— Скоро ще заспиш спокойно — пошепна тя и приглади влажната коса от челото му.
Когато той не отговори, тя стана, взе лампата и излезе от стаичката, спартанска като тази на баща му.
Ала покоите на Хю бяха преобразени до неузнаваемост. Както бе казала Пипа, навсякъде имаше цветя, а на перваза на камината горяха восъчни свещи. Нещата, определени за Кулдън — спално бельо, възглавници, завивки, порцелан и стъкло от Малори Хол — бяха намерили мястото си в Лондон. Леглото на Хю беше застлано с нейния лен. Сребърното дръвче, на което окачваше пръстените си, стоеше до ковчежето за скъпоценности и свещниците на тоалетната масичка. Стомната и легенът на масата за миене бяха от най-фин делфтски порцелан, дълбоката ниша на прозореца беше украсена с копринени възглавници.
Смръщила чело, Гуинивър огледа стаята. Как ли щеше да реагира Хю, като видеше какво бяха направили с покоите му. Той бе възложил на Тили да промени обстановката и тя бе изпълнила заръката — но сигурно не беше очаквал чак такава промяна.
Тя седна пред тоалетната масичка и разпусна косите си. Вратата се отвори и Хю влезе. Огледа се смаяно и остана на прага — цяла вечност, както й се стори. Тя се обърна и го погледна, забравила да остави дългите фуркети от булото си.
— Всемогъщи боже! — проговори най-сетне той. — Покоите ми са се превърнали в будоар.
Свали кадифената си барета и се почеса по главата.
— Разбира се, не мога да очаквам, че ще се откажеш от обичайния си лукс. Но нямах представа колко много неща си донесла.
— Всичко това беше в каруцата, предназначена за Кулдън — отговори тихо тя.
— Разбирам — отбеляза сухо той. — Явно не можеш да се откажеш от тези красиви нещица дори в отчаян опит за бягство.
— Нима искаш да кажеш, че е трябвало да се откажа от всичко? — попита остро тя. — Освен това личните ми вещи не са включени в брачния договор. Или съм пропуснала тази точка? — Тя посочи накитите си, дръвчето за пръстените, сребърните свещници. — И тези неща ли са вече твои? Може би и дрехите, които нося на гърба си? — Тя остави дългите игли на масата и свали булото си. После извади фуркетите от малкото бяло боне.
— Днес няма да се карам с теб — изръмжа той и хвърли баретата си на леглото. — Твоите лични вещи са си твои и ти го знаеш. Просто се изненадах. Все пак това са моите покои.
— Тогава ще ми дадеш ли друга стая, която да е само моя? — Тя се обърна към него с бонето в ръка. — С удоволствие бих събрала личните си вещи в стая, която да наричам своя. — Бонето падна на пода.
— О, не — възпротиви се той и сложи ръце на раменете й. — В този брак няма да има отделни легла, скъпа съпруго! Щом трябва да спя в копринен будоар, за да бъда с жена си, ще се примиря. Моите покои са и твои. Можеш да правиш с тях, каквото си искаш.
— Много сте мил, милорд! Благодаря ви. — Въпреки ироничния тон надигналата се в нея враждебност бързо се стопи. Много време щеше да мине, преди да забрави обидата от брачния договор, гневът й отново и отново щеше да изригва както сега — но Хю беше длъжен да прояви разбиране.
Тя свали пръстените си и ги окачи както обикновено на сребърното дръвче.
Хю я наблюдаваше с тихо недоволство. При венчавката не бяха разменили пръстени. Гуинивър не му предложи, той също си замълча. Вероятно тя беше на мнение, че този символичен жест няма място в сделката, която бяха сключили, докато той се въздържа само защото не разполагаше с нужните средства, за да й купи пръстен, който можеше да се мери с тези по дръвчето или в ковчежето й. Гордостта не му позволяваше да се задоволи с нещо евтино.
Естествено сега можеше да й купи най-скъпите накити. Но пак гордостта му не допускаше да използва нейни пари, за да й прави подаръци.
Е, все пак имаше нещо, с което можеше да я ощастливи. Той застана зад нея и започна да разпуска косата й.
23.
На следващия ден Хю влезе в залата тъкмо когато Гуинивър, момичетата и магистърът закусваха. Той се наведе и целуна съпругата си по устата — собственически жест, който накара магистър Хауърд да скрие лице в канчето си с ейл. Публичната размяна на нежности не беше обичайна за предишните бракове на лейди Гуинивър.
Хю поздрави момичетата в най-добро настроение и попита:
— А къде е Робин в това хубаво утро?
— Не съм го виждала — отвърна Гуинивър. — Вероятно е още в леглото.
— Крайно време е да стане — процеди през зъби Хю и се запъти към стълбата, макар че първоначално възнамеряваше да седне на масата за закуска.
Гуинивър не каза нищо. Предишната вечер се беше намесила във възпитанието на сина му, но беше решила да използва влиянието си, доколкото го имаше, само при нужда, като подбира внимателно поводите. Въпреки това изпитваше съчувствие към момчето.
— Робин сигурно е много зле — отбеляза премъдро Пипа. — Най-добре е да остане в леглото и да си почива.
Майката си спести коментара и продължи да закусва. Пен само ровеше в чинията си и лицето й ставаше все по-мрачно. Не знаеше как трябваше да се държи с Робин, когато той слезеше в залата. Не искаше да му напомни за поведението му по време на празненството, но пък и не можеше да се преструва, че нищо не се беше случило.
— Смятам, че трябва отново да се заемете с уроците си — каза Гуинивър. — Ако магистър Хауърд е съгласен? — Тя го погледна въпросително.
— Но разбира се, милейди — отговори старецът и намаза парче пшеничен хляб с масло. — Веднага след закуска започваме с френския. — При тази перспектива той засия, а лицата на момичетата помрачняха още повече.
Хю и Робин слязоха по стълбата. Изражението на бащата беше от мрачно по — мрачно, докато момчето беше толкова бледо и сгърчено, като че беше ударил последният му час.
— Хапни нещо, Робин — нареди строго Хю. — Стомахът ти трябва да е пълен.
— Не мога — отговори с треперещ глас момчето. — Не съм в състояние за преглътна нито хапка.
— Почакай, ще ти приготвя топла напитка — побърза да му помогне Гуинивър. — Нещо, което ще премахне главоболието. — Тя стана и помоли мъжа си: — Не го насилвай да яде, Хю. Ще повърне всичко.
— С празен стомах обаче няма да може да работи — възрази Хю, но се отказа да храни сина си. Момчето облегна глава на масата и затвори очи, докато баща му си вземаше шунка с бъркани яйца.
Пен наблюдаваше Робин страхливо и изпълнена със съчувствие, а Пипа каза сериозно:
— Мама ей сега ще ти донесе нещо и веднага ще се почувстваш по-добре. Когато сме болни, тя ни дава някоя от своите специални напитки и ние веднага се оправяме, нали, Пен? — Тя потупа Робин по ръката.
Робин успя някак си да се усмихне, а Хю отбеляза сухо:
— Съмнявам се, че някога сте били толкова зле като Робин.
— Но вие познавате това състояние, нали, сър? — Пен го погледна предизвикателно с кафявите си очи, които силно напомняха на майчините й. Той погледна към Пипа и видя и в нейния поглед неодобрение. Очевидната липса на съчувствие към страдащото момче не срещаше разбиране у доведените му дъщери.
— Това изобщо не те засяга, Пипа — изрече сърдито той. — Ако си закусила, най-добре е да си потърсиш някое полезно занимание.
В този момент Гуинивър се върна с чаша, от която се издигаше пара, и я подаде на Робин.
— Днес напитката не е толкова горчива като снощната — кимна му окуражително тя и приглади назад непокорната му коса. — Изпий го, докато е горещо. Така няма да усетиш горчивината.
— Вчера си била при него? — погледна я учудено Хю.
