задно салто, сякаш решила да изпита докрай търпението му. Гневът му избухна с дива сила. — Веднага се приберете в стаята!
Миранда усети гнева му, но в началото не разбра какво го е предизвикало. Изобщо не й хрумна, че лордът се страхува за нея. Тя показваше тези акробатични номера, откак се помнеше, и никой в трупата не ги смяташе за опасни. Понякога страдаше от навяхвания и изкълчвания, но това беше рискът на професията. Никога не беше помисляла, че животът й е в опасност. Затова пренебрегна заповедта на графа и продължи представлението си, за да достави удоволствие и на себе си, и на въодушевените зрители в двора на гостилницата.
Гарет се отдръпна от прозореца, най-после осъзнал, че тя няма да го послуша, а и защото не понасяше да я гледа повече. Отвори с треперещи ръце куфарчето си, извади чисто бельо и бързо се облече, докато се вслушваше в одобрителния рев на тълпата в двора, успокояващ знак за това, че Миранда все още е жива и здрава и продължава опасната си гимнастика по покрива. Гневът му се засилваше с всеки вик.
Едва бе успял да закопчее ръкавите си, когато ръкоплясканията заглъхнаха и Миранда скочи грациозно през прозореца. Прехвърлянето й през рамката беше наистина елегантно.
— Какво, в името на Луцифер, правехте на покрива? — попита заплашително графът.
— Упражнявах се — отговори весело тя. — Трябва да се упражнявам всеки ден и покривът е най- доброто място.
Тя се отпусна на пода и направи няколко лицеви опори, без да прекъсва безгрижното си бъбрене.
— Чип настоя да излезем… трябва да знаете, че той е абсолютно чист… и тъй като не бях сигурна как ще ни посрещнат, като слезем долу, покривът се оказа единствената алтернатива. И докато бяхме навън, реших да свърша две работи наведнъж и да си направя утринната гимнастика.
Гарет затвори измъчено очи. Миранда се изправи и видя потъмнялото му лице, напрегнатата линия на устата.
— Вие се сърдите — прошепна учудено тя. Това беше капката, която преля чашата.
— Разбира се, че се сърдя! — изгърмя той. — Какво друго очаквахте? Събуждам се, подавам се през прозореца и изведнъж виждам едно безумно момиче, което се премята по покрива! Да си счупите врата ли искахте? Или намерението ви беше да изпратите маймуната да събере парите?
Миранда го погледна объркано.
— Не… нали ви обясних. Упражнявах се, това е всичко. Всеки ден се упражнявам. Какво да правя, като хората обичат да ме гледат? Нали не ми пречат…
Гарет разтърка тила си и погледът му се проясни.
— Нито за миг ли не помислихте, че можехте да паднете от покрива и да загинете на място?
Миранда се обърка още повече.
— Нима се уплашихте, че мога да се подхлъзна… и да падна?
— Велики Боже, разбира се, че се уплаших! — извика отчаяно той.
— Напълно е изключено да направя такава грешка.
Гарет я погледна слисано. Тя наистина вярваше в думите си. Убеждението светеше в очите й, личеше в твърдата линия на брадичката. Тя съвсем сериозно вярваше, че покривът е сигурно място за гимнастическите й упражнения. Само след секунда той разбра, че и най-лекото колебание, и най-малката сянка на съмнение в собствените й способности биха имали фатални последствия. Разбира се, тя трябваше да вярва в ненаранимостта си, за да изпълнява безумните си премятания.
Той пое дълбоко въздух и го издиша през носа си. Тонът му се промени:
— Бихте ли ми подали ботушите, Миранда? Освен това е редно и вие да се облечете.
Миранда побърза да му подаде ботушите, при което несъзнателно помилва с длани меката кордовска кожа. Никога не се беше докосвала до такъв лукс. Тя протегна ръце към него и го дари с колеблива усмивка, обзета от странно чувство. Той бе изпитал страх за нея.
Миранда не помнеше някой да се е страхувал за нея и сега не знаеше как да приеме това — и особено странната топлина, която се разпространи по тялото й.
Усмивката й беше неустоима и Гарет примирено вдигна рамене. Ризата й беше завързана само до половината и от отвора надничаха кремавобелите извивки на гърдите й, чак до тъмните кръгове около зърната. Ризата беше небрежно натъпкана в кожения панталон и Гарет се трогна от набрания плат на хълбоците й.
Без да съзнава какво прави, той измъкна ризата от панталона и я приглади на хълбоците, после здраво
