разходка в града — с подути очи, пиян, с раздърпани дрехи.
— Миришеш на бордей, Раул — изруга го сърдито мама Гертруд една сутрин, когато в пристъп на алкохолно блаженство мускулестият мъж се бе опитал да я грабне в силната си прегръдка.
Мъжете и бордеите бяха тясно свързани, но Миранда усети странно пробождане в сърцето при мисълта, че и графът бе потърсил утеха в прегръдките на проститутките.
Тя отиде до прозореца и се опита да проветри омърсените дрехи. Нещо излетя от копринените гънки на жакета и падна на пода. Тя се приведе и вдигна малка кадифена торбичка. Шнурът се развърза и вътре блесна нещо златно.
Миранда сгъна грижливо ризата и жакета, остави ги на скрина и изтърси съдържанието на торбичката в шепата си. Видя пред себе си златна гривна, обсипана със скъпоценни камъни, с фино изработени и многократно прекръстосани части, изработена с изключително умение във формата на змия. Тя извика тихо и я вдигна към светлината. Змия с ябълка в устата. На тънка верижка висеше златен лебед, обсипан с прекрасни смарагди. Гривната беше най-прекрасният накит на света, но в нея имаше нещо, което я отблъскваше. Змийската форма й придаваше нещо заплашително, зловещо, макар че лебедът, който блестеше със зелените си камъни на светлината на утринното слънце, излъчваше странно усещане за невинност и чистота.
По гърба й пролазиха студени тръпки. В гривната имаше нещо, което изпълваше сърцето й с безименен страх. Въпреки това тя бе обзета от чувството, че познава този накит, че го е виждала много пъти преди, макар да беше сигурна, че никога не е виждала такъв скъпоценен накит, камо ли да го е държала в ръка.
Тя прибра гривната в кадифената торбичка и изведнъж се стресна от заплашителна глас на графа откъм леглото.
— Какво правите там, Миранда?
Младата жена се обърна стреснато.
— Реших да проветря дрехите ви, милорд, и тази гривна падна от вътрешния джоб. — Тя му показа торбичката и продължи с понижен глас: — Ако се съди по миризмата на дрехите ви, вчера сте били при проститутките.
Гарет скръсти ръце зад главата си и на устните му се появи едва забележима усмивка.
— И какво, ако е така?
Миранда сви рамене.
— Нищо, доколкото мога да преценя.
Очите му искряха от смях.
— О, да не би да съм се сприятелил с благонравна девойка?
Миранда не отговори. Лицето й пламна от срам. Тя се гордееше със свободните си разбирания, но в момента се почувства като строга пазителка на морала.
Гарет изпита съчувствие към нея и реши да смени темата.
— Донесете ми гривната. — Миранда му подаде торбичката и той побърза да я отвори. — Дайте ми китката си.
Младата жена протегна ръка и усети как главата й се замая. Без да бърза, Гарет закопча гривната около стройната й китка и я вдигна към светлината. Смарагдите сияеха в наситенозелено, перлите изглеждаха още по-бели на фона на святкащото злато. Миранда отново усети онази странна боязън, внезапна тръпка на лошо предчувствие, смесена с чувството за нещо познато.
— Гривната е прекрасна, но не искам да я нося — проговори объркано тя и опипа страхливо закопчалката, вградена изкусно в перлената ябълка в устата на змията.
Гарет смръщи чело и посегна към китката й, за да огледа гривната.
— Стои ви много добре — промърмори с отсъстващ вид той и в очите му се появи меланхолия. Сякаш се опитваше да погледне в миналото и да проникне по-дълбоко в спомена. Елена държеше много на тази гривна. Китката й беше тясна като на Миранда, пръстите дълга и стройни. Само че в нея имаше нещо крехко и чупливо, докато тялото на Миранда беше силно и гъвкаво.
Спомни си, че за първи път видя гривната в деня на годежа, когато Франсоа я сложи на китката на Елена. Спомни си, че Шарлът беше полудяла по скъпия накит и безсрамно намекваше на Елена, че би могла да й го подари. Спомни си как жена му не преставаше да си мечтае за гривната, как я опипваше жадно и го умоляваше да й позволи да излезе само една вечер с нея. Той беше претърсил всички златарски магазини на Париж и Лондон за втора такава гривна, дори беше донесъл няколко подобни, но Шарлът упорито отказваше да ги носи.
— Гривната не ми харесва — повтори твърдо Миранда и в гласа й имаше отчаяние. Ръката, с която се опитваше да откопчее сложната ключалка, трепереше.
— Странно — прошепна Гарет. После отвори ключалката и скри гривната в шепата си. — Накитът е единствен по рода си и невероятно красив. Ще се наложи да го носите, за да изиграете достоверно ролята си. — „Ами ако и кажа истината още сега? Ако й кажа, че няма да играе роля, а е истинска д’Албар?“ В продължение на няколко мига той си поигра с тази идея, опитвайки се да прецени дали тя щеше да влоши или да подобри положението.
— Сигурно се държа доста странно — промърмори Миранда. — Вероятно се страхувам от нещата, което ме очакват.
Не, това ще бъде прекалено голям шок за нея, реши Гарет. Първо трябва да свикне с новия си живот, за да може по-леко да приеме истината. Последното, което искаше, беше да я уплаши и прогони. Знаеше, че историята ще прозвучи невероятно, че в първия момент тя няма да му повярва и ще заподозре някакви зли намерения, вместо с готовност да приеме истината.
— Нямате причина да се страхувате, Миранда — отговори меко той. — Няма да искам от вас нищо, което би ви създало трудности. След ден или два сигурно ще се питате защо толкова сте се тревожили.
Миранда се усмихна колебливо. Много й се искаше да повярва в думите му.
7
— Ще видим как ще й хареса диетата от черен хляб, овесена каша и вода! — Лейди Имоджин крачеше гневно по дългата галерия и роклята от пурпурночервена дамаска с огромен кринолин помиташе всичко по пътя си. За да придаде повече тежест на думите си, тя удряше дланта си с неразтвореното ветрило. Устните й бяха толкова здраво стиснати, че и без това тясната уста беше напълно изчезнала. Очите под грижливо изскубаните вежди бяха корави като малки кафяви камъчета.
— Прощавай, мила, но според мен Мод се наслаждава на ролята на мъченица — осмели се да възрази лорд Дюфорт, скрит на сигурно място зад вратата.
— Глупости! — гласеше ядният отговор. Без да му благодари за усилията, съпругата му пристъпи към него и отвори ветрилото си. — Момичето скоро ще проумее, че е много скучно да стои затворено в стаята си, без огън и без всички вкусни неща, с които е свикнало.
Майлс съвсем не беше убеден в това. Когато трябваше да окаже съпротива, лейди Мод буквално разцъфтяваше. По-точно, той имаше впечатлението, че всички наказателни мерки й се отразяваха извънредно благоприятно и я правеха още по-твърда отпреди. Решителният блясък в бледите сини очи оживяваше болнавото лице.
— Ще я принудя да падне на колене пред мен още преди Гарет да се е върнал — заяви Имоджин. — Но къде, за Бога, е той? — Тя спря под високия прозорец, който гледаше към двора — четириъгълник, покрит с каменна настилка, затворен от двете странични крила на господарската къща и високата, завършваща с остри метални ръбове ограда. Крилата на голямата желязна порта бяха отворени към улицата, по която течеше несекващ поток от ездачи, каруци и карети с железни колела, които трополяха по изсъхналата кал. От реката, която течеше от другата страна на къщата, прозвуча сигнал на товарна лодка и се смеси с бесните викове на коларите.
Имоджин не се интересуваше от движението по улицата. Сърцето й беше пълно със страх. Възможно ли беше да се е случило нещо с Гарет? Дали пък не го бяха нападнали разбойници? Или беше станал жертва на войнишко нападение? Във Франция бушуваше война и по пътищата й царяха хаос и беззаконие.
Ако с Гарет беше станало нещастие, дали тя беше виновна за това? Нали тя го накара да замине за
