— Великолепни малки госпожички — продължи той. — Трябваше да ги доведете, мадам! — Усмивката му угасна, челото се намръщи.
Хю, който знаеше колко бързо кралят променяше настроенията си, се стресна не на шега. Когато си втълпеше нещо, Хенри не допускаше никой и нищо да отклони вниманието му и много лесно си внушаваше, че някой не иска да му угоди.
Сега обаче на помощ им дойде кралицата. Тя вдигна спокойно глава от бродерията си.
— Скъпи мой, вие проявихте голямо внимание към мен, като организирахте тази церемония. Знаете колко обичам сватбите и пожелахте да ме зарадвате.
Кралят сведе глава към жена си и лицето му се разведри.
— Да… да… колко вярно. Хареса ли ви, мадам?
Облекчена, че кралят вече не я удостояваше със застрашителното си внимание, Гуинивър се надигна грациозно.
— Да, разбира се. — Джейн се усмихна на съпруга си и даде знак на една дама. — Лейди Маргарет, бихте ли донесли подаръка на краля? — Тя отправи усмивка към новобрачните. — Негово величество пожела да запомните щастливото събитие! — Тя взе двете пакетчета от дамата и тържествено ги връчи на младата двойка под отново одобрителния поглед на краля.
Хю получи чифт ръкавици, обшити със скъпоценни камъни, а за Гуинивър беше предвидено було в цвят старо злато, избродирано с герба на Хенри, двойна дива роза в аметистова бродерия. Двамата благодариха на монарха и съпругата му за вниманието, обещаха да се молят за благополучното освобождаване на кралицата от бременност и бяха освободени. Само след няколко минути се озоваха в тишината и анонимността на външния двор.
— Доколкото разбирам, ние с вас сме женени, лорд Хю — проговори Гуинивър.
— Да. Така изглежда.
— Децата подготвят сватбено празненство — продължи замислено тя с поглед към реката.
— Да. Ще мине много време, преди да останем сами.
— Много дълго. — Гуинивър проследи с поглед минаващата лодка.
— Не бихме ли могли да забавим връщането си с около час? — Погледът на Хю проследи нейния.
— Но трябва да се върнем точно навреме за празненството, за да не им създаваме грижи.
Хю вдигна поглед към слънцето. Имаха предостатъчно време.
— Не виждам причини да бързаме. Случайно съм извършил някои приготовления за в случай че решим да позабавим връщането си.
— Каква предвидливост — похвали го тя и го погледна в очите. — Хайде тогава да консумираме този брак, Хю дьо Босер, преди някой от нас да е размислил.
Лорд-пазителят на печата обхождаше с големи крачки покоите си в палата. От време на време спираше, поръсваше парче хляб със сол и отпиваше глътка вино. Един от тайните му агенти, скрит под черната си наметка, стоеше мълчаливо до стената и чакаше кога ще го поканят да заговори.
Най-сетне Кромуел проговори.
— Хю дьо Босер…
— Да, милорд!
— Погрижи се за една хубава злополука… никой да не разбере, че е нарочно. Нещастна случайност… или бавно действаща отрова. Намери човек, който да свърши мръсната работа.
— Да, милорд! — Мъжът отиде до вратата, сметнал, че разговорът е приключил. И друг път беше получавал подобни указания.
Кромуел вдигна ръка.
— И синът!
Мъжът спря.
— Искам да се погрижиш и за сина. Бързо или бавно, все едно.
— Да, милорд! — Мъжът се поклони и излезе.
— Има много начини да одереш кожата на една котка — промърмори под носа си Томас Кромуел и отпи голяма глътка вино.
Гуинивър лежеше на мекия матрак в дълбоката сянка на завесите. Намираха се в таванската стая на една от новите къщи в село Хамптън. Чаршафите миришеха на свеж въздух и слънце, по камината блестяха месинг и мед, въглищата пламтяха. Простите мебели бяха намазани с пчелен восък.
Тя се протегна сладостно и се наслади на лекото пулсиране между краката си, на чувството, че тялото й е получило отдавна жадуваното удовлетворение. Хладният полъх милваше горещата й плът. Беше преживяла замайваща любовна битка. Чувственият спомен я накара да плъзне ръка по тялото си. Безумното отдаване можеше да се мери само с онзи първи път в палатката — необуздана страст, летеж към пропастта, хапане, драскане, безсрамно поглъщане. Тя усещаше вкуса му на езика си, миризмата му сякаш бе полепнала по нея. Бедрата й бяха влажни и лепкави от смесените им сокове.
Чувстваше се по-жива от всякога.
Чу как вратата се отвори и тихо се затвори. Хю вдигна завесите на леглото. Беше само по панталон и набързо закопчана риза. Когато застана бос пред нея, приличаше точно на мъж, напуснал набързо леглото на любимата си.
— Нося ти нещо да се подкрепиш — рече засмяно той, остави на леглото до нея бутилка вино и приседна на ръба. Помилва корема й и впи очи в нейните — дълъг, интимен поглед, който искаше да проникне в най-дълбоката й същност.
Настойчивият му поглед я накара да се раздвижи. Ръката му се плъзна между бедрата й и обхвана влажната издатина. Той погледна към онова, което държеше, като че го виждаше за първи път. Пръстите му внимателно разтвориха гънките, отместиха влажните кичурчета. Той сведе глава, целуна я и вдиша дълбоко запазения аромат на страстта им.
Гуинивър потрепери, зарови пръсти в косата му и вдигна главата му към своята. Той я целуна по устата и тя вкуси себе си, собствената си миризма. Той се засмя тихо до устните й, потопи език в ъгълчето на устата й, после вдигна глава.
— Вино?
— О, да… — Тя кимна с усмивка и изчака, докато той извади тапата. Преди да е разгадала намерението му, той изля малко вино във вдлъбнатинката на пъпа й. Тя потръпна от студените капки, а той се засмя и се наведе да оближе виното. След това напръска корема й и жадно облиза капките от кожата й.
— Въпросът ти не означаваше това — възпротиви се тя, докато тялото й се разтърсваше от сладостни тръпки.
Хю се изправи. Очите му святкаха като сапфири. Отпи голяма глътка и остави бутилката на пода. Наведе се към нея, обхвана лицето й, разтвори устните й със своите и напълни устата й с вино.
Гуинивър затвори очи и се отдаде цялата на сладкото, възбуждащо усещане. Студеното вино се смеси с топлината на търсещия му език — всички вкусове се размесиха и я замаяха.
Когато Хю най-сетне освободи устата й и отпусна ръце, тя отново вдигна лице към него. Устните й бяха полуотворени, очите все още затворени.
— Искаш още, нали? — отгатна правилно той.
Гуинивър кимна, без да отваря очи. Хю избухна в тих смях. Отново отпи глътка вино и впи устни в нейните.
— Много хубав начин да се пие вино — пошепна тя, когато той най-сетне се оттегли. — Боя се, че може да ми стане навик.
— И аз се боя. — Той приглади назад влажните й къдрици. — Изглеждаш прекрасно без многото си задръжки.
— Точно така се чувствам — усмихна се замечтано тя. — Какво ли са си помислили долу, когато слезе полугол да искаш вино?
— Плаща им се, за да си държат езика зад зъбите и да не се интересуват какво става в тази стая — отговори спокойно той и отново поднесе бутилката към устните си.
— Колко жени си водил тук? — попита с привидна небрежност тя.
