След кратко мълчание Хю призна:
— Знам, че ергенското домакинство е по-грубичко. В къщите, където юздите са в женски ръце, е друго. Моите мъже обичат да се веселят, когато им се отдаде случай, но бъди сигурна, че не искат да обидят никого.
Гуинивър се усмихна с разбиране.
— Аз не съм обидена. Празникът е чудесен. Единственият страдащ ще бъде бедният Робин.
Хю се намръщи угрижено.
— Не мога да разбера какво го е тласнало към тази глупост…
— Наистина ли?
— Е, може би разбирам — проговори разкаяно той. — Но се надявам днешната сцена да е излекувала Пен от младежката влюбеност.
— Пен е твърде разумна, за да се сърди на Робин за напиването му — поправи го Гуинивър. — Освен това имам чувството, че двамата ще станат истински приятели. Предстои ни да живеем всички заедно, а това създава доверие — докато любовта вирее преди всичко там, където роля играе неизвестното и обектът на любовта крие в себе си тайнственост. Не мислиш ли, че съм права? — И тя го погледна дяволито.
— Не обичам тайните — отговори кратко той. — Харесва ми, когато всичко е ясно и мога да го разбера. Може би думите ми звучат прозаично, даже скучно — но аз съм си такъв.
— Да, да, знам — засмя се тя и продължи дяволито: — Омъжила съм се за трезв, делови мъж, който не разбира нищичко от фантазии. Този мъж е прям и винаги иска да чува голата истина.
— Толкова ли съм лош? — Той не отговори на предизвикателството. Изражението му остана сериозно, погледът му беше устремен в лицето й.
— Не — отвърна също така сериозно Гуинивър. — В никакъв случай. Но искам да знаеш, че жените са по-умели в тези неща от мъжете. Те се приближават към целта си по-скоро по околни пътища.
Какво ли цели тя? — запита се неволно Хю. Накъде го водеше? Какво искаше да му внуши? Явно това не беше незначителен разговор. Каква беше целта й?
— Трябва ли да разбирам, че искаш да ме подготвиш за нещо? — попита той.
— Когато мъжете повярват, че са уредили нещата според своите разбирания, жените преобръщат създадения от тях ред с главата надолу — отговори спокойно тя. — Обикновено това сварва мъжете напълно неподготвени. Самодоволството може да бъде опасно, когато става въпрос за отношенията им с жените.
— Гуинивър, не бива да се опасяваме, че можеш да ме изненадаш с нещо — увери я тихо той. — Освен това можеш да бъдеш сигурна, че самодоволството не е между пороците ми.
Тя го погледна пронизващо, но в следващия момент се разсмя и напрежението се разсея.
— Мисля, че сме равностойни, милорд. Предвиждам интересни времена.
Хю присви очи.
— И аз съм на същото мнение, мадам. Равностойни — в леглото и извън него.
— Щом стигнахме до тази тема, искам да ви кажа, че невестата не желае да бъде изпратена до спалнята си от глутница пияни мъже.
— За съжаление е малко късно за такива желания — отговори й с намигване Хю. — Невестата вече бе отнесена в леглото. В най-истинския смисъл на думата!
— В най-истинския смисъл на думата — повтори тя и стана. — Ще се измъкна, докато гостите се занимават с чашите си. Ако ме забележат, ще им хрумне още някоя безумна идея.
— Ща дойда при теб веднага щом гостите си отидат. — Той посегна към ръката й. — Бъди готова за мен.
— Както заповядате, милорд! — Тя го дари с неустоима усмивка и избяга от залата.
Хю се усмихна на себе си. Колко ли щеше да издържи, преди да я последва? Сладостно мъчение представляваше това забавяне.
— Милорд… — В залата бе влязъл Джак Стедмън.
— Седни, Джак, и се нахрани хубаво. — Той посочи празното място на Гуинивър и препълнената маса. Покривката беше цялата на петна, восъчните свещи бяха догорели, но големите чинии все още бяха пълни с ядене.
— Благодаря, сър. — Джак седна и придърпа чиния с дивеч. Нахрани се с апетит, като набождаше месото на ножа си и топеше соса с парче хляб. Накрая изпи канче ейл и си отряза голямо парче пастет.
Хю изчака търпеливо, докато помощникът му утоли глада си. От време на време отпиваше от виното си и наблюдаваше ставащото в залата с притворени очи. Но спокойствието му бе измамно.
— Е? — попита той, щом Джак се насити.
— Много странна история, сър. — Джак изтри устата си с ръкав. — Онзи мъж беше още там, лежеше в калта. Никой не се доближаваше до него. Останах обаче с впечатлението, че хората го зяпат… че даже са му взели някои неща…
Хю кимна.
— Още ли беше жив?
— Наполовина. Хората стояха наоколо и чакаха да му изтече кръвта. — Джак поклати глава. — Никога не бях виждал подобно нещо. Никой не се приближаваше към него… като че беше чумав.
— Каза ли нещо?
— Умираше от страх, милорд, но като че ли не се страхуваше само от смъртта. Не поиска да каже нищо, ама нищичко — даже когато обещах да го заведа на лекар. Постоянно мърмореше нещо за заповеди.
— Заповеди… — повтори замислено Хю и поглади брадичката си. — Кой му е дал заповеди?
Джак поклати глава.
— Нещастникът не пожела да каже.
— Какво направи с него?
Стедмън го погледна учудено.
— Ами оставих го да си лежи там. Какво друго можех да направя? Не сте ми казали да го доведа тук. Трябваше ли?
Хю не отговори. Нямаше интерес да спаси живота на нападателя, с това нямаше да окаже услуга никому. Веднъж убиец, винаги убиец. Затова поклати глава и попита:
— Какво научи за ножа?
Лейтенантът го остави на масата.
— Попитах дали някой го е виждал или знае на кого принадлежи, но даже и да знаеха, всички си замълчаха. Само една старица измърмори нещо за дявола, но я накараха да замълчи.
— Дявол ли?
— О, тя не беше наред с главата, сър. — Джак отново поднесе канчето с ейл към устата си.
Хю посегна към ножа и го огледа внимателно. Не откри нищо необикновено. Нищо не насочваше към самоличността на убиеца, но едно беше ясно: мъжът е бил наемник. Някой искаше смъртта му.
Преди да се прибере в спалнята си, Гуинивър се отби в кухнята и огледа неодобрително царящата бъркотия. Планини от мръсни съдове, навсякъде пияни и задрямали кухненски прислужници. В кухнята на Малори Хол винаги цареше ред, защото всички се подчиняваха безпрекословно на мастър Кроудър. За съжаление тук той нямаше авторитет. Тя напълни каничка с гореща вода от котела над огнището, прерови билките, които съхнеха на лавиците в склада, избра няколко, счука ги в хаванче и ги изсипа в горещата вода.
С каничката в едната ръка и газена лампа в другата тя влезе тихо в стаята на Робин, която беше до тази на момичетата. Остави каната на масичката до ниското легло и огледа внимателно спящото момче на светлината на лампата. Робин лежеше по гръб, лицето му беше восъчнобледо. Той усети близостта й и ресниците му затрепкаха. От гърлото му се изтръгна жален стон.
— Много ли ти е зле, Робин?
Той простена отново. Гуинивър остави лампата на масичката и вдигна капачето На каната.
— Изпий това, момчето ми. Вкусът му е ужасен, но стомахът ти ще се успокои. — Тя коленичи до леглото, повдигна леко главата и бавно изля съдържанието на каната в гърлото му.
Робин пиеше, кашляше и се давеше. Все пак изпи всичко и се отпусна на възглавницата с вик на болка.
