престилка.
— Искам да се видя с гостите от втория етаж. Там ли са?
Обущарят изглеждаше разочарован, но се втурна забързано към тясната стълбичка, която водеше нагоре.
— Ще ида да доведа някого, милорд.
— Не, не, оставете. Предпочитам лично да се кача горе. — Гарет му кимна приятелски и изкачи с два скока дървените стъпала. Обущарят се поколеба за миг, после тихо се промъкна нагоре и спря пред вратата на стаята. Приведе се към ключалката и се вслуша напрегнато.
Гарет почука на вратата, но не получи отговор. Отвътре се чуваха гласове, прекъсвани от глухи удари и понякога проклятия. Лордът вдигна рамене, вдигна резето и блъсна вратата.
В претъпканото помещение цареше суетня. Обитателите му бяха заети да събират постелките си, да поправят скъпоценните инструменти на занаята си или да удовлетворяват личните си потребности. Мама Гертруд се беше навела над леген с вода, беше свалила долната си риза и миеше могъщите си гърди. При вида на графа тя изписка задавено и изпусна парцала в легена.
— Всемогъщи Боже, ама това е лорд Харткорт! — Огромните й гърди се разлюляха застрашително, когато се изправи. Изражението й беше загрижено. — Да не е станало нещо лошо с нашата Миранда, милорд?
— Не, нищо. Когато излязох от дома си преди половин час, тя беше здрава и бодра — отговори Гарет и дискретно отвърна поглед. — Простете, че ви попречих, но има нещо много важно, което трябва да обсъдя с вас.
— Става дума за Миранда, нали? — поиска да узнае Раул, остави канчето си на един сандък и изтри устата си с опакото на ръката.
— Разбира се, че става въпрос за нея — изръмжа Бертран.
— Къде е Миранда? — попита страхливо Роби, който тъкмо четкаше кучето на Люк. — Нали каза, че пак ще дойде да ме види? — Той се изправи и разтърка сакатото си краче. — Тя ще се върне при мен, нали, сър?
Беше много по-трудно, отколкото си го беше представял. Гарет усети пронизващия и съвсем не приятелски поглед на Люк. Младият човек остави кълбото от конски косми, което поправяше, и мълчаливо зачака отговора на графа.
— Мисля, че би трябвало да проведа този разговор с Бертран и Гертруд — отговори най-после Гарет и се обърна въпросително към двамата. Мама Гертруд беше облякла долната си риза и стягаше корсажа си.
— Наистина ли Миранда е добре? — попита отново мама Гертруд и очите й блеснаха подозрително. Гарет кимна.
— Искам да ви направя едно предложение.
— Няма да продадем момичето като уличница… не се сърдете, милорд, че ви казвам открито какво мисля, но тя ми е като дъщеря и няма да допусна…
— Стига, мадам! — Гарет вдигна успокоително ръка. — Уверявам ви, че имам предвид нещо съвсем друго.
— Най-добре е да го обсъдим долу в таверната — намеси се Бертран и остави флейтата, която почистваше. — Ела с нас, мама.
Гертруд разтърси полите на кафявата си рокля.
— Разбира се, че ще дойда. Не можете да обсъждате съдбата на нашата Миранда без мен. Тя ми е практически дъщеря. — Тя изгледа злобно лорд Харткорт, който напразно се опитваше да изглежда спокоен.
— След вас, мадам — покани я той и отвори вратата.
Гертруд се мушна край него и излезе на стълбата, като шумолеше тържествено с полите си.
— Ей, ти! Не можеш ли да си стоиш в работилницата? Защо подслушваш честните хора? — извика сърдито тя, забелязала обущаря, който тичаше забързано надолу по стъпалата. — Какво нахалство! Онова, което става в тази стая, не те засяга!
Обущарят се скри в работилницата си и здраво затвори вратата. За съжаление не беше чул нищо интересно.
В таверната „Крос Кис“ почти нямаше хора в този ранен час. Гарет поръча една бутилка от най-доброто бургундско и Бертран кимна одобрително. Заеха места в най-отдалечения ъгъл. Гертруд се взря мрачно в чашата си, напълнена от графа до ръба.
— Празнуваме ли нещо, милорд?
— Може и така да се каже — отвърна той и извади от джоба си добре напълнена кесия. Сложи я на масата и със спокоен жест вдигна чашата към устните си.
— Какво е това? — попита Бертран и побутна с пръст кесията.
— Петдесет златни нобли.
Обяснението бе прието с мълчание. Бертран прокара език по пресъхналите си устни. Мама Гертруд погледна графа с открита враждебност.
— Какво искате от нас, милорд?
— Искам да заминете от Лондон още днес и да се върнете във Франция. — Гарет отпи още една глътка вино.
— Без Миранда? — попита възмутено Гертруд и се обърна рязко към Бертран, който несъзнателно потупваше кожената кесия. — Ей, Бертран, остави ги. Това са кървави пари.
Бертран отдръпна ръката си, покашля се, изплю се на пода и посегна към чашата си.
— Не говорете така — възрази Гарет. — Първо чуйте какво имам да ви разкажа.
Макар и неохотно, двамата изслушаха историята за злокобната Вартоломеева нощ и случилото се преди двадесет години.
— Сега сигурно разбирате, че трябва да позволите на Миранда да заживее новия си живот — заключи той.
— Да — отговори бавно Гертруд. — Значи другото момиче е нейната близначка. — Тя поклати учудено глава. — Приличат си като две капки вода. Но защо не сте казали истината на Миранда?
— Защото не съм сигурен как ще я приеме — обясни откровено Гарет. — А в момента се нуждая от сътрудничеството й. Щом осъществя плановете си за бъдещето й, ще й кажа всичко и се надявам, че дотогава ще е свикнала с живота на аристокрацията и истината няма да я шокира. Но… — Той се приведе над масата, в очите му имаше молба и настойчивост. — Трябва да разберете, че Миранда няма да свикне с новия си живот, докато старият е толкова близо и тя може да се върне при вас винаги когато й хрумне.
— Онова, което говори господин графът, звучи разумно, мама — подхвърли Бертран и отново улови кесията с парите. — Не можеш да го оспориш.
— Прав си — съгласи се мама Гертруд. — Но не можем да си отидем просто така, без да се сбогуваме с Миранда.
— Тя вече беше повярвала, че сте заминали за Франция. Мислеше, че сте я изоставили — напомни им Гарет. — Това я натъжи, но го прие и живееше спокойно до неочакваното ви появяване. И този път ще се примири.
— Според мен не е правилно да си тръгнем току-така — настоя на своето мама Гертруд.
— Хайде, стига, мама — изръмжа Бертран. — Петдесет златни нобли, жено! Само си помисли!
— Нали това правя! — изфуча жената. — Не съм глупачка. Знам, че ни трябват.
— Помислете какво означава това за Миранда — продължи с мек глас Гарет. Виждаше, че почти е спечелил. — Сигурно не искате да попречите на щастието й, след като я обичате като дъщеря.
— Не — съгласи се Гертруд. — Но ми е много неприятно да изчезнем просто така, без да й кажем дори дума за сбогом.
— Кълна ви се, че ще й кажа истината веднага щом дойде подходящият миг. Тя ще разбере, че не сте я изоставили.
— Ето, виждаш ли, мама! Това е почтено. — Бертран издърпа кесията към себе си. — Разбрахме се, милорд! Във всеки случай що се отнася до мен. — Той погледна укорително едрата жена. — Хайде, мама! Стегни се. Чувствата не дават хляб на масата. Момичето е от благороден произход и го очаква блестящо
