видиш Хенриета усмихна се той. — Ще липсваш и на мен. Имаш постоянна покана за Глийб Парк. Идвай, когато пожелаеш.
Уил вдигна ръка за сбогом, после обърна коня и препусна надолу по улицата. Хенриета въздъхна тихичко и го изпрати с тъжен поглед. После си избърса очите, издуха си носа и вдигна глава. За нея започваше нов живот, а унилото настроение нямаше да направи нещата по-лесни. Ех, добре щеше да е, ако Уил се беше оженил за нея, защото беше най-добрият й приятел и защото се чувстваше винаги добре с него… освен това той нямаше вече две деца.
— Мислиш ли, че децата ти ще ме обикнат? — Хенриета не можа да се сдържи да не зададе този въпрос.
— Разбира се — отговори Даниъл и й помогна да яхне коня. — Та ти си много мило момиче.
Комплиментът някак не беше достатъчен, за да уталожи тревогата на Хенриета по време на продължителната езда, а когато стигнаха до буйната зеленина на графство Кент, тя стана необичайно мълчалива.
Даниъл не забеляза промяната, изцяло погълнат от това да открива следите от войната, толкова явни в някои големи имения: наполовина ожънати ниви, презрели, наядени от оси плодове по дърветата или по земята — недостигаше работна ръка.
В какво ли състояние ще намери своето имение, собственост на семейство Дръмънд още от времето на Хенри Тюдор? Даниъл беше свикнал да живее безгрижно и напълно задоволен, но сега своеволието на парламента можеше да го докара до просешка тояга. Тези мрачни мисли не подхождаха за поддържане на разговор и Хенриета бе предоставена на собствените си мисли, освен това и на глада и растящата умора.
Слънцето току-що бе залязло, когато Даниъл се обърна към спътничката си.
— Ще прекараме нощта в дома на сестра ми. Остават не повече от двайсет минути — усмихна се разсеяно той. — У Франсис готвят добре и тя ще ни посрещне с радост.
— Дори неочакваната ти съпруга? — попита унило Хенриета. Даниъл никога не й беше споменавал за сестра си.
— Естествено. Тя е омъжена за сър Джеймс Еликът от Епикът Парк.
— По-голяма ли е от теб?
— Да, приблизително тринайсет месеца — отговори Даниъл, — освен това, за нейно огромно съжаление, е бездетна. Ей там! — посочи той с камшика един хълм, на който се издигаше голяма къща с чудесна архитектура. — Ще свием по първия страничен път и ще стигнем точно за вечеря.
Даниъл изпитваше огромно облекчение при мисълта, че само след малко ще се осведоми по-подробно за състоянието на имението си, за което Франсис и Джеймс бяха поели грижите по време на отсъствието му. Той пришпори коня и препусна към върха на хълма. Едва успя да се спеши и пътната врата се отвори, чу се радостен вик, шумоленето на рокли и Даниъл изчезна в бурна прегръдка.
— О, Даниъл, просто не мога да повярвам, че отново си тук! Лейди Франсис Еликът стискаше ръцете му и внимателно го оглеждаше. — Отървал си се здрав и читав?
— Да — отговори той. — И… вкъщи всичко наред ли е? — Гласът му беше станал дрезгав от загриженост, но Франсис веднага кимна.
— Успокой се, всичко си върви по реда. Момичетата са добре, госпожа Киърсот си е все така отчаяна от поведението им, къщата и земите останаха досега извън вниманието на парламента.
Напрежението изчезна от лицето на Даниъл. С известно чувство за вина си спомни за Хенриета, която продължаваше да седи, смутена и притеснена, на коня.
— О, Хари, извини ме! — Даниъл се приближи бързо към нея, вдигна я от седлото. — Франсис, позволи ми да ти представя съпругата си. Хенриета, това е моята сестра Франсис, за която съм ти говорил.
— Добър вечер, мадам. — Хенриета направи реверанс пред високата млада жена с мил поглед. Лейди Еликът носеше елегантна рокля от сива коприна на цветя, украсена на корсажа със сребриста дантела, тя излъчваше добруване, непознато за Хенриета и което би било посрещнато с неприязън от всеки пуританин.
Франсис се справи с достойна за възхищение бързина със смайването си. Тя прегърна усмихната Хенриета.
— Би трябвало да се разсърдя на брат си, задето ви е говорил за мен, но е запазил за себе си една толкова очарователна тайна. Бъдете добре дошла, скъпа, в този дом и в семейство Дръмънд.
В гласа на сестрата на Даниъл се долавяше същата веселост, каквато и в неговия глас и Хенриета сякаш разцъфтя след това сърдечно приветствие и забрави тревогите си. От лицето й изчезна уплашеният, напрегнат израз, очите й заблестяха и тя отвърна с приветлива усмивка:
— Много сте мила, мадам.
— Името ми е Франсис, скъпа. А сега влизайте. След тази продължителна езда сигурно сте капнали от умора.
— Повече гладни, отколкото уморени — призна си Хенриета, когато влязоха в осветена от свещи зала с под от червени каменни плочи. Стените бяха целите в богата ламперия. — От закуската мина цяла вечност.
— Даниъл, ти наистина ли не си дал на обед това дете? — възкликна Франсис, както викаше през рамо на една слугиня: — Джанет, донеси в трапезарията от заешкия пастет и една кана южно вино с подправки… а да, и от кекса със сирене. И побързай.
В камината в трапезарията пращеше весел огън и Хенриета свали с въздишка на облекчение ръкавиците за езда. После се огледа внимателно. Тъмният блясък на медните съдове и лъскавината на тежкото сребро говореха за богатска къща, а бързината, с която сложиха масата и поднесоха вечерята, за добре ръководено домакинство.
Даниъл опита виното като познавач.
— Радвам се, че пътуването най-сетне свърши.
— Аз също — добави Хенриета, след като опита късче заешки пастет. — Беше трудно пътешествие от Престън чак до тук.
Франсис сякаш замръзна.
— Били сте в Престън?
— О, да — потвърди любезно Хенриета. — Даниъл ме намери на бойното поле. — Тя помоли за парче от печеното. — Бях ранена, прободена от пика.
Лейди Еликът впери невярващ поглед в брат си, който вдигна виновно рамене.
— Това е много дълга история, Франсис.
— Мога много добре да си я представя — заяви сестра му с многозначителен подтекст. — Вие от Севера ли сте, Хенриета?
— Не, от Оксфордшир. — Хенриета не успя докрай да потисне прозявката си. — Отидох в Престън с Уил. Всъщност искахме да се оженим, но Уил смяташе, че е още прекалено млад.
— Хари, трябва да разкажем историята от самото й начало, ако не искаме съвсем да объркаме Франсис. — Даниъл се колебаеше между удоволствието от наивния разказ на Хенриета и нежеланието да разкрие на сестра си цялата невероятна истина, която тя едва ли щеше да одобри.
— Това може и да почака — заяви решително лейди Еликът, защото предпочете да изслуша най-напред брат си насаме. — Хенриета изглежда ужасно уморена. Елате, ще ви покажа стаята.
Хенриета хвърли на Даниъл питащ поглед.
— Хайде иди да си легнеш, детенце. Трябва да обсъдя някои неща с Франсис.
— Да, разбира се. — Хенриета се надигна малко сковано. Чувстваше се отпратена като малко дете, но гордостта й не позволи да покаже, че е уязвена.
Лейди Еликът я придружи до една приветлива ъглова стая, където в камината гореше силен огън.
— А сега ти пожелавам да спиш сладко под нашия покрив.
Хенриета се обърна към нея и въпреки притеснението успя да й се усмихне.
— Още веднъж ви благодаря за милото посрещане.
— Голяма радост е да можеш да поздравиш с добре дошла снаха си — каза сърдечно Франсис.
— А дали… Хенриета прехапа устна. — Дали и децата на Даниъл ще ми се зарадват?
— О, милостиви боже, разбира се! — възкликна лейди Еликът. — Ще са безкрайно щастливи, обещавам
