да скрива чувствата си, даже когато разумът я съветваше да го стори. Той бе злоупотребил с искреността и невинността й и това беше непростимо.
Въпреки това… въпреки това Гарет не изпитваше срам. Припомняше си минутите на радост и удовлетворение и отново и отново изгаряше в бурята на преживяното. Миранда му даде нещо, за чието съществуване дори не бе подозирал. Тя стигна до душата му. Телесното им сливане не беше нищо друго, освен израз на по-дълбоко, почти мистично единение. Цялото му същество пулсираше от копнеж и желание да повтори снощната сцена.
Гарет бутна стола си и посегна към бутилката с вино. Вдигна я към устните си и отпи голяма глътка с надеждата алкохолът да проясни главата му. Тук не ставаше въпрос само за Миранда, а и за Мери. Той бе предал Мери — не чрез самия любовен акт, защото това не беше предателство, даже ако бяха женени. Предателството беше в сърцето му, във връзката между него и Миранда, в съзнанието, че бе намерил нещо безкрайно скъпоценно и дори само мисълта да го изпусне му беше непоносима.
Но трябваше да го направи.
Някой почука на вратата му и той смръщи чело. Не искаше да вижда никого. Въпреки това извика на чукащия да влезе и се постара да запази неутрално изражение на лицето си. Имоджин се втурна в стаята с необичайна бързина, полудяла от възбуда. Тя размаха пергаментов свитък и извика дрезгаво:
— Писмо, Гарет, писмо с печата на Дувър Касъл. Анри сигурно е стъпил на английска земя!
— Трябва да му намерим нови дрешки. Тези са пълни дрипи. — Мод се наведе над Роби. — Берта, опитай се да намериш нещо. Иди в стаите на слугите и попитай дали някой няма детски дрешки. Готова съм да платя, колкото поискат.
Берта измърмори нещо неодобрително, но Мод се направи, че не я е чула. Тя приседна на столчето до Роби и разбърка лъжица мармалад в една сребърна купичка.
— Опитай малко от това, момченце. Ще видиш, че ще те направи голям и силен.
Роби поклати глава. Коремчето му беше препълнено и не можеше да поеме нищо повече.
— Не мога повече — прошепна плахо той и втренчи поглед в красивата млада дама, която приличаше досущ на Миранда. Ако не бяха дрехите, сигурно нямаше да може да ги различи.
Мод го погледна разочаровано, но не настоя.
— Момчето трябва да остане тук, Миранда. Не мислиш ли, че така е най-добре?
— С радост ще го оставя тук — отговори скептично Миранда. — Чудесно ще бъде да живее близо до мен, докато съм тук. — Тя прехапа долната си устна. До снощи гледаше на този епизод в живота си като на кратковременна игра, която щеше да й осигури финансова стабилност през следващите години. Но сега нещата се бяха променили из основи. Какво трябва да направи? Вече не можеше да си тръгне оттук. Гарет трябваше да й каже какво да правят. Дали и той мислеше като нея?
Изведнъж пред очите й застана неканено лицето на лейди Мери Абърнати. Придворната дама на кралицата, съвършената аристократка. Съвършената съпруга за граф Харткорт. Но мъжете имаха не само съпруги, а и метреси. Тя не можеше да стане съпруга, защо пък да не стане метреса?
— Миранда… какво ти е, Миранда? Тази сутрин очевидно мислиш за нещо много далечно.
— Не можах да спя — отговори с отсъстващ вид Миранда, но това не беше цялата истина. — Сигурно съм била много развълнувана от срещата с кралицата.
— Кралицата? — Роби я зяпна смаяно. — Ти си видяла кралицата, Миранда?
— Ами да — отговори през смях тя. — Не само я видях, но и разговарях с нея.
Това вече беше много за Роби. Той втренчи поглед в приятелката си, опитвайки се да си представи как неговата Миранда, акробатката, която смучеше лимони, за да погоди номер на Берт, и ругаеше сърдито Люк, бъбри непринудено с кралицата.
— Готов ли си със закуската, Роби? Трябва да отидем в града, за да посетим семейството ми. — Миранда вдигна момчето от стола му. — Помниш ли пътя?
— Разбира се.
— Как ще стигнеш дотам? — попита загрижено Мод.
— Пеша, разбира се.
— Пеша?
— Да, защо? Какво толкова чудно има?
— Невъзможно е да отидеш пеша — отговори Мод с благосклонното търпение, с което възрастните, разумни хора се отнасят към децата и лудите.
Миранда я погледна със смръщено чело. Е, да, в сегашната й роля наистина не можеше да отиде пеша. Лейди Мод д’Албар никога не ходеше пеша, особено в града.
— Можеш да вземеш носилката — поясни Мод. — Когато искам да подишам чист въздух, винаги излизам с носилката.
— Защо не дойдеш с нас? — попита внезапно Миранда. — Ще те представя на семейството си.
— Какво? Искаш да се срещна с акробати? — В очите на Мод блесна неподправен ужас.
— Те са също така почтени и добри като теб — обясни Миранда и в очите й светнаха опасни искри.
— Да, но… — Мод поклати безпомощно глава.
— Не мисли за нищо, просто ела с нас — настоя Миранда. — Никога не си виждала как живеят обикновените хора, нали? Това е истинският свят. Ще ти покажа улиците, ще видиш какво правят хората навън. Ще си хапнем пастетчета и сладкиши от някой уличен търговец. Представям си как ще се шашне мама Гертруд, като застанем пред нея! — Жаждата й за приключения беше неутолима. — Ти ми показа твоя свят, Мод, позволи ми сега аз да ти покажа своя.
Мод местеше нерешително поглед от Миранда към Роби и обратно. Роби следеше разговора с видим интерес, макар че не го разбираше напълно. В момента най-важното беше, че бе заситил глада си с толкова прекрасни ястия.
— Да дойда ли? — прошепна колебливо Мод и погледна с чувство за вина към празния стол на Берта. После, смаяна от собствената си смелост, заяви твърдо: — Добре, ще дойда. Но трябва да излезем бързо, преди Берта да се е върнала. — Тя извади от гардероба си наметка, уви се в нея и нахлузи качулката на главата си. — Ще минем през страничния вход и ще отидем право в оборите, където ще ни приготвят носилката. Така никой няма да ни забележи.
— Мисля, че е по-добре да кажем на някого — усъмни се Миранда. — Ако изчезнеш, без да си се обадила, ще полудеят от страх. Берта ще получи истеричен пристъп.
Възражението беше убедително и Мод не можеше да го отмине току така. Затова посегна към един молив и набързо надраска бележка за камериерката си.
— Хайде да изчезваме, бързо — извика възбудено тя, — преди някой да ни е спрял!
— Да вървим, Роби. — Миранда прегърна момчето и свирна на Чип, който се ровеше в чиниите от закуската, за да открие нещо вкусно. Маймунката я последва с радостно тракане и бързо напусна помещението.
Лакеите не бяха особено въодушевени от появата на лейди Мод и странните й придружители. Но когато се налагаше, Мод умееше да бъде властна и дори груба, затова слугите се подчиниха без коментари на заповедите й. Роби беше въодушевен от възможността да се повози в носилка и им разказа, че миналия ден беше видял почти същата носилка да излиза от голямата порта. По едно време издърпа завеските и започна да прави гримаси на минувачите. Чип се включи в играта и двете момичета се превиваха от смях. Носачите в черно-жълтите ливреи на дома Харткорт нямаха представа защо ги преследваха с възмутени викове.
— Престани най-после, Роби — усмири го Миранда, която се тресеше от смях. Хвана го за колана и го издърпа обратно в носилката. — Не е редно да обиждаш хората, които ходят пеша, само защото си имал късмета да седнеш в такава разкошна носилка. Освен това е грозно да злепоставяш по този начин името на лорд Харткорт.
Минаха през градската порта, без пазачите да ги спрат. Миранда се подаде навън и помоли носачите да спрат, за да могат двете дами да слязат.
— Ще продължим пеша. Чакайте ни тук.
Водачът на носачите погледна недоверчиво лейди Мод.
— Това ли е заповедта ви, милейди?
— Разбира се — отговори високомерно младото момиче. — Чакайте ни тук. — В действителност тя
