— Нали ще останеш тук? — попита плахо тя. — Няма да тръгнеш още тази вечер?
— Не, разбира се, че няма да тръгна тази вечер. Хайде, Мод, върви най-после.
Мод събра полите си и забърза по коридора, без да каже нито дума повече. Докато беше сигурна, че Миранда няма да изчезне, можеше да се наслаждава на великолепната тръпка на възбудата и очакването. Тя се радваше истински на компанията на херцог Роаси, макар че не разбираше причината. Разбира се, това беше само игра. Кратковременна игра.
Тя слезе в залата точно навреме. Кралицата, под ръка с лорд Харткорт, влезе през вратата откъм градината. Мод се сниши в дълбок придворен реверанс и сърцето й заби като безумно.
— Ах, лейди Мод. — Елизабет спря пред нея с доброжелателна усмивка и й протегна ръка. Мод целуна дългите бели пръсти и вдигна глава, за да види за първи път в живота си своята кралица. В първия момент беше твърде замаяна и видя само море от неясни лица. След миг херцог Роаси се отдели от мястото си от другата страна на кралицата и й предложи ръката си.
— Ще позволите ли да ви отведа на масата, милейди?
Мод направи още един реверанс, но не успя да каже нито дума. Езикът й беше надебелял и завързан на възел. Тя сложи ръката си върху кадифения ръкав на херцога и двамата тръгнаха тържествено след кралицата и графа. Гостите се разстъпиха страхопочтително, за да им сторят път.
Изражението на Гарет беше любезно и церемониално и не разкриваше нищо от хаоса, който цареше в главата му. Той застана зад стола на кралицата и зачака нейно величество да седне. Всички присъстващи се наредиха около масата и също изчакаха, докато Елизабет се отпусна на красиво резбованото кресло и придворните дами подредиха полите й. Едва тогава гостите заеха местата си на дългите пейки и в залата се понесе шумолене на кадифе и коприна. Лакеи, натоварени със сребърни купи и чинии, започнаха да обикалят масите. Кралската камериерка, чиято задача беше да опитва яденето на нейно величество, изпробва всички ястия, след което предложи на кралицата избрани вкусни хапки.
Гарет направи жест към иконома, който означаваше, че трябва да внесат вината. Напълниха прекрасните чаши от муранско стъкло с тъмно бургундско. Графът полагаше огромни усилия, за да запази безучастното си изражение и да се представи като внимателен домакин, посветен изцяло на потребностите на гостите си. Той кимна и се усмихна, когато всички одобриха избора на виното. Ала зад спокойната фасада бушуваше буря.
Къде беше Миранда? Заместничката й не успя да го измами нито за секунда, но никой от останалите гости, включително Анри, не показваше, че е намерил нещо необичайно в появата на лейди Мод. Чисто физически разлика не съществуваше. Имаше обаче дребни отклонения в някои специални навици, които според него бяха очевидни.
Миранда придружаваше думите си с жестове, ръцете й бяха постоянно в движение. Ръцете на Мод обаче изпълняваха само най-необходимото. Очите на Миранда блестяха и искряха, тя изглеждаше постоянно възбудена. Очите на Мод бяха огрени от тих блясък и чертите й като цяло бяха по-спокойни. Въпреки това беше повече от ясно, че истинската лейди Мод беше необикновено развълнувана. Тя бе приковала върху себе си вниманието на Анри и това очевидно й харесваше. Кралят изглеждаше възхитен от сътрапезничката си.
Но къде беше Миранда?
— Лорд Харткорт…?
Гарет забеляза, че Елизабет се обърна към него, но нямаше и най-малка представа какво му е казала.
— Изглеждате ми малко разсеян, милорд — отбеляза кралицата. Недоволството й беше очевидно. Тя изискваше от придворните си да й посвещават цялото си внимание и нито за минута да не губят интерес към компанията й.
— Не, разбира се, че не, Ваше величество — отговори бързо лордът. — Мислех си дали Ваше величество би желала да изслуша най-новия опус на младия композитор, когото открих при пътуването си във Франция. Мисля, че произведенията му ще ви харесат.
Старанията да й доставят забавление бяха позволени и краткото отклонение на вниманието беше допустимо. Кралицата се усмихна благосклонно и се съгласи. Гарет повика иконома си, даде нарежданията си за музикантите и се принуди да се съсредоточи изцяло върху предстоящото забавление.
Трябваше да напрегне цялата си воля, за да остане на мястото си през цялата безкрайна вечеря. Съзнаваше, че лейди Мери, която седеше в долния край на масата с останалите придворни дами, му хвърля засегнати погледи и очите й са пълни със смесица от загриженост и обвинение. Знаеше, че тя не е останала доволна от тазсутрешната им дискусия, и беше сигурен, че няма да мине много време и тя отново ще подхване темата на прекъснатия разговор.
Най-после кралицата даде знак, че е седяла достатъчно дълго на масата.
— Хайде да танцуваме, лорд Харткорт. — Тя го потупа по ръката с ветрилото си и се усмихна окуражително.
Гарет се поклони дълбоко и придружи кралицата до голямата зала в задната част на къщата, където беше разчистено за танци. Музикантите вече свиреха в галерията, а високите стъклени врати бяха отворени към градината, за да влиза мекият вечерен бриз.
Лордът отведе кралицата на танцовата площадка. Оставаше му да издържи само един придворен танц, след което можеше да покани възпитаницата си и да открие защо беше станала тази изненадваща замяна.
Мод сънуваше с отворени очи. Когато Анри я отведе на танцовата площадка веднага след кралицата и лорд Харткорт, тя не се възпротиви. Беше вземала уроци по танци, но никога досега не беше танцувала пред общество. Въпреки това танцуваше с невероятна лекота, сякаш изпълняваше стъпките насън. Движеше се с изключителна грация, стъпалата й едва докосваха пода. Макар да съзнаваше, че партньорът й не изглежда особено елегантно в сложните фигури на придворния танц, това ни най-малко не намаляваше удоволствието й.
Газотът най-после завърши и кралицата, която танцуваше много по-енергично от младите си придворни дами, поиска от Гарет да й осигури за следващия танц херцог Роаси.
Лордът отдавна чакаше именно това решение. Той си проби път към мястото, където стояха Анри и Мод. Младата дама се усмихваше и когато Гарет се приближи, Анри вдигна ръцете й към устните си. Лордът се учуди безкрайно, когато възпитаницата му се изчерви очарователно и размаха ветрилото си със съвършенството на млада кокетка.
— Гарет… ей, Гарет, надявам се, не си навирил нос чак толкова, та дори да не поздравиш старите си приятели. Знам, че дължиш внимание на кралицата, но чак пък толкова. Да не говорим, че под покрива ти живее човек като Роаси…
Гарет се обърна неохотно към Кип Роситър, който му махна от другия край на залата и се запъти към него със засмяно лице.
— Нали те поканих и ти да правиш компания на кралицата? — отговори с бегла усмивка той, опитвайки се да овладее нетърпението си. — И с това рискувах доброто име на дома си. Никой не бива да ме обвинява, че съм изоставил старите си приятели, все едно колко голяма е честта, с която ме удостояват.
Кип се ухили безгрижно, но очите му бяха остри като ками. Той се обърна и огледа доволно танцуващите.
— Ти замисляш нещо, Гарет, нещо крайно дръзко и бих казал дори непочтено. — Гласът му се понижи в шепот, устата му се доближи до ухото на лорда. — Ти си истински магьосник, приятелю, трябва да ти се признае.
Гарет вдигна въпросително едната си вежда и отговори небрежно:
— Говориш със загадки, стари момко.
— Не, човече, ти си този, който произвежда загадките. — Кип стисна ръката му. — Кажи ми да си гледам работата и аз ще го направя без възражения. Но искам да ти кажа само едно: тази лейди Мод — и той посочи двойката в края на танцовата площадка — не е лейди Мод, която в последно време вдигна такъв шум в двора. Е, какво ще кажеш? — Той го изгледа доволно.
Лицето на Гарет се превърна в каменна маска, но той не направи опит да отхвърли обвиненията на Кип. Старият му приятел беше твърде проницателен и нямаше смисъл да го лъже.
— Ще ти кажа, че това не те засяга и че ще ти бъда благодарен, ако си държиш езика зад зъбите.
