съвсем не беше толкова сигурна, че постъпва правилно. Погледът й шареше безпомощно из навалицата, сетивата й се опитваха да свикнат с необичайните миризми и шумове. Ала като видя Миранда, която се движеше непринудено сред хората в скъпоценната си рокля и явно се чувстваше като у дома си, смелостта й се върна. Това беше първото приключение в живота й, а може би и последното, затова трябваше да го изживее докрай.
— Да вървим. — Миранда я хвана под ръка. — Нищо няма да ти се случи. Нали съм с теб. — Роби закуцука след тях. Явно не беше забравил пътя, защото ги насочваше сигурно през хаоса от тесни калдъръмени улички.
Минувачите зяпаха смаяно двете млади дами и много скоро Мод започна да се чувства като някой изрод. Не можеше да разбере спокойствието и увереността на Миранда, която изобщо не се тревожеше от любопитството на коларите, уличните търговци и селяните, натоварени с кошове плодове и зеленчуци, които се бяха запътили към градските пазари. Мод никога не беше влизала в града, освен в носилка или карета, придружавана от херолдите на дома Харткорт, които й освобождаваха пътя. Благородниците се движеха само с карети, затворени, предпазени от бързащото, блъскащо се множество. Днешното преживяване беше съвсем различно. Тълпата скоро ги погълна, от всички страни ги заобиколиха шумовете и миризмите на работещата класа. Стъпалата й, обути в тънки обувки, усещаха неравните камъни, посипани с чакъл, и тя скоро започна да изпитва болка.
Мод почти никога не беше ходила пеша, дори в градините, и дори не бе помислила да си сложи по- здрави обувки и по-дебели чорапи. Хората край нея бяха боси и въпреки това стъпваха безгрижно по острите камъни. Други бяха обути в тромави дървени налъми и обуща, които тракаха оглушително. Тя се чувстваше не на мястото си сред този забързан свят, тромава и трудно подвижна, сякаш беше слязла от друга планета.
Чип беше на седмото небе. Той седеше на рамото на Миранда, бърбореше развеселено и непрекъснато сваляше шапка, за да поздравява минувачите. Когато излязоха на едно кръстовище с обрасло с трева площадче в средата, където даваха представление е танцуваща мечка, той се хвърли към артистите и изчезна в навалицата.
— Остани тук, Чип! — извика подире му Миранда. — Не обичам да работя с танцуващи мечки. Не мога да понасям тъжните им очи и изранените ноздри.
— Освен това не си облечена за представление — напомни й остро Мод. Тя не искаше Миранда да изчезне и да я остави сам-самичка в този чужд свят.
— Не се бой, няма да те оставя — отговори Миранда, която бе разбрала загрижеността й. — Отпусни се и се забавлявай. Има толкова интересни неща.
Това беше съвсем вярно и Мод се успокои. Любопитството й се събуди и тя се огледа наоколо. Изкачиха се по хълмчето към катедралата „Свети Павел“, като непрекъснато спираха, за да разгледат малките магазинчета от двете страни на улицата. На един ъгъл си купиха ябълки и джинджифилови сладки. От една задна уличка се понесе музика и Миранда инстинктивно последва звуците, които я привличаха като магнит. Трио музиканти свиреше под една арка, мъжът с лютнята изпълняваше балада с доста писклив тенор. На калдъръма беше оставена обърната шапка.
— Хайде да послушаме — предложи Миранда и двете момичета спряха от другата страна на улицата. Чип скочи от рамото на Миранда, отиде при музикантите и се разходи гордо напред-назад. Лицето му светна и той нагоди движенията си към лиричната тъга на мелодията.
Мъжът с цигулката се ухили доволно.
— Я да видим дали маймунката умее да танцува, Ед. — Той даде тон и триото засвири жив народен танц.
Чип спря за момент, вслуша се внимателно в мелодията и започна да танцува. Много скоро около весело подскачащата маймунка се събра цяла тълпа зрители и Миранда въздъхна примирено, макар че очите й се усмихваха.
— Как ли ще го измъкна оттам…
— Нищо, вече сме близо — отговори Роби и приседна на прага на къщата, за да облекчи сакатото си краче.
Зрителите ръкопляскаха въодушевено на маймунката, музикантите сияеха. Когато мелодията свърши, Чип свали шапката си и тръгна да събира пари, както си му беше обичай.
— Ей, искаме си нашата част! — извика почти сърдито мъжът с лютнята и очите му светнаха жадно. Никога не беше виждал толкова пари накуп за едно представление. Той скочи от сцената и хукна след Чип, но маймунката му избяга без усилия и се върна при Миранда, за да й покаже пълната с монети шапка.
— Ей, ей, това са наши пари — заяви гневно мъжът, но когато видя скъпоценната рокля на Миранда, загуби ума и дума. Мод се дръпна уплашено в тъмния вход, убедена, че заради няколкото дребни монети в шапката на Чип непознатият ей сега ще им пререже гърлата.
Миранда остана напълно спокойна.
— Вземете всичките пари — отговори тя, взе шапката от ръцете на Чип и изсипа монетите в шепите на мъжа. — Чип искаше само да се позабавлява.
Музикантът се почеса по главата, погледна я и промърмори смутено:
— Не се сърдете, милейди. Не исках да бъда лош.
— Няма нищо — ухили се Миранда и отново хвана Мод под ръка. — Върви напред, Роби.
Тримата завиха по една широка улица и от края й се чу изненадан вик.
— Миранда… Миранда! — Към тях се втурна едър млад мъж, тромав и непохватен като новородено конче.
— Люк! Ах, Люк! — Миранда остави Мод на улицата и се втурна срещу младия мъж.
— Толкова се тревожехме за теб! — извика отдалеч Люк, прегърна я с една ръка и я притисна до гърдите си, а с другата сръчно улови Чип, който също беше зарадван от срещата. — Ако не бяха Чип и Роби, никога нямаше да те позная в тези дрехи! — Той я оглеждаше смаяно, без да обръща внимание на Мод, която колебливо се приближи и застана на няколко стъпки от тях.
— Първо видях Чип. Тъкмо се наведох от прозореца да видя какво става на улицата и веднага познах Чип с жакетчето му и шапката, и изобщо… не можеше да бъде друг… после видях Роби, хукнах надолу по стълбата и докато отворя вратата… защото тя беше затворена, разбираш ли, а аз не знаех къде е ключът… намерих го на куката в кухнята и сега се сещам, че трябваше да го потърся първо там, но… — Той млъкна за миг. — Все пак успях да дойда при теб и искам да ти кажа, че мама Гертруд и Бертран ще се радват да те видят.
— Аз я намерих — обади се гордо Роби. — Отидох до къщата, намерих я и я върнах. — Той изгледа сърдито Люк. — А ти не направи нищо.
— Прав си, прав си — отговори с отсъстващ вид момъкът. В този момент погледът му падна върху Мод и очите му се разшириха от почуда.
— О, забравих, това е лейди Мод — представи я Миранда и я издърпа в средата на улицата. — Тя живее в дома на лорд Харткорт, който й е настойник.
Люк беше толкова слисан, че загуби ума и дума.
— И тя ли ще дойде с нас? — попита след малко той.
— Да, разбира се. — Да вървим. Хайде, Мод, не гледай така уплашено.
— Намерихме подслон в къщата със сивите капаци. Живеем над обущарската работилница — обясни Люк, който без възражения прие Мод като едно от многобройните и често необичайни открития на Миранда. — Много е тясно, но е евтино, освен това даваме представления по улиците… само дето конкуренцията е страшна — прибави с въздишка той. — След като ти и Чип си отидохте, доходите ни намаляха значително. Прекарахме една нощ в затвора на Дувър, после платихме цяла гвинея на рибаря, който пазеше вещите ни.
— Били сте в затвора? — попита стъписано Миранда.
— Затвориха ни за скитничество. Защото търсеха теб и Чип. Обвиниха те в кражба.
— Господи, какъв ужас! А аз си помислих, че сте заминали с прилива за Франция и сте ме оставили.
— Да забравим миналото. То вече няма значение, нали си отново при нас — отвърна весело Люк и преведе двете момичета през прашната работилница. Изкачиха тясната, жално скърцаща стълба и влязоха в единствената стая на втория етаж. Тя беше толкова препълнена с вещите на трупата, че човек, несвикнал с
