Миранда вдигна Чип, но той се настани удобно на рамото й и стисна здраво парчето хляб.
— За съжаление не мога да го убедя — промърмори извинително тя.
Гарет вдигна рамене.
— Е, поне е далече от масата. — Той посегна към чашата с вино. — От Франция ли произхожда семейството ви?
Миранда обмисли внимателно въпроса му и отговори едва след няколко минути.
— В нашата трупа има французи, италианци, англичани и испанци. Събрали сме се от всички страни — обясни най-сетне тя. — Това ли имахте предвид?
— Какво ще кажете за собственото си семейство?
— Нищо не знам за него. Нямам представа кои са родителите ми. Намерили са ме на улицата. — Тя отпи глътка вино. Винаги се смущаваше, когато трябваше да признае, че е намерено дете, макар че пазеше достойнството си с нокти и зъби.
Явно лорд Харткорт не намери нищо осъдително в този факт, защото само попита:
— Къде са ви намерили?
Миранда вдигна рамене.
— Някъде в Париж. Била съм още бебе.
Мъжът кимна.
— На колко години сте?
Младото момиче поклати глава.
— Не знам точно. Мама Гертруд смята, че съм на двадесет. Намерила ме е край една пекарница и тъй като никой не ме е обявил за своя, просто ме е взела. А сега иска да се омъжа за Люк, но това е абсурдно. Люк ми е като брат, а аз не мога да се омъжа за брат си, нали?
— Можете, без благословията на църквата.
Сухият отговор я накара да се засмее.
— Знаете какво имам предвид — възрази меко тя. Гарет се ухили и напълни отново чашата й.
— Значи трупата е единственото ви семейство. Говорите английски, сякаш ви е майчин език.
— Говоря много езици — отвърна равнодушно тя. — Това важи за всички в трупата. Пропътували сме много страни, нали разбирате… О, Чип, не! — изпищя уплашено тя и сграбчи маймунката, която се беше смъкнала от рамото й и бърникаше с две ръце в купата с яхния. Чип успя да хване голямо парче морков, пъхна го в устата си и се поклони с доволна физиономия.
— Моля за извинение, милорд. Явно е усетил, че в купата има и зеленчуци. — Миранда се чувстваше ужасно неловко. — Пръстите му са съвсем чисти.
— Много успокоително — отговори без особено убеждение Гарет. — За щастие за момента съм заситил глада си. Оставете го да се порови в яхнията, може да си намери още нещо.
— Много мило от ваша страна, че искате да нахраните и Чип, милорд — промълви Миранда, без да откъсва очи от маймунката, която търсеше зеленчуци в яхнията. — Повечето хора се страхуват от него. Не мога да разбера защо. Вие разбирате ли?
— Сигурен съм, че поне членовете на трупата ви го приемат.
— Не всички. Някои не го обичат. — Миранда отпи глътка вино. — Но Чип печели прехраната си. Зрителите го харесват, освен това умее да събира пари след представлението… Роби много го обича. Чип винаги го разсмива. — Изведнъж очите й се натъжиха, по лицето й премина тъмна сянка.
— Роби е сакатото момченце, нали?
Миранда кимна тъжно.
— Единият му крак е обезформен и е по-къс от другия. Това означава, че не може да ни помага много, но аз деля доходите си с него и той се старае е всички сили.
— Чие дете е?
— Никой не знае. Намерих го пред една врата.
Гарет беше много изненадан от реакцията си на това просто обяснение, от скромното великодушие и дълбочината на човешкото съчувствие, които се криеха зад него. Момичето можеше да даде толкова малко, но доброволно споделяше всичко, което имаше, с хората, които имаха по-малко късмет от него. Никой не би пожелал да води бедняшкия живот на пътуващ артист, да обикаля градове и села и да живее от ден за ден. Гарет беше свикнал с представата, че собственото му по-добро „Аз“ е умряло с предателството на Шарлът. След като престана да очаква каквото и да било от хората около себе си, животът му стана много по-лесен и той прие собствения си цинизъм с радост и облекчение. Ала сега осъзна, че безкористните думи на това момиче бяха превърнали цинизма му в абсурд.
— Е, какво е предложението ви, милорд? — опита се да смени темата Миранда и го погледна очаквателно. Ръката й стискаше здраво жакетчето на Чип, защото се опасяваше маймуната да не направи още някоя беля.
— Искам да заместите една личност — обясни графът. — В моята къща извън Лондон живее една млада братовчедка, която често боледува. Тя много прилича на вас… бих казал дори, че приликата е изумителна… затова мисля, че ще ми помогнете, ако в известни ситуации, които ни очакват, заемате мястото й.
Миранда примигна смаяно.
— Искате да кажете, че трябва да се превърна в друг човек?
— Точно така.
— Но тази братовчедка… няма ли да възрази? Аз не бих се съгласила друг да заеме моето място.
Гарет се усмихна със следи от някогашния си цинизъм и Миранда го погледна стъписано. За първи път виждаше този израз на лицето му.
— При така създалите се обстоятелства Мод със сигурност няма да има нищо против — отговори спокойно той.
— Много ли е болна?
Гарет поклати глава и цинизмът в очите му се засили.
— Не. Мод е онова, което се нарича въображаем болен.
— За какви ситуации говорите?
„Пристигането на краля на Франция, който идва с намерението да ухажва лейди Мод д’Албар.“ Гарет поглади брадичката си и втренчи поглед в Миранда. Мълчанието му я потисна. Мъжът, който само до преди минута беше непринуден и весел, се промени изведнъж.
— Кажете, милорд — помоли тихо тя. Гласът му прозвуча рязко:
— В момента не мога да ви кажа нищо повече. Все още не знам със сигурност дали ще се наложи да заемете мястото на Мод. Не знам дали тя ще се съгласи… Искам само да дойдете с мен в Лондон, да поживеете известно време в дома ми и да се упражнявате да се държите като лейди Мод д’Албар.
Миранда сведе поглед към масата. Отговорът му прозвуча странно и не съвсем честно.
— Искате да лъжа, така ли, милорд?
— Приемам, че може да се нарече и лъжа — отговори спокойно той. — Но ви уверявам, че няма да навредите никому, дори напротив. Ще окажете голяма услуга на много хора.
Миранда задъвка замислено долната си устна. Все още не можеше да проумее чутото. Отчупи си парченце хляб и го смачка между пръстите си.
— Какво означава „известно време“?
— И на този въпрос не мога да дам точен отговор.
— Но аз трябва да се върна във Франция и да намеря семейството си — възрази тя. — Знам, че ще останат в Кале и ще ме чакат една или две седмици. Но след това ще потеглят отново на път и съществува опасност никога да не ги намеря.
Гарет не отговори нищо. Усещаше, че е безсмислено да я притиска; това само щеше да я прогони.
— Ако се съглася да дойда за две седмици? — попита с надежда тя.
Мъжът поклати глава.
— Не, трябва да ми обещаете, че ще останете, докато изпълните задачата си. Тогава ще получите за услугата петдесет златни нобли.
— Петдесет златни нобли! — Очите й станаха кръгли като копчета. Една златна нобла беше повече пари, отколкото бе виждала през целия си живот. — Само затова, че ще заместя една млада дама?
— Само затова, че сте готова да се представите в ролята на лейди Мод д’Албар, ако възникне такава
