Перспективата да прекара вечерта в компанията на бъдещата си годеница развесели Анри и той огледа внимателно младата лейди. Сигурно не беше чак толкова неопитна ездачка, за каквато се представяше. Дори да беше така, той щеше да я научи да язди; тя със сигурност не беше страхливка. Сякаш усетила изпитателния му поглед, тя вдигна очи и той остана поразен от красотата им. Дългите й ръце почиваха върху масата, смарагдовата гривна блестеше на тънката й китка. Тя му се усмихна бегло и обърна глава, за да отговори на въпроса на лорд Магре. Шията й беше толкова стройна и бяла, че Анри усети непобедимо желание да я покрие с целувки, да притисне устни към пулсиращата вена и да остане завинаги така.
Възпитаницата на лорд Харткорт беше всичко, което обещаваше портретът й, и много повече. Тя беше безукорна спътница за френския крал. Той си припомни отново смеха, който бе чул миналата вечер в стаята й. Сърдечен, весел, искрен смях. Смях, който събуждаше в душата на зажаднелия мъж надежда за чувствени наслади.
Той посегна към канчето с ейл и по устните му пробяга усмивка.
— Имам по-добра идея от лова в Ричмонд. Чуйте ме, милейди. Двамата с вас ще излезем на разходка по реката. Слънцето грее, водата е спокойна. Така ще имаме достатъчно време да се опознаем. Какво ще кажете, Харткорт? — Той махна е ръка на графа, който току-що се беше върнат в трапезарията. — Смятам да направя излет по реката с вашата възпитаница. Имаме ли позволението ви?
— Но разбира се, ваша светлост — отговори с лек поклон Гарет.
20
— Искаш да заема мястото ти? — Мод беше изумена. — Защо? Какво ти е?
— Имам да уредя нещо много важно — отговори разсеяно Миранда, която се разхождаше нервно напред-назад. — Тази сутрин отидох в града да посетя семейството си и обущарят каза, че набързо са събрали багажа си и са напуснали града. Боя се, че имат затруднения. Трябва да открия къде са отишли. — Тя застана пред Мод. — Ти ме разбираш, нали?
— Естествено — отговори Мод. — Но не мога да те заместя пред херцога.
— Ще направите един кратък излет с лодка по реката и готово. Ако заявя, че съм болна, ще започнат да задават въпроси и… — Гласът й се изгуби и тя погледна умолително Мод. — Знам, че можеш да го направиш.
Настойчивостта в гласа на Миранда накара Мод да се замисли сериозно над молбата й.
— Искаш да заема мястото ти, да се преструвам, че… че съм аз! — Тя избухна в луд смях и се просна на леглото. — Искаш да се преструвам, че съм аз!
Миранда също успя да се усмихне.
— Така както се изразяваш, наистина звучи смешно, но не виждам причина да не се справиш. — Тя приседна на ръба на леглото. — Само не бива да говориш френски, освен ако не го владееш гладко и безгрешно, като че е майчиният ти език. Как си с френския?
Мод поклати глава.
— Говоря много добре, но всеки ще забележи, че не съм французойка.
— Тогава ще говориш с херцога само на английски. — Миранда я огледа със загрижено смръщено чело. — Ще трябва да навием косата ти на върха на главата и да я закрепим здраво, за да не пада по раменете.
Мод я погледна скептично. Не си спомняше да се е съгласила и въпреки това Миранда говореше, сякаш работата беше решена.
— За какво ще разговаряме? — Веселието отстъпи място на трезви размишления.
— О, за дреболии. Сигурна съм, че ще се справиш. Бъди самата ти и не говори много. По време на закуска бях доста мълчалива и той не очаква изведнъж да се разбъбриш и да танцуваш от радост или нещо подобно.
— Но аз никога не съм била насаме с мъж. — Мод осъзна, че в един момент бе дала мълчаливото си съгласие за този луд план.
— Няма да бъдеш сама с него. Гребците са там, ще има и камериерка, която ще играе ролята на компаньонка. — Миранда стисна ръката на двойничката си. — Знаеш, че можеш, Мод. Заедно с това ще разбереш що за човек е херцогът и ще задоволиш любопитството си.
Мод задъвка замислено долната си устна. Представата да прекара известно време насаме с непознат мъж я изпълваше със страх и ужас, но едновременно с това усети някаква странна възбуда. Тя огледа спалнята си и изведнъж се почувства притеснена в привичната обстановка. Това помещение я караше да изпитва досада вместо успокоение. Предстоящата среща с херцога не представляваше опасност за нея. Тя нямаше да поеме никакъв риск, нямаше да застраши възгледите си. Само щеше да направи услуга на Миранда… и едновременно с това да задоволи собственото си любопитство. Защо пък да не се запознае по-отблизо с човека, когото искаха да й натрапят?
— Не знам дали ще бъда достатъчно добра измамница — промърмори нерешително тя.
— Но това не е измама — възрази Миранда. — Аз съм измамницата, ти си истинската лейди Мод д’Албар.
Мод се сви в леглото, загледана право пред себе си, после изведнъж вирна носле и в очите й блесна решителност.
— Добре, ще го направя. Никога в живота си не съм рискувала, но този път ще го направя, за да ти помогна. — Тя скочи от леглото и се запъти към гардероба си. — Какво да облека? Коя дреха е подходяща за сутрешен излет по реката? Какво ще кажеш за червената рокля на райета?
— Съвършена е — засмя се Миранда, опитвайки се да се зарази от ентусиазма на Мод. В гърлото й беше заседнала огромна буца, гърдите й тежаха и тя имаше чувството, че е препълнена с неизплакани сълзи. Опитваше се да скрие чувствата си от Мод и това беше една от най-трудните задачи в живота й.
Мод, пременена в роклята от раирана коприна, скрила косата си под обсипано с бисери боне, огледа леко замъгления си образ във високото огледало от полирана стомана.
— Ела тук и застани до мен. Я да видим колко си приличаме… О, Боже, това е направо страшно! — Тя притисна ръка към устата си и погледна невярващо Миранда. — Ако се облечем еднакво, никой няма да може да ни различи.
Миранда усети странна тръпка и отново се взря в образа на Мод в огледалото. Тази прилика наистина не беше естествена.
— Ще се срещнеш с херцога в голямата зала точно в десет часа — обяви тя и обърна гръб на обезпокояващото видение. Свали смарагдовата гривна от ръката си и я вдигна към светлината. — Херцогът ще се радва да види, че носиш подаръка му.
Тя закрепи гривната на стройната китка на Мод и сестра й вдигна ръка, за да огледа по-внимателно скъпия накит.
— Не я харесвам — прошепна нещастно тя. — Страх ме е да я нося.
— Може би защото е принадлежала на майка ти — обясни тихо Миранда. — Но признавам, че аз също не я обичам. Прекрасна е… но може би това не е подходящата дума за такова украшение. Убедена съм, че на света няма друга такава гривна. — Тя помилва смарагдовия лебед и продължи: — Това е единственото, което ми харесва в гривната, но то не я прави по-малко страшна, нали?
— Права си — съгласи се Мод. — Странно е, но я усещам като нещо познато. Възможно ли е това?
Миранда я погледна намръщено.
— Знаеш ли, и аз изпитвам същото. Наистина е странно. — Тя разтърси енергично глава, за да прогони усещането за надвиснала опасност. Досега беше смятала, че само тя реагира така на гривната.
— Херцогът явно напредва бързо с ухажването, милорд. Разказа ми, че тази сутрин ще излезе с Мод по реката.
Гарет вдигна раздразнено глава, като чу меденосладкия гласец на годеницата си. Тя беше проникнала неканена в личното му убежище, в неговата светая светих — нещо, което не се разрешаваше дори на Имоджин.
— Какво неочаквано удоволствие, мадам — проговори хладно той. Мери, която се готвеше да пристъпи по-навътре в стаята, промени намерението си и остана до вратата.
