наметката си и попи с кърпичка насълзените си очи.
— Няма нищо страшно, сър. — След силната кашлица дрезгавият й глас беше съвсем истински. — Понякога страдам от кашлица, но ви уверявам, че болестта ми не е сериозна.
— За мен е голямо облекчение да чуя това, мила. Надявам се, че пристъпите са редки.
Сигурно Миранда не се беше закашляла нито веднъж.
— О, да, сър, много редки — побърза да потвърди Мод.
Той кимна и отново стисна ръката й. Тя не се осмели да издърпа своята, но тялото й остана сковано. През целия път мълча и реагира с едносрични думи на опитите на краля да поведе разговор. Когато се прибраха в къщата, тя се раздели с обожателя си с дълбок реверанс и бегъл поздрав.
— Ще се видим на вечеря, мила.
— Да, разбира се, сър. — Мод хукна като подгонена нагоре по стълбата и се скри в сигурната си спалня.
21
Миранда вървеше нервно по Лондонския мост. Магазините от двете страни на моста бяха препълнени с клиенти; жените се караха сърдито за по-хубавите парчета платове, за панделки и конци; търговци в подплатени с кожа палта надзираваха изложеното злато и сребро; мъжете се пазаряха шумно за цената на пилетата, гъските и патиците, натъпкани в тесни кафези; покрай нея минаха мъж и момче, повело мършава танцуваща мечка с пръстен на носа.
Къщите бяха стари и сякаш се опираха немощно на грамадните опорни стълбове на моста. Горните етажи почти се допираха. Чип се беше настанил на рамото на господарката си и се притискаше страхливо до шията й. В шумното множество имаше нещо застрашително и той не можеше да преодолее уплахата си. Гласовете бяха твърде груби и жестоки и когато минаха покрай един вход, в който се бе разгоряла шумна караница, маймунката извика стреснато и се хвърли в ръцете на Миранда, за да намери закрила.
Тя помилва успокоително Чип и бързо продължи пътя си. Ако трупата искаше да стигне до едно от пристанищата на Ламанаша, сигурно бяха прекосили моста към южния бряг на Темза. В някоя от таверните вероятно щеше да се сдобие с нужните сведения, за да разбере накъде точно бяха тръгнали. Сигурно бяха спрели някъде да обядват и вероятно бяха разговаряли с гостилничаря и гостите на чаша ейл. Щом узнаеше към кое пристанище се бяха насочили, щеше да им изпрати вест. Носачите на товари, които пренасяха и писма, за да подобрят заплащането си, се тълпяха около портите на Лондон и обявяваха на висок глас целта на пътуването си. Те щяха да намерят без затруднения трупата, а тя щеше да им даде достатъчно пари за усърдието. Можеше да заеме пари от Мод или да ги намери от другаде.
Решителността й да намери семейството си държеше в шах огромните вълни на тъгата, но дигите бяха доста крехки и Миранда знаеше, че много скоро щяха рухнат. Опитваше се да ги укрепи със силата на разума, но спомените за преживяното тази сутрин отново я връхлитаха и в главата й наставаше хаос. Тя бе загубила цялото си недоверие във вихъра на екстаза, който можеше да преживее само с Гарет. Но в минутата, когато той разкъса магията на любовта с онези злокобни думи, подозренията й се върнаха с пълна сила.
Сега се обвиняваше горчиво, че беше толкова глупава и лековерна. Как бе повярвала, че един благородник ще изпита поне малко привързаност и обич към една скитница, към една пътуваща акробатка? Той бе купил услугите й, нищо повече. Толкова просто. Само една глупачка би си въобразила, че е изпитал някакви чувства към нея.
А тя, глупачката, забрави за какво беше наета. Позволи си да види нещо повече в играта им. Позволи си да се влюби в него!
Миранда се засмя горчиво и продължи пътя си по тесните улички на Саутуорк. Смееше се на абсурдната представа, че тъкмо момиче като нея бе посмяло да се влюби в благородник от двора на кралица Елизабет.
Тя привлече върху себе си развеселените погледи на мъжете, които се мотаеха по ъглите и чакаха отварянето на бордеите. Някои от тях подвикнаха подире й обидни думи, но никой не се опита да я спре. Момиче в овехтяла рокля, което се смее на себе си, явно не беше с всичкия си. Вероятно имаха право. Тя беше луда и мястото й беше в лудницата.
Глупачка… глупачка… глупачка. Но стига толкова!
Най-после Миранда получи исканите сведения в една таверна на „Пилгрийм Стрийт“. Артистите бяха влезли тук да вечерят, но за голяма нейна изненада не бяха платили яденето с представление за гостите на кръчмата, както обикновено, а бяха дали на гостилничаря няколко сребърни монети. Жената зад тезгяха помнеше много добре малкото куче на Люк, сакатото момченце и дебелата жена със златни пера на шапката. Но не беше забелязала дали артистите бяха весели или потиснати. Все пак бе чула, че възнамеряват да продължат към Фолкестон.
Миранда бързо тръгна обратно към Лондонския мост. Откъде се бе взело среброто? Единственото възможно обяснение беше толкова страшно, че не й се искаше да мисли за него. Възможно ли беше да я бяха продали като Юда за тридесет сребърника? Не, това беше невъзможно. В никакъв случай не бяха извършили такава низост. Ами ако графът им беше разказал някоя лъжа? Ако беше успял да ги убеди, че Миранда желае те да си отидат, да я напуснат? Ако ги бе излъгал, че тя не желае да поддържа връзката си с тях? Че се е изкачила по стълбичката на успеха и се мисли за твърде изискана за старите си приятели?
Възможно ли беше милорд да е сторил нещо толкова подло и отвратително? Може би ги беше заплашил. Сигурно ги беше заплашил, че ще нареди да ги арестуват за скитничество. За него това не представляваше проблем. Един граф имаше много повече власт от група бедняци, на всичкото отгоре пътуващи артисти, които живееха ден за ден. Сигурно ги беше заплашил, а после ги беше подкупил със сребро. Даже мама Гертруд не бе събрала смелост да се опълчи срещу заплахата с пари и камшик едновременно. Трупата беше безсилна пред могъщия граф Харткорт.
Понесена от крилете на гнева, Миранда буквално летеше по улиците на града и само след минути се озова пред Харткорт Меншън. Влезе в предния двор точно в мига, когато кралската лодка спря на кея от другата страна и нейно величество, кралица Елизабет, и свитата й слязоха на сушата.
Миранда беше забравила, че очакваха кралицата за вечеря. Гостите вече бяха събрани в залата, за да изкажат почитанията си на своята господарка. Музикантите свиреха весели мелодии в галерията. Миранда намери една отворена странична врата и се плъзна безшумно към стълбището. Озова се пред стаята на Мод точно в мига, когато двойничката й излезе в коридора с великолепна роба от синя дамаска, обшита със златни цветчета.
— Миранда! Къде беше цял ден? Не казах на никого, че те няма. Кралицата вече пристигна и аз имах намерение да те замествам и на вечеря… Не знаех какво друго да направя.
— Изглеждаш прекрасно. — Беше напълно изключено да застане пред графа в това състояние на духа. Миранда прогони собствените си грижи и огледа Мод с нови очи. Сестра й изглеждаше сияеща и невероятно жизнена, очите й грееха. — Трябва отново да заемеш мястото ми — продължи решително тя и знаеше, че е взела правилното решение. Нищо, че планът им се объркваше. — И без това няма да се приготвя навреме.
Мод изгледа загрижено близначката си. Не можеше да отмине с лека ръка смъртната й бледност, тъмните сенки под очите, бездънната тъга в погледа.
— Какво ти е, Миранда? Узна ли нещо ново за семейството си? Да не би да носиш лоши новини?
Миранда поклати глава.
— Не знам точно. Казаха ми, че са на път към Фолкестон. — Тя склони глава и се вслуша в гласовете, които долитаха от залата. — Бързо! Трябва да слезеш долу, за да поздравиш кралицата.
Мод се поколеба. През последния час изпитваше трескаво нетърпение и несигурност. Не знаеше какво точно иска: дали Миранда да се върне навреме и да заеме мястото си на масата за вечеря, или пък да закъснее и тя да заеме нейното място. Сега вече нямаше връщане назад — Миранда имаше нужда поне от половин час, за да смени циганската си рокля с кринолина и фустите на придворната дама. Вече нямаше време за такова преобразяване. Мод разбра, че именно на това се беше надявала, и се стъписа още повече.
