Гарет нави пергамента и го прибра грижливо в чекмеджето на писалището си. Всичко беше завършило по най-добрия начин. Защо тогава се чувстваше жалък подлец?
Уморен. Той беше уморен, това беше всичко. Миналата нощ не можа да се наспи, по-миналата също не беше затворил очи. Тъкмо се готвеше да заключи чекмеджето, когато на вратата се почука.
Гарет покани чукащия да влезе и на прага застана Имоджин. Като видя пергамента в ръката му, очите й светнаха.
— Готово ли е?
— Да, всичко е уредено. — Гарет й подаде годежния договор и тя го прочете жадно. — Херцог на Весле — прошепна страхопочтително тя. — И посланик в двора на Елизабет Първа. О, Гарет, това е повече, отколкото смеех да се надявам! — Тя вдигна очи към брат си. — Ей, какво ти е на челото?
— Само малка драскотина — отговори подчертано небрежно той. — Снощи, когато се качих в лодката, ударих главата си във фенера. — Сега не беше време да й разкаже какво се бе случило с Мери. Бившата му годеница много скоро щеше да съобщи лично новините на сестра му. Имоджин беше толкова възбудена и въодушевена от успеха на брат си, че бързо забрави раната на слепоочието му.
— О, Майлс… виж какво пише тук! — Тя се обърна и показа документа на току-що влезлия Майлс, който се усмихваше колебливо.
— Вратата беше широко отворена — обясни смутено лорд Дюфорт. — И тъй като ми се искаше да науча какво сте подписали с Анри…
— Успяхме! — Имоджин размаха тържествуващо договора. — Виж! Прочети какво пише тук! Херцогството Весле, само си помисли!
Майлс послушно прочете годежния договор. После погледна лорд Харткорт и в очите му имаше ням въпрос.
— Мисля, че много скоро ще получа информация за местонахождението на Мод — обясни уморено Гарет. — Веднага щом узная нещо по-точно, ще тръгна след нея. Няма смисъл да обикалям напразно, преди да знам в каква посока е тръгнала.
— Не, разбира се, че не — съгласи се Майлс. — Но… какво ще стане с Миранда?
— Тя избра пътя си сама — отговори студено Гарет. — Беше свободна да си отиде, когато пожелае. Сегашният момент не е по-лош от другите, нали?
— Точно така — съгласи се възбудено Имоджин. — Ако беше останало у дома, момичето щеше само да ни пречи. То изигра ролята си, платиха му и си отиде. Точно както трябваше да стане.
— Извинете ме. — Гарет стана и се запъти към вратата. — Имам да свърша някои работи в града. Няма да се върна за вечеря.
Той взе коня си, препусна през Лондонския мост, прекоси и бедняшките квартали на Саутуърк. Имаше намерение да се напие до безсъзнание и да се забрави в ръцете на някоя проститутка… или на много проститутки. Не беше проблем да си намери компания, но колкото повече пиеше, толкова по-неприятна му ставаше близостта на евтините уличници. Алкохолът намаляваше постиженията в тази област, но той не помнеше някога преди да се е излагал така.
Малко преди разсъмване Гарет мина отново по Лондонския мост и подкупи пазача да му отвори малката странична портичка, макар че слънцето още не беше изгряло. Той се олюляваше несигурно на седлото и смътно съзнаваше, че представлява идеалната жертва за уличните крадци — самотен ездач, пиян до козирката, неспал от две нощи и твърде изтощен, за да може да размаха меча си.
И друг път беше яздил така — на връщане към къщи след прекарана в пиянство нощ, следван от кукуригането на петлите, с помътен разум, със замаяна от виното глава, с натежали крайници, с безкрайна умора в мускулите и ставите, цялото му същество изпълнено с дълбоко изтощение, с което не беше в състояние да се пребори дори дългият сън. Много пъти се беше връщал пиян в празното си легло, питайки се къде се намира в момента скъпата му съпруга и в чии обятия се забавлява. Представяше си я как се търкаля по сламата в някой обор или лежи с някой просяк в уличната кал.
Шарлът. Съпругата му… голямата му любов. О, да, той обичаше Шарлът с душа и тяло. А може би наистина имаше склонност към вулгарното. Гарет влезе в двора на къщата си и се изсмя цинично. При слизането си едва не падна от коня. Склонност към вулгарното. Какво точно описание. Мери имаше право да твърди това. Той се запрепъва към къщата, подсмихвайки се глупаво, без да обръща внимание на учудените ратаи, които го следваха по петите, за да го подкрепят при нужда.
Той се изкачи по стълбите, без да съзнава какъв шум вдигна в заспалата къща, влезе в спалнята си и тресна вратата зад себе си. Без да си прави труд да се съблече, лордът изрита ботушите от краката си и се отпусна тежко на леглото. Дебелият матрак го обгърна и той потъна дълбоко в пропастта на умората. Черната вода се затвори над него и от дъното изплува образът на Шарлът, която щастливо му махаше да се приближи.
Имоджин седна уплашено в леглото, когато чу силния трясък на затварящата се врата към спалнята на брат й. Тя се взря безпомощно в мрака и се вслуша напрегнато, но в къщата отново цареше тишина. Беше чула тежките стъпки на Гарет по коридора и в паметта й отново оживяха страшните спомени от близкото минало. Колко нощи беше лежала будна, за да чака завръщането му. Колко пъти се беше вслушвала с лудо биещо сърце в колебливите му стъпки по коридора, изпълнена с отчаяното желание да му помогне, да облекчи болката му, докато сърцето й се разкъсваше от омраза към жената, която го беше докарала до това саморазрушително състояние.
Но защо сега? Защо се бе върнало онова страшно време? Точно сега, когато брат й беше на път да осъществи целта на живота си! Откакто се върна от Франция, Гарет беше друг човек. Отново силен, целеустремен, решителен. Имоджин си бе позволила да вярва, че демоните бяха престанали да го измъчват.
Но тези несигурни стъпки в коридора, последвани от трясъка на вратата, върнаха в съзнанието й всички страшни спомени и я изпълниха със същото потискащо чувство за безпомощност като някога. Решена да се бори, Имоджин отметна завивката си и скочи от леглото. Облече халата си и автоматично вдигна ръце да поправи бонето си, което пазеше грижливо навитите й къдрици от разваляне. Тя отвори тихо вратата, единствената запалена свещ на стената потрепери от течението и угасна. Дългият коридор потъна в мрак.
Очите й бързо свикнаха с тъмнината и тя закрачи решително по коридора. Спря пред вратата на Гарет и се ослуша. След малко се наведе и притисна ухо до ключалката. В стаята цареше тишина. Значи можеше да се надява… не. Надеждата й се оказа напразна. Откъм леглото се чуваха объркани, неразбираеми думи, тежко, накъсано дишане.
Тя отвори вратата, както бе правила безброй пъти преди това, и се плъзна безшумно в спалнята, без да забрави да затвори след себе си. Кошмарите на Гарет й бяха известни до последната подробност. Те бяха една от многото тайни, които двамата споделяха.
— Шарлът! — Спящият мъж нададе дрезгав вик. Той седеше в леглото си, очите му бяха широко отворени и ужасяващо неподвижни. Имоджин знаеше, че брат й не се е събудил, и се втурна към леглото. Лицето му беше потно, сякаш го мъчеше силна треска, ризата беше залепнала за тялото.
— Гарет… Гарет… събуди се! — Имоджин улови ръката му, помилва я и я притисна до гърдите си. — Събуди се! Ти сънуваш!
Очите на лорда се проясниха, но адският сън все още не искаше да си отиде.
— Велики Боже! — промърмори той и обърна глава, за да погледне сестра си, която стискаше здраво ръката му и го гледаше с фанатична любов — поглед, който му беше познат още от най-ранните детски години.
— Велики Боже, Имоджин — повтори той и се отпусна немощно на възглавниците, като предпазливо издърпа ръката си. Изтри мокрото си лице с опакото на ръката, въздъхна и се загледа към тавана, докато чакаше да дойде на себе си. Спомни си, че се беше напил до забрава, но сега главата му беше напълно ясна.
„Аз имам склонност към вулгарното.“ При тази мисъл Гарет отново избухна в смях. Май беше още пиян, но грозният смях беше напълно трезва реакция на истината.
— Гарет, престани! — Имоджин се наведе над него. Очите й бяха пълни с тревога, лицето разкривено от страх. Никога не го беше виждала да се смее така. — Защо е този смях, братко?
