така ясно, както я бе видяла Мери. Беше възхитен от свежестта, чувствителността и нежността на нейната младост и това го накара да се усмихне с разбиране. Тя изпробваше крилцата си, наслаждаваше се на мъжкото внимание и съзнаваше напълно омагьосващата си външност. Редом с това завладяващо момиче Анри се почувства тромав и груб, въпреки необичайната елегантност на придворната си одежда от кадифе и коприна.
— Много сте добър, ваша светлост — отговори Имоджин в напразен опит да се усмихне.
Миранда направи реверанс, отвори ветрилото си и хвърли кратък поглед към херцог Роаси над ръба му. Тази вечер имаше възможност да усъвършенства този номер. В острите очи на херцога под гъстите рунтави вежди блесна искра, а тясната устна се изкриви в усмивка. Той поглади добре поддържаната си брадичка и Миранда се учуди на ръцете му. Корави и мазолести, с груба ъглеста форма, която загатваше за трезв и практичен характер. Погледът на Миранда се премести към стройните, елегантни бели ръце на Гарет и кожата на гърба й се затопли. Никога нямаше да забрави еротичното преживяване от последната нощ, чувството за ръцете му върху кожата си, начина, по който си играеха с нея с вниманието и чувствителността на музиканти, а после я белязваха с пламтящата страст на взаимната им отдаденост.
— Ще ме придружите ли на кратка обиколка из залата, милейди? — Анри й предложи ръката си, загърната в кафява коприна. — Нали имам разрешението ви, Харткорт? — Той вдигна въпросително рунтавите си вежди.
— Но разбира се. — Лордът взе ръката на Миранда и я сложи в тази на Анри.
— О, виждам, че носите гривната, милейди. — Анри вдигна китката й към светлината. — Стои ви чудесно.
— Благодаря, милорд. — Миранда направи реверанс. — Наистина великодушен подарък, сър.
— Съвсем не — отговори кралят. — Някога е принадлежала на майка ви. Според мен накитът просто се е върнал при законната си притежателка, това е всичко.
— От баща ми ли я имате? — попита Миранда, помилва смарагдовия лебед и разклати златната верижка.
— Да. — Изведнъж Анри стана сериозен. — Баща ви беше един от най-добрите ми приятели. След смъртта на майка ви пазеше гривната като най-голямото си съкровище. На смъртното си легло я завеща на мен, като спомен за онази нощ… като символ на онова, което загубихме… — Той помълча малко и добави с тих глас, сякаш говореше на себе си: — И на онова, за което трябва да отмъстим.
За момент се възцари неловко мълчание. След малко Анри разтърси глава, за да прогони тъжните спомени.
— Елате, милейди. Нека се поразходим. Искам да узная всичко за вас.
При тази последна забележка Миранда не успя да се въздържи и хвърли бърз, дяволит поглед към Гарет над ръба на ветрилото си. Той се направи, че не го е забелязал, но тя бе готова да се закълне, че устните му потръпнаха развеселено.
— Бих предпочела да говорим на френски, сър. Много бих желала да се поупражня малко — обърна се тя към придружителя си. Той съвсем съзнателно я водеше далече от множеството, към отсрещната страна на залата, където висеше тежък стенен килим. Миранда предположи, че зад него имаше таен изход.
— Наистина ли говорите моя език? — попита изненадано и зарадвано Анри.
— Горе-долу — отвърна тя и продължи на френски: — Как пътувахте? По това време на годината морето е доста бурно.
— Нима сте пътували по Ламанша? — Учудването му се усили. — Вашият настойник не ми е споменавал, че сте посещавали родната си страна.
— Не, не, милорд, никога не съм била във Франция — отговори уплашено Миранда. — Но често съм слушала господата да говорят, че по това време на годината морето е пълно с изненади.
— Аха — кимна кралят и ускори крачка, макар че в очите му остана леко объркване. — Вие живеете от най-ранно детство в Англия и въпреки това говорите моя език като майчин.
— Имах отличен учител по френски — импровизира бързо тя. — Задължаваше ме да говоря само на френски. Лорд Харткорт твърдеше, че това е необходимо. Искаше да науча и двата езика.
— Той също владее много добре френския — отвърна Анри. Обяснението й беше убедително, а умението й да говори френски беше още едно предимство пред сънародниците му. Французите щяха да я харесат и това се отнасяше както до народа, така и до придворните му.
— Все пак смятам, че е по-добре да разговаряме на английски, докато съм тук — усмихна се меко той. — Учтивостта изисква да се приспособя към домакините си, а и аз имам нужда от упражнение. — Той се усмихна със следи от самопрезрение.
Усмивката му е прекрасна, помисли си Миранда, и той очевидно я пести. Внушителната фигура излъчваше трудно обуздавана сила, която правеше усмивката още по-очарователна. Дали Мод щеше да го намери симпатичен? Никой не можеше да каже.
— Я да видим какво се крие зад този килим. — Анри отмести скъпоценната материя. — Аха, ниша — продължи весело той. — Място, където можем да разговаряме необезпокоявани.
Миранда хвърли бърз поглед през рамо.
— О, милорд, няма ли да ме сметнат за безсрамна?
— Имаме благословията на нейно величество — отговори ухилено кралят. — Оценявам високо моминските ви добродетели, но не се тревожете, няма да чуете нито една укорна дума, докато нейно величество и настойникът ви се усмихват. — Той сложи ръка на кръста й и я бутна към нишата. Тежкият стенен килим падна и ги закри от погледите на множеството.
Вероятно малката ниша беше закрита с килим, за да се предотврати течението.
— Божичко, колко е задушно! — Анри отвори широко двете крила на прозореца. — Не понасям да бъда затворен дълго време. — Той се обърна към Миранда и на лицето му отново се появи самопрезрителната усмивка. — Аз съм един груб и нецивилизован войник, милейди. Не съм домошар. Много по-щастлив съм под платното на палатката, отколкото под покрива на двореца.
— И с мен е същото, ваша светлост. Обичам да се разхождам под открито небе — отговори тя. — Навън е прекрасно… — Тя беше готова да му опише с какво удоволствие бе спала под обсипаното със звезди небе в меките летни нощи, но успя навреме да млъкне.
— Продължавайте — помоли Анри и в очите му светна интерес.
— Най-много обичам разходките в гората — отговори бързо Миранда. — Но вероятно вие ги смятате за твърде скучни, сър.
— Разходките в гората са подходящо занимание за момичетата с благороден произход — отговори сериозно Анри. — Елате, седнете при мен. — Той се настани на пейката и я привлече до себе си. — А сега ви моля да ми отговорите съвсем искрено. Съгласна ли сте с този годеж? — Изражението му беше съвсем сериозно. Той сложи един пръст под брадичката й и обърна лицето й към своето.
— Аз съм послушна девойка, милорд — промърмори тя и сведе глава, за да скрие очите си.
— Не… не, малко момиче, не ви попитах това. — Той притисна брадичката й и гласът му стана още по- сериозен. — Няма да продължа ухажването си, ако не сте съгласна. Искам да имам съпруга, която да дойде доброволно при мен, без да се интересува от политическите интереси.
Очите му потъмняха от гняв, устата беше стисната толкова здраво, че устните образуваха тясна, сгърчена линия. Бог да ни е на помощ, ако този мъж открие измамата, помисли си Миранда и потръпна от страх.
— Значи вече сте бил женен, милорд? — попита плахо тя, издърпа брадичката си и сведе поглед към скута си. — Не знаех това.
— Аз съм почти на тридесет и девет години, мила, и не мога да нямам минало — отговори той и вдигна рамене в нетърпелив жест. Жакетът му беше малко тесен, опъваше се над мощните гърди, а копринената риза под него беше неприятно мека и лепкава като змийска кожа. Той копнееше за удобния си, макар и ужасно износен кожен жакет и грубата ленена риза.
— Зле ли се чувствате, милорд? — Миранда го погледай объркано. Херцогът имаше измъченото изражение на мъж, който е седнал на купчина коприва.
— Този проклет жакет е много тесен — промърмори сърдито Анри. После се сети, че оплакването му е твърде неподходящо за обстоятелствата, и се върна рязко към предишната тема. — Съпругата ми почина.
