— Не, разбира се, че не — усмихна се подигравателно Миранда. — Убедена съм, че имаше съвсем друга, напълно убедителна причина да го шпионираш.
Миранда уви новите дрешки на Роби в едно вързопче и излезе от къщата на разсъмване. Чип танцуваше пред нея, сваляше шапка пред всеки минувач, когото срещаха, и непрекъснато си бърбореше развеселено, за да даде израз на радостта си, че бяха излезли навън в това свежо, слънчево утро.
Миранда носеше старата си оранжева рокля, главата й беше увита с шал, на краката й потракваха налъми. Отново се беше превърнала в скитащата циганка, която се смеси умело с множеството и се понесе към вътрешния град, за да свърши всекидневната си работа, без да привлича върху себе си погледите на минувачите.
Миналата нощ не бе могла да затвори очи и причината беше очевидна. Дълго време лежа будна в мрака, изпълнена с надежда да чуе тихото проскърцване на отварящата се врата. Но никой не дойде да попречи на почивката й. Графът остана в собствената си спалия, а тя се местеше неспокойно в леглото, изложена безмилостно на незадоволените си копнежи, тялото й сковано и напрегнато като струна на цигулка, която чакаше лъкът да се задвижи върху нея.
Тя си повтаряше, че Гарет трябва да бъде особено предпазлив, тъй като спалнята на херцога беше наблизо. Но също така знаеше, че можеше да се промъкне безшумно в спалнята му и да излезе, без никой да я види. Откакто той се отвърна така рязко от нея в балната зала след излизането й иззад стенния килим, двамата нямаха възможност да се видят и да си поговорят.
Тя зави по улицата, където беше квартирата на семейството й. Чип подскачаше оживено пред нея и се насочи право към обущарската работилница. Нямаше нужда да му казва къде отиват.
— Добро утро — поздрави Миранда. Обущарят, който тъкмо отваряше дюкянчето си, се прозина и я погледна сънено и с известно недоверие. Явно не можеше да я познае.
— Идвам при гостите от втория етаж — обясни Миранда, мина покрай него и влезе в дюкянчето.
— Те си заминаха. Събраха вещите си и си тръгнаха — каза мъжът и застана в средата на помещението, докато се ровеше с черния си показалец в устата си и се опитваше да измъкне от огромната дупка на кътника си влакно шунка, останала от снощната вечеря.
— Това е невъзможно! — Миранда се засмя невярващо и отново се обърна към дървената стълбичка.
— Ей, нали ви казах, че вече ги няма!
Изведнъж Миранда разбра, че той казва истината. Тишината, която идваше от стаята на горния етаж, беше оглушителна. С лудо биещо сърце тя изкачи стълбите, вдигна резето и блъсна вратата. Малката стая беше абсолютно празна, капаците на прозорците бяха затворени. Чип скочи вътре, огледа се тревожно и се хвърли в ръцете й. После скри лице на гърдите й и очите му станаха тъжни.
— Не е възможно да са си отишли — пошепна Миранда, все още неспособна да повярва на очите си и да види очевидното. Тя отвори капаците на прозорците и в стаята нахлу ярка слънчева светлина. Погледът й падна върху малък предмет в ъгъла, тя изтича да го вдигне и изхълца. Дървено кръгче, с което си играеше Роби. Джебедия му го бе издялал в неочакван пристъп на човечност и обич.
Очите й се напълниха със сълзи. Защо беше това предателство? Нищо не можеше да се сравни с чувството за загуба, с горчивото разочарование, които изпитваше в този момент. Тя се обърна към обущаря, която я бе последвал по стълбата и стоеше на прага.
— Защо си отидоха?
— Откъде да знам? — Той сви рамене. — Платиха си наема и вчера сутринта се изнесоха.
— Но защо не ми казаха нито дума? Не могат да си отидат просто така, без да се обадят, без да се сбогуваме! — Тя не забелязваше, че почти крещеше, сякаш се опитваше да убеди обущаря в нещо, което тон упорито оспорваше.
— Хайде, момиче, не се вълнувай толкова — опита се да я усмири той, трогнат от видимото й отчаяние. — Сигурно джентълменът, който ги посети, има нещо общо с това. Сигурно той ги е прогонил.
— Джентълмен? — Миранда наостри уши и направи крачка към него. — Какъв джентълмен?
— Ами, не знам името му, но беше изискан господин, това е повече от ясно. Изкачи стълбата, сякаш познаваше пътя. После излезе с двама от тях. С дебелата жена и един от мъжете… тогава го видях за последен път. Другите двама се върнаха след доста време, платиха ми наема и се изнесоха. Малкият плачеше горчиво.
— Роби — прошепна Миранда. Усещаше пронизваща болка в сърцето, беше й трудно да диша. — Какъв беше джентълменът? С черна коса и кафяви очи ли? Беше ли гладко избръснат? — Тя знаеше отговора и въпреки това отказваше да повярва.
Обущарят я погледна намръщено и прехапа долната си устна.
— Ами… не мога да си спомня точно как изглеждаше. Беше едър и… да, май наистина имаше черна коса и беше гладко избръснат.
Миранда мина безмълвно покрай обущаря и се запрепъва надолу по стълбата, докато притискаше Чип към гърдите си. Защо Гарет беше отпратил семейството й? Знаеше, че те са извънредно важни за нея, че тя ги обича повече от всичко на света. Беше чул обещанието й да ги посети скоро и да донесе нови дрешки за Роби.
Тя се втурна слепешком по улиците обратно към Людгейт. Болката в гърдите й се усилваше, сякаш някой беше забил нож в сърцето й. Ей сега щеше да рухне на улицата и да се задуши. Нямаше нищо по- страшно от съзнанието, че е била предадена. Така несправедливо и коварно, без всякаква причина.
Тя премина през градската порта и продължи по улицата към Странд, без да обръща внимание на слисаните погледи на минувачите. Поемаше си жадно въздух, пъшкаше от гняв, плачеше от болка.
Високите железни порти на къщата бяха отворени, за да мине каручката, която караше вино за избите на лорд Харткорт. Миранда се втурна в двора, без да чува виковете на пазача, изкачи на един дъх стълбата и отвори входната врата. Побягна нагоре по широката мраморна стълба, премина коридора и нахлу като вихър в спалнята на лорд Харткорт.
Гарет беше бос, облечен само в панталона си за езда. Когато Миранда се вмъкна неканена в стаята му, той се обърна рязко и замахна с бръснача си. Бузите му бяха покрити със сапунена пяна.
— Велики Боже на небето! Какво правиш тук? Какво правиш в тези дрехи? — Той грабна една кърпа и изтри пяната от лицето си. — Върни се в стаята си и веднага се преоблечи.
— Защо? — попита възбудено тя и се разтрепери с цялото си тяло. — Защо просто ги отпратихте? Вие сте били, знам. Вие сте ги отпратили тайно, без да се сбогуват с мен!
Гарет хвърли бърз поглед към отворената врата. Мина покрай нея и я затвори с трясък. После заговори приглушено и с усилваща се настойчивост:
— Чуй ме, момиче, с глупостта си ще развалиш всичко. Върни се веднага в стаята си. Облечи се прилично и ела при мен да поговорим разумно.
Миранда поклати упорито глава и в очите й заблестяха гневни сълзи.
— Какво ме е грижа за вашите планове? Все ми е едно какво разрушавам. Искам да зная какво сте им казали… какво сте направили… защо просто сте ги отпратили. Искам да зная!
Мелодичният й глас беше пълен с пронизваща болка и тя изобщо не се замисляше, че трябва да говори по-тихо. В пристъп на отчаяние Гарет я сграбчи за раменете и грубо я разтърси.
— Млъкни! За Бога, не можеш ли да замълчиш? Анри… херцогът е в съседната стая. Слугите отдавна са станали и ако продължаваш да вдигаш такъв шум, скоро ще дотичат, защото ще помислят, че е избухнал пожар.
— Все ми е едно — отговори вбесено Миранда и направи безуспешен опит да се изтръгне от ръцете му. — Все ми е едно, по дяволите! — Една сълза се отрони от окото й и се плъзна по кадифената буза. Той я бе предал. Тя го обичаше, а той я нападна в гръб. И сега не се тревожеше от нищо друго, освен че гневният й изблик можеше да разруши чудесния му план.
Побесняла от гняв, тя грабна кърпата от ръката му и изтри сълзите, които, се стичаха по лицето й, сякаш се беше отприщил порой. Кърпата беше влажна и ухаеше на сапуна, който Гарет използваше за бръснене. По някаква незнайна причина това я накара да захълца още по-силно.
Гарет беше сразен от сълзите й. Можеше да се справи с гнева й, но това горчиво отчаяние беше така
