малкото, облицовано с дърво помещение, където го беше чакала, и Гарет я последва.
Объркването и тревогата му растяха с всяка секунда.
— Какво се е случило? — повтори той и се наведе да увеличи пламъка на лампата, която беше поставена на малката маса. Погледна годеницата си и добави загрижено: — Изглеждате болна, Мери.
— Вие ми причинявате гадене — заяви тя със същия монотонен глас. — Вие… вие… вие сте имали сношения с онова момиче! — Изведнъж гласът й доби цвят и звук. — Това не е вашата възпитаница. Вие сте довели под собствения си покрив една… една… коя е тя?
Гарет затвори внимателно лампата. Двамата бяха сами в малката приемна, оскъдно мебелирана, облицованите с дърво стени безвкусни и голи. Той нямаше представа откъде Мери е разбрала за отношенията му с Миранда. Ала когато погледна годеницата си, изведнъж изпита облекчение. Облекчението на грешника, който признава злодеянията си, каза си той в пристъп на самоирония.
— Коя е тя? — попита отново Мери. На бузите й горяха две трескави червени петна и създаваха ярък контраст с бледото лице. В очите й святкаше справедлив гняв. — Довели сте я в къщата си, за да ви служи като любовница!
Простата истина беше единственият възможен път.
— Не, първоначално не. Когато за първи път я срещнах, Миранда беше с трупа пътуващи артисти.
— Скитница! И без съмнение крадла. Забавлявали сте с една уличница под собствения си покрив! — Мери едва не се задави от възмущение.
— Миранда не е уличница, Мери — отговори спокойно Гарет. Беше смаян от страстта в думите й. Жената, която никога не си позволяваше да загуби и частица от самообладанието си, която никога не казваше иди вършеше неща, които не бяха грижливо премислени и подходящи за момента, изведнъж му показа страшния гняв и възмущението на притисната до стената Ксантипа.
— И вие смеете да защитавате тази твар? Вие обиждате сестра си, честта си, мен! — Гласът й пресекна, но когато Гарет понечи да заговори, тя вдигна заповеднически ръка. — Онова същество говореше за любов. Какво ще кажете за това, милорд Харткорт? Една уличница ви говореше за любов! Чух всяка дума от разговора ви!
— Аха — промърмори Гарет, най-после разбрал как годеницата му беше узнала истината за Миранда. — Работата е малко по-сложна, отколкото ви изглежда на пръв поглед, Мери, но…
— Аха, сега сигурно ще ми кажете, че и вие я обичате, нали? — прекъсна го Мери и гласът й трепереше от отвращение. — Каква вулгарност! Абсолютният връх на простотията! Хора с нашето положение не се влюбват!
Гарет я гледаше с разкаяно мълчание. След малко прокара пръсти по наболата си брада, без да знае какво да каже. Не очакваше годеницата му да го обвини в простотия. От друга страна обаче, от нея можеше да се очаква точно това. Все още не можеше да разбере защо беше толкова засегната от случилото се, или по-точно, кой аспект на изневярата му я бе обидил най-много.
Дали сексът? Или фактът, че е спал с момичето под собствения си покрив? А може би откритието, че Миранда не беше онова, за което я представяха? Или вулгарността на думата и чувството любов по отношение на тази връзка?
Как, за Бога, да спаси доброто си име след тази сцена? Мери знаеше, че има две Мод, но засега не беше намерила време да помисли защо годеникът й беше подслонил двойничката на възпитаницата си в собствения си дом и беше правил любов с нея. Кип също знаеше, че има две Мод. Колко време щеше да мине, докато узнаеше и Анри?
Мери наблюдаваше човека, за когото щеше да се омъжи. Мъж, който бе паднал в калта, който спеше с една отвратителна крадла и уличница, който беше извършил непростим грях. Не можеше да понесе тази обида. Никога, даже и заради съпруг с името и положението на лорд Харткорт.
— Можете да считате годежа ни за разтурен, милорд — проговори ледено тя.
Огрени от трепкащата светлина на лампата, очите на Гарет изглеждаха почти черни и бездънни. Той отговори на погледа й и се поклони церемониално.
— Вашето желание е заповед за мен, мадам.
Мери не се помръдваше, но в очите й святкаха такъв гняв и отвращение, че Гарет се почувства неловко.
След минута тя извика яростно и изтръгна годежния пръстен от пръста си. Гарет я зяпна смаяно, но се приведе светкавично, тъй като бившата му годеница хвърли пръстена право към главата му. Все пак не беше достатъчно бърз и пръстенът го улучи болезнено в слепоочието. Явно Мери беше изчислила отлично както силата, така и посоката на удара.
Гарет вдигна ръка и попипа учудено слепоочието си. Обковът на диаманта беше одраскал кожата му и от мястото течеше кръв. За момент двамата се погледнаха мълчаливо и беше очевидно, че Мери не по- малко от него бе шокирана от постъпката си. В следващия миг тя прихвана копринените си поли, обърна се рязко и изскочи от стаята.
Гарет се огледа като замаян, после се наведе и вдигна пръстена, който беше паднал в краката му. Слепоочието му пулсираше болезнено. Когато се изправи, несъзнателно притисна пръсти към раната.
През цялото време се беше питал дали някога е познавал истински лейди Мери.
Слънцето вече изгряваше и по небето се носеха розово-червени ивици, когато Гарет слезе от лодката и забърза нагоре по каменните стъпала. Стъпките му не бяха енергични и уверени както обикновено. Все пак той мина без произшествия по пътеката и влезе в къщата през една странична врата. Слугите вече бяха на крака и нареждаха масата за закуска в трапезарията. За да не срещне никого, господарят на дома мина по задната стълба. Гарет знаеше, че Анри обича да става рано, и не искаше да се сблъска с него, преди да е имал възможност да обмисли следващата си стъпка.
Вратата към зелената спалня беше открехната и той спря. Надникна вътре и сърцето му направи огромен скок. Леглото беше разхвърляно, гардеробът и чекмеджетата на скрина бяха отворени.
Гарет прокле на ум глупостта си. Така и не се беше научил да не подценява жените. Разбира се, Миранда си беше отишла. А той, глупакът, смяташе, че трябва да й даде време да помисли за положението си, да застане на известно разстояние от случилото се. Вместо това тя го бе напуснала.
Докато стоеше и се оглеждаше слисано, опитвайки се да намери някакъв изход, от стаята на Мод се надигна див вик. Гарет се обърна стреснато и видя застаналата на прага Берта, която размахваше някакъв пергамент. Лицето й беше пепелявосиво, тя отваряше и затваряше уста като риба на сухо, но не беше в състояние да произнесе нито звук.
— Милорд…. — изхъхри най-после тя. — Лейди Мод…
Гарет отиде бързо при нея, бутна я в стаята на Мод и здраво затвори вратата. Един поглед в помещението му показа какво се беше случило. Стаята на Мод беше в същото състояние като тази на Миранда. И двете си бяха отишли.
— Успокойте се, жено. — Изпълнен с ледено спокойствие, той взе пергамента от ръцете на Берта. Жената простена задавено, отпусна се на пейката, скри лице в престилката си и захълца сърцераздирателно.
— Милото ми момиченце… бедното ми детенце… Какво ли е станало с теб? Как си могла да направиш такова нещо?
Без да обръща внимание на плачовете й, Гарет прочете набързо пергамента, написан с красив почерк и изискан стил. Възпитаницата му го осведомяваше кратко и ясно, че е заминала с Миранда, за да намерят семейството й. Нямало причина за безпокойство. Имали достатъчно пари за пътуването, тя щяла да се върне след седмица. Най-добре било да обяснят на херцог Роаси, че внезапно се е разболяла.
Красивият почерк беше дело на Мод, но формулировката беше на Миранда. Гарет веднага разбра това. Стори му се, че е разбрал и остатъка, но не беше съвсем сигурен. В писмото нямаше указания, че Мод е узнала истината за родството си с Миранда. Ако наистина беше така, защо тогава бяха избягали заедно?
— Велики Боже, престани да ревеш, жено — изръмжа изнервено той и побутна хълцащата Берта. — Опитвам се да размисля.
Защото бяха близначки. Сигурно това беше обяснението. Защото между тях съществуваше тясна връзка и Мод я усещаше, макар да не я разбираше.
