Циничната лъжа излезе без усилия от устните му. В този момент Маргьорит вероятно беше в обятията на някой от многобройните си любовници. Но тя му бе дала благословията си за това начинание. Макар че се отвращаваше от връзката, която й бяха натрапили майка й и брат й, Маргьорит не знаеше, че бе послужила като примамка за страшната Вартоломеева нощ. Въпреки нежеланието си да стане съпруга на наварския крал, тя бе спасила живота на съпруга си и двамата останаха приятели. Тя също щеше да изпита облекчение, ако се отървеше от товара на този брак. Имам чувството, каза си развеселено кралят, че Маргьорит ще хареса това момиче.
Добродетелно сведените очи и потвърждението за послушание бяха чисто лицемерие, Анри беше убеден в това. Зад подчертано плахото изражение се криеше много повече, отколкото тя му позволяваше да види. Нали беше видял начина, по който тя се движеше, когато се чувстваше ненаблюдавана, видя възхитителните искри в лазурносините очи. Нито едно неопитно и недокоснато момиче не кокетничи с такава сръчност, както правеше тази дама. Сигурно скоро щеше да обогати представата си за уменията й. Тя със сигурност носеше нещо в себе си, което щеше да впечатли Маргьорит.
Той взе ръката й, заигра се с нежните пръстчета. Усети как тя се скова, ръката й се отпусна в неговата, без да се съпротивлява.
— Няма от какво да се страхувате — заговори успокоително той, готов да продължи играта, и вдигна ръката и към устните си.
Миранда се опита да издърпа ръката си. Имаше само една личност на света, на която тя можеше да реагира така, както очевидно желаеше херцог Роаси.
Анри усети прилив на нетърпение. Пръстите му се сключиха още по-здраво около нейните, другата му ръка се вдигна и помилва стройната й шия. Връхчето на показалеца му се плъзна към мястото, където се напипваше пулсът. Без да се притеснява, той плъзна пръсти още по-надолу към гладката бяла кожа на гърдите й. Деколтето беше дълбоко, подчертано от високата яка на наметката, която стърчеше зад главата и.
Пръстите му се потопиха във вдлъбнатинката между набъбналите млади гърди. Миранда потрепери и бързо отблъсна ръката му.
— Моля ви, не, ваша светлост, още не бива.
— Значи е още много рано за подобно нежно внимание, мила? — Той се засмя гърлено. — Но аз знам много добре, че вие харесвате ролята на кокетката. — Той бе усетил потръпването й при интимното докосване, ускорения пулс. Бърза и възхитително страстна реакция.
— Ние се познаваме само от няколко часа, сър — напомни му Миранда.
— Разбирам, и вие желаете да бъдете ухажвана меко и рицарски като другите млади аристократки — отговори с настойчива усмивка кралят. В очите му блесна неодобрение. Кокетните игрички и романтичните преживявания бяха чудесно нещо, но той нямаше никакво време да ухажва това момиче. Трябваше да се върне във Франция още в края на този месец и дотогава трябваше да подчини годеницата си на своята воля. Този път трябваше да бъде сигурен, че тя ще дойде при него по свое желание.
— Бихте ли ме придружили, за да се върна при лейди Дюфорт, сър? — Миранда не беше очаквала, че ще копнее за компанията на Имоджин.
— Първо искам да получа още един малък знак за съгласието ви. — Той стисна силно брадичката й и вдигна лицето й към своето. Очите му се приближиха, тъмни, пронизващи, остри като на хищна птица. Тясната уста с добре поддържана брадичка се сведе над нейната. Трябваше да се въоръжи с търпение. Трябваше да си припомни, че играеше роля, от която зависеха много неща. Тя беше Мод, плаха девица, която изпълнява дълга си пред своя настойник, но не е отвратена от ухажора си, не се съпротивлява срещу предстоящата си женитба.
Ала когато устните му се докоснаха до нейните, тя потрепери от отвращение и рязко отметна глава назад.
— Моля за прошка, сър. Аз… аз не мога…
Анри я погледна стреснато. Вярно, той беше прибързал с ухажването, но момичето знаеше какво се очаква от него. Въпреки това остана с чувството, че паническата й реакция не беше престорена, не беше част от момичешката игра на лицемерна добродетел.
— Е, добре — промърмори той, без да си дава труд да крие разочарованието си. — Елате, ще се върнем при компаньонката ви. През следващите дни ще имаме много повече възможности да се опознаем. — Той стана от пейката и й предложи ръката си.
Гарет проследи как Миранда и Анри изчезнаха зад стенния килим и макар че се стараеше да отклони вниманието си, не можеше да не мисли какво става в този момент в малката ниша.
— Велики Боже, Гарет, изглеждаш объркан и разсеян като загубило майка си теле! — изгърмя по обичайния си груб начин Брайън Роситър. — Ела да поиграем карти.
— Младата ти братовчедка явно се харесва на херцог Роаси — отбеляза Кип. — Кралицата съгласна ли е с този брак?
— Напълно. — Погледът на Гарет не можеше да се откъсне от стенния килим. Анри беше дал да се разбере, че няма много време да ухажва лейди Мод. Освен това съзнаваше, че не е длъжен да се бави с тънкостите на придворното ухажване, и вероятно веднага беше пристъпил към действие.
— За какво си се загрижил, стари приятелю? — попита засмяно Брайън. — Жената е готова да мине под венчило, Роаси я хареса от пръв поглед. Кралицата се усмихва благосклонно. Значи всичко е наред.
— Мод е още нова в двора — отговори Гарет и се учуди на глухия си глас. Той се извини и се отдалечи от приятелите си, усещайки в гърба си изпитателния поглед на Кип.
Миранда излезе от нишата, следвана от краля, и Гарет усети болезнено пробождане в гърдите. Какво бяха правили двамата в усамотението на нишата? Дали Анри я бе помилвал, дали я бе докоснал интимно? Дали я беше целунал? Защо, по дяволите, трепереше само при мисълта за тази възможност?
Миранда остана за момент неподвижна и плъзна поглед в голямата зала. Явно търсеше него. Очите му привлякоха погледа й като магнит. Той не можеше да направи нищо, за да го предотврати. Вътрешната връзка между двамата беше силна и досегаема като фина златна верижка.
Гарет се обърна рязко на токовете си и се запъти към изхода на залата.
19
Лейди Дюфорт се препъваше по стълбата към спалнята си, почти ослепяла от мъчителното главоболие. Даже да усещаше подкрепящата ръка на Миранда под лакътя си, тя не казваше нито дума.
Миранда я отведе до вратата и я остави под грижите на жената с лице на плъх, след което забърза към стаята на Мод. Чип я поздрави както обикновено с бурна радост, сякаш беше възкръснала от мъртвите. Все едно колко често го оставяше при Мод, той не можеше да свикне без господарката си и винаги когато тя се връщаше, я посрещаше с въодушевление.
— Хайде, разкажи как беше. — Мод остави настрана бродерията си и лицето й пламна от очакване. Беше заела обичайното си място на тапицираната пейка, но в последно време се беше отказала напълно от многобройните си шалове и завивки. Вместо да лежи във възглавниците, да посяга непрекъснато към ароматизирани кърпички и шишенца с амонячни соли, тя седеше изправена и се занимаваше с някаква работа. С четене, рисуване или, както в този случай, с бродиране на стенен килим.
— Наистина напредваш с бродерията — похвали я Миранда, за да я поизмъчи още малко. Огледа внимателно плата в рамката и кимна одобрително. Мод бродираше пасторална сцена с овчари и овчарки, които лудуваха покрай широка зелена река между овцете.
— Работя този килим вече пет години — обясни Мод и направи гримаса. — Мисля, че през последните седмици свърших много повече работа, отколкото през изминалите години.
— Сцената е доста скучна.
— Права си. — Мод смръщи носле. — Може би трябва да я захвърля и да започна друга бродерия. Ще си потърся битка, ловна сцена, изобщо нещо по-вълнуващо.
Миранда поклати глава.
— По-добре е да довършваш нещата, с които си се захванала. Иначе ще свикнеш да оставяш всяка работа недовършена, а това е нередно.
Мод вдигна рамене и прие умната забележка на Миранда с готовността, с която приемаше всичките й
