Франция! Той не искаше да пътува, но тя го убеждаваше и настояваше, докато най-после отстъпи. Тя го принуди да вземе решение, защото искаше брат й отново да има цел в живота си, смислена задача, която да изпълни дните му. Искаше най-сетне да го освободи от циничната летаргия, която го бе обзела след смъртта на жена му. Така силно копнееше да види отново стария пламък и острота в очите му, динамиката в движенията, пулсиращото от живот тяло, стремежа към висините — тези толкова скъпи на сърцето й качества, които беше разрушил бракът му с Шарлът.
В годините преди срещата му с Шарлът Имоджин нито за миг не се беше съмнявала, че един ден брат й ще се издигне до върха на славата и могъществото, които заслужаваше мъж с неговата целеустременост, с неговия характер, богатство и произход. Тя го отгледа, без да мисли за себе си. Мислеше само за своя Гарет, за щастието му, за блестящото бъдеще, което го очакваше. Той вземаше активно участие в политическия живот в кралския двор и беше ангажиран с делата на семейство Харткорт във Франция, което страдаше от преследването на хугенотите. Сестра му следеше издигането му с гордост, която беше изцяло лична. Всичко, което правеше след смъртта на майка им, беше насочено единствено към благото и издигането на Гарет, всичките й мисли и планове бяха съсредоточени върху интересите на брат й. Тя познаваше способностите му, знаеше кое място би му подобавало и с всяка фибра на душата и тялото си се бореше за него и за напредването му. Тъкмо когато усилията й започнаха да дават първите си плодове, страшната отрова на женската лудост проникна в сърцето му и заплаши да разруши всичко постигнато досега.
Гарет беше толкова влюбен в красивата си съпруга, толкова омаян от чувствеността й, че стъпка по стъпка се отдалечи от света, който тъкмо беше започнал да завладява. И сестра му беше безпомощна да му попречи. Каквото и да му говореше, каквото и да правеше, то не му въздействаше. Влиянието й се изпари без остатък. Имоджин знаеше колко унизен и нещастен беше гордият й брат, но не разбираше защо той не пожела да се раздели с жената, която го опозори. Никой нямаше да го упрекне, ако я беше затворил в лудницата. Той беше длъжен да се разведе с нея. Вместо това Гарет остана бездеен и чакаше, докато тя бавно, но сигурно го унищожаваше. Зад каменното си лице Имоджин плачеше със сълзи на гняв и дива мъка. Случилото се с Гарет беше незарастваща, мъчителна рана. Непоносимо й беше да наблюдава рухването на човека, когото бе създала със собствените си ръце (тя беше абсолютно убедена в това), стопяването на честолюбието, което трябваше да спаси семейството им.
Даже след смъртта на Шарлът Гарет не си възвърна старата енергия и целеустременост. Започна да се интересува единствено от ленивите, непродуктивни забавления на придворните. Даже заживя още по- самотно отпреди. Душевната мъка на Имоджин не можеше да се опише. Тя вярваше с цялото си сърце, че раните на Гарет ще зараснат, трябва да зараснат, стига само злото да бъде отстранено. Тя направи единственото правилно нещо, за да премахне злото, което бяха сторили на брат й, но напразно.
Майлс наблюдаваше съпругата си, която стоеше с отсъстващ вид до прозореца, и четеше мислите й с опитността на верен съпруг. Отдавна се беше примирил с факта, че Гарет е цялата гордост и привързаност на Имоджин, и много добре знаеше колко разтревожена и неспокойна е жена му след необяснимо дългото отсъствие на брат си. За съжаление страхът и тревогата я караха да върши неща, които правеха живота на хората около нея още по-труден.
Майлс протегна крак и с гордост отбеляза колко добре е изработен корковият ток на обувката му и колко закръглен изглежда тънкият му прасец, обут във великолепен панталон в червено и жълто. После вдигна глава и срещна подигравателния поглед на жена си.
— Изненадан съм, че отказваш да приемеш новата мода на обувки с високи токове, мила — отбеляза колебливо той. — Няколко допълнителни сантиметра ще те направят още по-внушителна.
Лейди Имоджин забрави презрението и го погледна очаквателно. Ако имаше област, в която се доверяваше на инстинкта и знанията на съпруга си, това беше модата.
— Наистина ли мислиш така? — попита недоверчиво тя.
— О, да — отговори убедено той, зарадван, че бе успял да я отклони от мрачните мисли, макар и само за малко. — Чух, че нейно величество си поръчала три чифта… един от кожа, един от розова дамаска и един от синя коприна.
Лейди Имоджин се почеса замислено по врата и дългите й нокти задраскаха по жълтеникавата, подобна на пергамент кожа.
— Тогава ще си поръчам чифт обувки с високи токове, които да подхождат на новата ми черна копринена роба. Тъмночервена кожа, какво ще кажеш?
— Перфектен избор, мадам. — Майлс се поклони. — Очакваме ли гости за вечеря?
— Много добре знаеш, че ще дойдат сестра ти и досадният й съпруг. Както обикновено, той ще се напие, а безмозъчната ти сестра ще дърдори глупости и ще охка, че никой не я разбира.
Мигът на дружелюбно съгласие отмина много бързо.
— Можеш да сложиш сестра ми до каплана — предложи с тиха усмивка Майлс.
— Разбира се. Кой друг би я търпял? — Имоджин се обърна отново към прозореца и се загледа мрачно към улицата.
— О, скъпа Имоджин, колко се радвам да ви заваря вкъщи! Лорд Дюфорт, желая ви добър ден. — В галерията влезе лейди Мери Абърнати, поздрави лорд Дюфорт с реверанс и подложи на лейди Имоджин хладната си буза за целувка. — За съжаление мога да остана само една минута. Кралицата ще прекара нощта в Уайтхол. Сега е при лорд Сесил и имам малко свободно време. Дойдох веднага, за да се осведомя дали имате вести от лорд Харткорт.
Тя погледна загрижено Имоджин.
— Мина много време, откакто годеникът ми замина, и вече започвам да се тревожа…
Имоджин поклати глава.
— Не, все още не знаем нищо за него. — Тя беше избрала лейди Мери Абърнати за съпруга на брат си не само защото младата вдовица имаше безупречен произход и достоен външен вид за спътница в живота на мъж с власт и влияние, но и защото вярваше, че може да й заповядва и с това да бъде сигурна, че нищо няма да разруши сестринското й влияние. Благодарността беше силна мотивация.
Тя потупа ръката на Мери и продължи окуражително:
— Няма смисъл да се тревожите. Трябва само да чакаме и да се молим.
Майлс поглади брадичката си и си каза, че лейди Мери имаше всички основания да се тревожи. Гарет беше последната й надежда за успешен брак. Като бездетна вдовица към края на двадесетте, чийто съпруг беше починал от треска след едногодишен брак, дамата беше повече от отчаяна. Според завещанието имуществото на съпруга й беше станало собственост на младия му брат, нейното собствено имущество беше прибрано от чичо й, който твърдеше, че го е вложил изгодно, за да й даде добра зестра при евентуална втора женитба. Кралицата я взе при себе си и й даде скромната длъжност дворцова камериерка. От смъртта на съпруга й бяха минали няколко години, през които младата вдовица вехнеше и съхнеше в кралския двор и надеждите й за влиятелен ухажор постепенно се изпаряваха. Нито един мъж, търсещ подходяща съпруга, не бе повярвал в уверенията на чичо й, че племенницата му разполага с добра зестра, а вдовица без зестра беше много лоша партия.
Още когато видя за първи път лейди Мери, Имоджин стигна до убеждението, че е намерила съвършената съпруга за Гарет. Той реагира на предложението й с дружелюбна незаинтересованост, но й позволи да извърши всички необходими приготовления. За Майлс беше повече от очевидно, че след катастрофата с Шарлът Гарет никога вече няма да се влюби истински, но шуреят му явно се нуждаеше от съпруга и беше готов да се задоволи с избора на сестра си.
— Надявам се, че след като пристигне в Дувър, лорд Харткорт ще изпрати човек да ни извести за пристигането си. — Гласът на лейди Мери придоби леко плачлив тон, който Майлс често беше чувал и го намираше невероятно изнервящ.
— Вярвам, че ще го направи — отговори с решително кимване Имоджин. — Веднага щом науча нещо, ще ви уведомя. Обещавам.
Лейди Мери я дари с благодарствена усмивка.
— Всяка нощ се моля на небето да ни го върне жив и здрав.
— Всички се молим — отбеляза сухо Имоджин. — Дали кралицата ще ви разреши да вечеряте с нас?
Лицето на Мери се разведри. Много по-добре беше да вечеря у семейство Дюфорт, вместо с
