— Какъв възхитително лек товар сте, милейди — прошепна в ухото й Анри и се ухили широко. — Искам веднага да ви кажа нещо, мила: макар да съм убеден, че сте добродетелна като Светата дева Мария, имам впечатлението, че съвсем не сте така суха и плаха, за каквато се представяте.
Мод стисна до болка дървените перила, неспособна да му отговори. Херцогът сложи ръка върху нейната и когато тя я издърпа с уплашен вик, само се усмихна и постави ръцете си до нейните, докато гребците насочваха лодката към средата на реката.
Досега Мод почти не беше излизала на разходка по реката. Животът на самотна и болна млада дама не й даваше възможност да излиза на чист въздух и в първия момент тя забрави херцога и се отдаде изцяло на удоволствието от излета. Разгледа с копнеж великолепните имения, покрай които минаваха, после втренчи жаден поглед към град Лондон, който бавно изплуваше от мъглата. Куполите на катедралата „Свети Павел“, величествения сив силует на Тауър, страшното стълбище към Тауър, хлъзгаво от водораслите, което водеше към „Трейтърс Тор“ — портата на предателите. Мод знаеше, че твърде малко от хората, които влизаха в Тауър през ужасяващата порта, виждаха отново белия свят.
Слънцето позлатяваше повърхността на юдата, бризът беше вече есенно хладен и тя се поздрави, че се е сетила да се загърне в топла наметка. Шумовете на реката я възхитиха — виковете и проклятията, грубите забележки от лодка към лодка, плющенето на платната, плясъкът на греблата, плискането на вълните. И колко много плавателни съдове се движеха по реката! Баркаси с флаговете на богати и знатни личности или с кралските отличителни знаци пътуваха между Уестминстър, Грийнич и Хамптън Корт. Плоски рибарски лодки, които прекарваха пътниците през реката и сновяха между кейовете на града; товарни и гребни лодки, препълнени с риба и месо, които снабдяваха големите пазари.
Анри се облегна до нея на релинга, устремил поглед към профила и. Вятърът зачерви бузите й, в замечтаното й изражение имаше нещо особено привлекателно.
— Много сте мълчалива, лейди Мод — прошепна нежно той. — Какво е приковало вниманието ви?
— Реката е толкова оживена, толкова интересна — призна Мод. — Не знаех, че на света има толкова много хора и всеки е зает с работа…
Тази странно наивна забележка го обърка.
— Но вие сте излизали безброй пъти по реката, скъпа. По това време на деня винаги е оживено.
— Е, да… да, знам. Но всеки път имам чувството, че виждам реката за първи път — импровизира бързо Мод, проклинайки неразумния си език. Трябваше да внимава какво говори.
Забележката накара Анри да се усмихне. Матката лейди д’Албар беше наистина възхитително същество.
— Вие сте прекрасна, мила. — Той сложи отново ръка върху нейната и когато тя понечи да я изтегли, я задържа със сила. — Хайде да седнем на носа и да си поговорим. Мисля, че имаме да обсъдим много неща.
Мод нямаше друг избор, освен да приеме поканата. Когато седнаха на тапицираната пейка, херцогът отново взе ръката й в своята и тя започна да мисли, че е извънредно приятно да седи редом с толкова мил и симпатичен придружител. Облегна глава на релинга и затвори очи, за да се наслади на топлината на слънцето, вслуша се в мекото плискане на вълните в корпуса на лодката, в ритмичния шум на греблата, в далечните викове откъм брега. Ръката й остана неподвижна в дланта на херцога.
Анри се усмихваше изненадано на себе си, смаян от увереността си, че е напълно доволен да остави нещата в това положение. Нетърпението му да тласне напред ухажването беше забравено. Това момиче беше толкова меко и сладко, че той се трогна до дън душа. Маргьорит беше чувствена, енергична, интригантка, пищна, изобщо истинска жена. Метресите му задоволяваха физическите му потребности, понякога бяха равностойни партньорки и в интелектуално отношение, но чувствата му винаги оставаха недокоснати. Не си спомняше някога да се е чувствал като истински закрилник на една безпомощна млада жена.
Той погледна Мод и се запита дали пък не е заспала. Привлече внимателно главата й на рамото си и тя не се възпротиви. Топлият бриз рошеше немирните къдрички, изскочили изпод бонето й, дългите мигли образуваха гъсти копринени полумесеци върху кремавите бузи. Той я загърна грижливо с наметката, но тя продължи да спи. Тази пасивност е много възбуждаща, каза си с усмивка кралят, вдигна ръка и очерта съвършената линия на брадичката и с върха на показалеца си. Изведнъж тя отвори очи, сини като безоблачно небе, отдели се от него и бързо издърпа ръката си.
— Какво правите? — Гласът й беше подрезгавял от вълнение.
— Нищо — отговори с усмивка Анри. — Беше ми много приятно да ви гледам, докато спите.
Мод попипа бонето си и се помоли да не се е изкривило. Примигна няколко пъти, за да прогони остатъците от съня. Мисълта, че беше лежала безпомощна, че главата й безсрамно беше почивала на рамото му, че през цялото време е била наблюдавана от един напълно непознат мъж, беше повече от страшна.
— Простете, сър. Нямах намерение да бъда неучтива. Слънцето ме приспа — заекна уплашено тя. Дали съм се издала насън? Дали е открил някаква разлика с Миранда, докато ме е наблюдавал необезпокоявано?
— Постъпката ви изобщо не беше неучтива, бих казал дори, че беше прелестна — отвърна любезно Анри. — Но сега, когато сте отново будна, бих желал да продължим дискусията, която започнахме снощи.
Снощи? За какво беше разговарял с Миранда? Защо тя не й каза нито дума? Херцогът чакаше да чуе думите й, а тя нямаше ни най-малка представа какво да му каже.
— Слушам ви, милорд — проговори почти нежно тя и склони глава встрани. — Моля, продължете.
— Искам да бъда съвсем сигурен, че нямате възражения срещу нашата женитба — обясни търпеливо кралят. — Нали разбирате какво означава да влезете във френския кралски двор?
— Ясно ми е, че само протестантка може да стане член на този двор, сър.
Анри кимна замислено.
— Точно така. — Той се засмя и в смеха му имаше горчивина. — Но винаги съществуват обстоятелства, които могат да принудят един мъж да съобрази религиозните си убеждения с определена цел. — Той си припомни онази страшна нощ, когато по молба на Маргьорит се отказа от протестантската си вяра и премина към католицизма. Мечът на брат й беше опрян в гърлото му. Смяната на вярата му спаси живота и в крайна сметка му донесе короната на Франция. По-късно не му беше никак трудно да се отрече от католицизма и да се върне към вярата на дедите си.
Мод преглътна мъчително и заговори пламенно:
— Не мога да си представя, че има ситуация, която би ме принудила да сменя вярата си, ваша светлост.
— Е, тогава сте щастливка, скъпа. Пожелавам ви никога да не се сблъсквате с подобни обстоятелства — засмя се кралят.
Мод вдигна очи и го погледна изпитателно.
— Можете ли да си представите, че ще станете католик, ваша светлост? — В гласа й звучеше странна възбуда.
Анри се засмя отново и горчивината му се засили.
— Париж си струва една меса — отговори цинично той.
— Не ви разбирам, сър.
Този път беше говорил Анри, кралят, не херцог Роаси. Анри, който беше готов на всичко, за да си осигури френската корона. Той се покашля и се опита да обясни:
— Това беше само малка шега, мила. Но съм много радостен да установя, че сте така привързана към протестантската вяра.
Мод се закашля. С годините беше усъвършенствала този номер, когато разговорите вземаха неприятен за нея обрат или когато искаше да отклони вниманието на събеседниците. Кашлицата й звучеше глухо и страшно и тя скри лице в наметката си, докато раменете й потръпваха под силния пристъп.
— Бедното ми дете, явно не ви е добре — проговори загрижено придружителят й. — Не биваше да ви излагам на този остър вятър. Човек никога не знае какви зарази летят във въздуха над реката. Лодкарю, обърнете веднага. Връщаме се в Харткорт Меншън.
Щом лодката обърна и се насочи по обратния път, кашлицата на Мод се успокои. Тя подаде глава изпод
