— Можеш ли да ми обясниш как ще намерим момичето, след като половината Дувър не е успял да я хване? — попита Джебедия, както винаги готов да противоречи.
— Разбира се, че ще я намерим. — Люк вървеше с дълга крачки напред. — Ще разпитам във всички кръчми на пазара и пристанището, докато вие събирате багажа. Все някой я е видял.
— Нека и аз да дойда с теб, Люк — предложи Роби и закуцука след него. Слабичкото му лице беше разкривено от страх и тревога.
— Само ще ме забавиш — изръмжа Люк, но изпита съчувствие към детето и кимна с глава. — Е, добре, от мен да мине. Тръгвай. Ако се наложи, ще те нося. — С тези думи той приклекна и Роби се покатери тромаво на шията му. Лекото телце на детето не беше проблем дори за мършавата фигура на Люк и той забърза с големи крачки към града, като предостави на спътниците си да приберат вещите си от кея, където ги бяха оставили под надзора на един доброжелателно настроен рибар.
6
— Божичко, ама това е Харткорт! Гарет, стари момко, къде беше толкова време? Мина цяла вечност, откакто те видяхме за последен път!
При този весел вик Гарет се сгърчи като от удар и се обърна рязко с неизречено проклятие на устните. Двама мъже прекосиха двора на наемния обор, който граничеше с гостилницата в Рочестър, и се втурнаха към него с грейнали от радост лица.
— Божичко, човече, изглеждаш, като че ли си видя призрак! — По-едрият от двамата, силен, набит, с весело изражение на лицето, облечен с богато избродиран жакет от дамаска, засмяно удари Гарет по рамото с обсипаната си с бисери ръкавица. — Нашият приятел е побелял като момиче по време на менструация, какво ще кажеш, Кип? — Той се изсмя гръмогласно и се обърна за потвърждение към спътника си, който беше малко по-дребен и тънък.
— Накъде си тръгнал, Гарет? — Кип Роситър поздрави граф Харткорт с топла усмивка. — Не слушай какви ги говори Брайън. Знаеш, че не може да мълчи.
„И най-вече не може да пази тайна.“
— Преди два дни се върнах от Франция — отговори с подчертана небрежност графът. — Тъкмо се опитвам да сменя една жалка кранта, най-доброто, което можа да ми предложи Дувър, за животно, което би могло да ме отведе до дома ми преди края на годината. — Той посочи коня, който спокойно си похапваше от купата със сено.
— О, небеса, какво нещастно добиче — промълви възмутено Брайън. — Наистина ли си яздил тази твар, Гарет? Велики Боже, аз бих предпочел да вървя пеша.
— Признавам, че тази мисъл нееднократно ми мина през ума — отговори през смях Гарет и скритом огледа двора на гостилницата, за да види къде е Миранда. — Какво ви води насам?
— Посетихме стареца в Мейдстоун. Задължителната визита на учтивост, нали знаеш? — Брайън поглади червенокафявата си брада и Гарет кимна. Старанията на братята Роситър да ухажват своя прастар, избухлив и невероятно богат роднина бяха предмет на подигравки в целия двор.
— Така е — съгласи се с усмивка Кип. — Нали трябва да поддържаме доброто му настроение. Не мога да си представя, че ще издържи още дълго… впрочем, вечеря ли вече, Гарет? Решихме да си поръчаме кралска вечеря, така да се каже като обезщетение за отвратителната овесена каша и сухото пилешко, които според стареца са единствените питателни храни. Ела да изпием няколко бутилки заедно. — Кип потупа графа по рамото и обясни със сияещо лице: — Запазили сме си отделна стая. Тази вечер не съм склонен да понасям простаците в кръчмата.
— Да, а после ще отидем в града — заяви Брайън и направи недвусмислен жест с ръка. — Прекарах цяла седмица на сух режим, освен това чух, че в близост до катедралата имало сносен бордей.
Гарет трябваше да мисли бързо. Миранда беше отишла във външната тоалетна, докато той преговаряше със собственика на обора. Лют старите му приятели я видеха, веднага щяха да забележат изумителната й прилика с Мод и всичките му планове щяха да отидат по дяволите.
— Вървете да вечеряте, аз ще дойда след малко. Първо трябва да приключа сделката с наемния обор — отговори извинително той.
— Глупости! Ще кажем на онзи нещастен собственик да дойде при нас в гостилницата. Не е нужно да се мотаеш тук и да играеш по свирката му. — Брайън сложи ръка на рамото на графа и продължи в най-добро разположение на духа: — Хайде, тръгвай, стари момко. Гърлото ми е пресъхнало като циците на стара девственица.
В този момент Миранда се появи зад ъгъла. Чип, облечен отново в сухо яке и шапка, се беше настанил удобно на рамото й.
Тя видя Гарет, вдигна ръка да му махне, но изведнъж спря, обърна се рязко и забърза обратно по пътя, по който беше дошла. Яркооранжевата рокля се развя около прасците й.
Гарет въздъхна облекчено. Приятелите му бяха с гръб към гостилницата и със сигурност не я бяха видели. Тази малка д’Албар реагираше с учудваща бързина.
— Все пак ще се наложи да ме почакате малко — заяви през смях той. — Първо трябва да се освежа. Яздих дълго и имам нужда от гореща вода и чисто бельо.
Братята Роситър най-после се съгласиха да го пуснат и тримата се разбраха да се срещнат след половин час в запазената стая, за да вечерят. Гарет влезе тичешком в странноприемницата и забърза по стълбата нагоре към голямата спалня с прозорец към улицата, която беше наел за себе си и Миранда още след пристигането си.
Миранда беше в стаята. Седнала на голямото легло, тя си почиваше и мислеше за нещо свое, докато вечерните сенки бавно навлизаха в стаята. Щом видя графа да разговаря оживено с двама непознати, тя реагира спонтанно, без да мисли надълго и нашироко, и беше убедена, че е постъпила правилно. Ала се чувстваше малко самотна и потръпна от радост, когато чу стъпките му по стълбата. Вратата беше открехната, той я отвори безшумно и огледа сумрачното помещение.
— Защо седите на тъмно, Миранда?
— Не знам — отговори искрено тя. — Имах чувството, че трябва да остана скрита, затова реших, че не бива да паля свещта.
Тя скочи от леглото и бързо запали свещите, подредени в красив метален свещник на ниската масичка. Когато се приведе, косата й падна напред и наситенокафявите кичури заблестяха в злато.
Колко прилича на майка си, помисли си неволно Гарет. Живо си спомняше как беше наблюдавал братовчедка си Елена, докато тя седеше пред тоалетната си масичка и решеше косата си. Светлината на свещите запалваше същия червен огън в гъстата тъмна грива.
— Какво ви накара да изчезнете така внезапно? — попита любопитно той, облегна се на скрина и поглади с ръце финото черешово дърво.
— Направих го, без да мисля — обясни тя. — Стори ми се логично да не се показвам пред хора, които явно познавате отдавна. Ако искаме да заема мястото на братовчедка ви, по-добре е никой да не ме познава.
— Не всеки би действал така бързо… и умно — усмихна се признателно той. — Поздравявам ви.
Миранда се изчерви от радост.
— Тези мъже познават ли братовчедка ви?
— Виждали са я много пъти… по-често от всички други. — Гарет откопча колана си, хвърли го на един стол и свали наметката си. После се запъти към масичката за миене и наля вода в легена. — Със сигурност щяха да забележат колко си приличате.
— Даже с тази къса коса и с дрехите ми на пътуваща артистка?
Гарет се обърна към нея и отговори сухо:
— Е, човек трябва да има известно въображение, за да ви обърка с лейди Мод в този вид…
Миранда вече познаваше този тон и се ухили.
— Приемам, че е най-добре да вечерям в стаята.
— Да, и аз мисля, че не бива да напускате спалнята, Миранда. Надявам се, че няма да се чувствате много самотна?
Тя поклати глава, макар да беше сигурна, че ще се чувства самотна и унила. Не беше свикнала да
