ме отгледаха и са част от мен, както аз съм част от тях. Аз не съм нито от семейство Харткорт, нито от рода д’Албар… във всеки случай това няма значение за мен. Аз съм онова, което винаги съм била, и вие нямате право, нямате ни най-малко право да се месите в живота ми. Вие не се съобразихте с чувствата ми. Вие ме пренебрегнахте и купихте семейството ми… все едно, че са стока, за чиято цена можете да се пазарите. Вие ме предадохте, злоупотребихте с доверието ми, с моята…
— Спокойно, мила, не се гневи. — Гарет протегна ръце и я притисна силно до гърдите си, опитвайки се да спре бурния изблик на чувства. — Чуй ме, скъпа. Опитай се да бъдеш разумна. Когато разбрах коя си, веднага реших, че не мога да те оставя повече на улицата. Моят семеен дълг изискваше да те прибера в лоното на семейството и да ти помогна да си възвърнеш правата, които ти дава произходът.
Миранда се изтръгна от прегръдката му и вдигна гордо глава.
— Не, милорд, вие видяхте в мен благоприятна възможност да задоволите собственото си честолюбие — отговори твърдо тя. — И ви беше все едно… и все още ви е все едно, че ме използвахте така безсрамно.
Гарет се опита отново да притисне главата й до гърдите си, помилва косата й и отговори:
— Няма да отрека, че честолюбието е могъща сила. Но моята цел е и твоя, Миранда. Помисли малко! Помисли за какво работя. Можеш да станеш кралица на Франция и Навара!
— Ами ако не искам? — попита сърдито тя и отново се освободи от прегръдката му. — Ами ако тази перспектива ме изпълва с отвращение и ужас, какво тогава, милорд?
— Ти не си родена за скитнически живот и го знаеш много добре — отвърна той, опитвайки се да запази самообладание. — Аз ти отворих вратите към един напълно различен живот. Знам, в началото всичко ти се струва объркващо и мъчително, но се кълна, че именно това е животът, за който си предопределена.
Миранда поклати глава.
— Не сте прав — отговори горчиво тя. — Във вашето общество няма място за мен. — В погледа й имаше безмилостна яснота. — Мод ще се омъжи, за да задоволи честолюбието на лорд Харткорт, но аз няма да го направя.
Тя му обърна гръб. Дълбоката, пронизваща божа на предателството й причиняваше гадене. Нищо от онова, което й говореше той, не намали болката, само я направи още по-страшна. Нито веднъж, откакто се бяха срещнали в Дувър, не беше видял в нея нещо повече от средство към целта. Дори днешното му разкритие не й направи впечатление. Тя беше живяла живота, който й харесваше, и думите не можеха да я променят.
— Миранда, мила моя…
— Не ме наричайте така! — изфуча разярено тя. — Достатъчно лъжи натрупахте между нас, милорд, не прибавяйте още една. Никога не сте изпитвали истинска привързаност към мен. Какво си мислехте, когато ме отведохте в леглото си, милорд? Че ще ме укротите, че ще…
Гарет не можа да понесе повече болката й. Сграбчи я за раменете, притисна я с все сила към себе си, помилва гърба й, погали блещукащата червенокафява коса, притисна устни към меката кожа на тила й, опитвайки се да я накара да замълчи.
— Миранда! Престани да се самоизмъчваш! Нашата любов нямаше нищо общо с това, което ти казах днес. Тя беше напълно различна от…
— Ами тази сутрин? — попита остро тя и го блъсна с такава сила, че той я погледна смаяно. — Тази сутрин спахте с мен, за да ме укротите, да ми замаете главата, да ме подчините на волята си, нали? Не се опитвайте да ме лъжете! — Тя го погледна отново с неумолима острота. — Не можете ли да понесете истината? — Изведнъж раменете й увиснаха и гневът се отля от тялото й като огромна вълна. В гласа й прозвуча отчаяние: — Аз ви обичах.
— Миранда, мило мое момиче…
— Махнете се оттук! — изкрещя тя и притисна ръце към ушите си в отчаян и безсмислен жест.
Тъгата й беше толкова силна, че Гарет не можеше да я понесе. Съзнаваше, че ако остане още малко тук, ще я направи още по-нещастна. Беше очаквал трудности, но не и такава безнадеждност. Остана да стои насред стаята, не знаейки какво да каже, какво да стори, за да не влоши още повече положението.
— По-късно — проговори най-сетне той. — По-късно ще поговорим пак.
Той отиде до вратата, разтърсен до дън душа, и изобщо не забеляза, че тя беше само притворена. Излезе в коридора и се запъти с уморени крачки към собствената си спалня. Не, това убежище трябваше да почака още малко. Първо трябваше да се погрижи за кралица Елизабет, която гостуваше под покрива му.
Когато лордът слезе по стълбата към партера, лейди Мери Абърнати се измъкна от сянката на една ниша, където беше стояла през цялото време. Тя огледа страхливо коридора, после втренчи поглед в затворената врата на отсрещната стая и се разтрепери с цялото си тяло. Не можеше да не си припомни старата поговорка: „Който подслушва, скрит до стената, чува собствения си позор“.
Когато тази сутрин спахте с мен… Така бе казало момичето, което не беше Мод. Момичето, което беше любовница на Гарет. Той бе подслонил любовницата си под собствения си покрив. Аз ви обичах… беше казало момичето.
Мери навлажни с език пресъхналите си устни и се опита да преглътне коравата буца, заседнала в гърлото й. Харткорт беше измамил и нея, и сестра си, дори самата кралица. Измамата му беше повече от отвратителна, тя представляваше такова страшно предателство, че Мери не беше в състояние да го проумее. Мъжете издържаха уличници, често си вземаха и метреси. Но ги държаха далече от съпругите си, от годениците, от семейството. Така не се забъркваха в емоционални усложнения. Това беше част от живота на висшето общество и представляваше най-обикновена сделка. Този случай обаче беше абсолютно различен. Тя не познаваше този Гарет. Граф Харткорт никога не беше говорил с този тон, с това искрено вълнение, с тази несигурност. Страстта му към това момиче беше повече от очевидна. Той бе затънал дълбоко в блатото на разврата и вулгарността и вече не можеше да бъде верен рицар в империята на нейно величество, достоен човек, който държи на мястото си в този свят.
Мери се спусна безшумно по стълбата и влезе в балната зала. За щастие никой не беше забелязал изчезването й.
След около час Мод почука на вратата на зелената стая и отвори, без да дочака подкана. Кралицата и свитата й се бяха върнали в Уайтхол, придружени от граф Харткорт и херцог Роаси.
— В леглото ли си вече, Миранда?
Миранда беше толкова развълнувана, чувстваше се така загубена и самотна в тази страшна бъркотия от отчуждение и загуба, че не знаеше как да се държи с Мод. Собствената й идентичност се беше размила, рамката на живота й беше взривена. Какво трябваше да стори сега: да сподели ли със сестра си откритието на графа или да я остави в благословено незнание?
— Не, не съм в леглото.
— Защо седиш на тъмно? — Мод влезе и затвори грижливо вратата. Миранда седеше на рамката на прозореца, свила крака под себе си. Чип лежеше по гръб в скута й и се протягаше лениво.
— Наблюдавах вечерницата — обясни тихо тя.
Мод смръщи чело. Гласът на Миранда не беше мелодичен както обикновено. Тази вечер тя говореше дрезгаво и пресипнало, сякаш беше настинала. Мод отиде до прозореца и се наведе да помилва Чип. Шията й беше разголена, косата високо вдигната и прихваната е мрежичка от златни конци. Бледият белег с форма на полумесец се виждаше повече от ясно. Без да съзнава какво прави, тя вдигна ръка и попипа тила си.
— Разкажи как мина вечерта.
— О, да! — Мод се намести на перваза до Миранда и спря за миг, за да подреди мислите си. После пое дълбоко въздух и даде воля на чувствата си.
— Той ме целуна — разказа възбудено тя. — Чувството беше много странно и… прекрасно. Знаеш ли дали трябва да се чувствам именно по този начин?
— Мисля, че да — отвърна глухо Миранда.
— Какво има? — Мод стисна силно ръцете й. — Изглеждаш толкова тъжна. Какво ти е, мила?
Миранда се освободи с рязък жест.
