ви го. Малко са дивички, нали растат без майка, но са много мили.
— Аз много ще ги обичам, ако ми позволят — изрече бавно Хенриета.
— Не се съмнявам. — Франсис хвана с две ръце лицето на Хенриета и я целуна по челото. — Приятни сънища. Утре заран всички грижи ще са изчезнали.
Тя излезе от стаята и Хенриета остана сама. Не можеше да преодолее толкова лесно потиснатостта си заради начина, по който я бяха изключили от разговора в трапезарията. Беше решила, че като омъжена жена няма да я отпращат да си легне, сякаш е уморено дете, докато възрастните си остават заедно, за да си приказват. Ако Даниъл поне й го беше казал някак по-иначе, като на равноправна, веднага щеше да прояви разбиране, че след толкова дълго отсъствие иска да остане насаме със сестра си. А той се държеше с нея така, сякаш предишната нощ изобщо не я беше имало. Това съвсем не я насърчаваше да посрещне с доверие новия си живот.
Долу в трапезарията Франсис седна на масата срещу брат си и заповяда:
— А сега ми разкажи всичко, Даниъл.
И Даниъл й разказа съвсем честно всичко. Когато свърши, настъпи продължителна тишина. После Франсис предпазливо попита:
— Ти си луд и добре го съзнаваш, нали? Да поемеш такъв дълг, след като по всяка вероятност като привърженик на краля ще трябва да платиш огромна парична глоба.
— Просто не можех да постъпя иначе, Франсис. Не можех да я оставя на онова чудовище, дори ако вече не бях й обещал, че няма да допусна нещо лошо да й се случи.
Сестра му го изгледа изпитателно.
— Сигурно няма да почнеш да ме убеждаваш, че е било брак по любов, нали?
Даниъл поклати виновно глава.
— Изобщо не си представям, че ще мога да обичам някога друга освен Нан. Но тя ми е много мила, а и не е по-млада отколкото беше ти, когато се омъжи. Надявам се, че Лизи и Нан ще намерят в нея, ако не майка, то поне по-голяма сестра, което ще е от същата полза за тях.
Аргументите са убедителни за постъпката на един вдовец, каза си Франсис, но да се ожени за момиче, донесло само дългове, това, при сегашното положение на Даниъл, беше вече наистина лекомислено и непонятно, щом не е било продиктувано от страстна любов.
— Ти най-добре си знаеш — каза му само. — Джеймс ще ти съобщи всичко, което знае за комисарите в нашия край. Не изглежда да са много недостъпни. Ще можеш навярно да се споразумееш с тях за глобата.
— Може би — сви той рамене. — Но, ако се наложи, ще трябва да продам Бартън Копс.
— Татко ще се обърне в гроба, ако продадем макар и късче от нашите земи.
— Какъв друг изход ми остава?
— Никакъв — въздъхна Франсис. — Но едно е да си уредиш с тези пари глобата, а съвсем друго да платиш дълг, който всъщност… — Тя млъкна, защото на лицето на брат й се появи предупреждаващият израз, който тя така добре познаваше.
Даниъл стана от стола.
— Отивам да си легна. Искам утре да тръгнем още рано сутринта.
— Добре. — Франсис го изпрати до стълбището. — Радвам се на щастливото ти завръщане, Даниъл. Въпреки всичко мога само да благодаря на бога, че тази ужасна война най-сетне свърши.
— Страната е уморена от междуособици. Трябва да помислим как да уредим живота си дори под игото на парламента.
— Чух, че кралят щял да бъде изправен на съд. Какво се чува за това в Лондон?
Даниъл стана мрачен.
— Би било предателство и въпиющо престъпление.
— Може да са само приказки. — Франсис целуна брат си. — Е, до утре.
Даниъл изкачи стълбата и влезе тихо в спалнята. Завесите на леглото бяха дръпнати, дървата в камината догаряха. Той хвърли предпазливо поглед към леглото. Хенриета представляваше нещо мъничко и присвито в единия му край, само червеникавата й коса се беше разпиляла нашироко върху възглавницата. Тя не помръдна и когато той се пъхна под завивката, макар да му се стори, че се е събудила. Но Даниъл беше капнал и потиснат от разговора с Франсис, от спомена за Нан, с която толкова често бе идвал в Еликът Парк. Той се обърна встрани, по-надалеч от неподвижната фигурка и веднага заспа.
Хенриета издиша тихичко въздуха, който беше затаила в очакване на близост и докосване. Ако Даниъл я беше прегърнал както съпруг прегръща жена си, нямаше да се почувства толкова изоставена и уплашена. Заспа след доста време с мокри от сълзите бузи и тъжна самота в сърцето.
5
— Стой мирна, Елизабет! — Госпожа Киърсот поклати ядосано глава, отчаяна от непокорната си възпитаничка, която упорито се дърпаше и се противеше на всеки опит на гувернантката да закрепи бяла якичка на деколтето на ябълково-зелената й памучна рокля.
— Ама татко скоро ще е вече тук и трябва да избързаме към портата, за да го посрещнем. — Лизи се стараеше, доколкото й беше възможно, да стои мирна, защото знаеше, че само така неприятният въпрос ще се реши по-бързо.
— Том каза, че искал да си дойде още вчера — намеси се и малката Нан.
Госпожа Киърсот вече я беше издокарала и малката седеше като вдървена на широкия перваз, за да не смачка празничните си дрехи.
— Мисля, че е останал да пренощува при леля Франсис — заяви Лизи с важността на по-голяма, — ами да, понеже е бил много дълго на път. От Лондон до тук е много път, нали, госпожо?
Гувернантката кимна утвърдително и огледа още веднъж, присвила устни, детето. Знаеше, че всичко просто не си струва усилията. Елизабет можеше да излезе от стаята като извадена от кутия, а две минути по-късно косата й вече беше разплетена, шапчицата килната накриво, а престилката цялата в петна. Нан също нямаше да изглежда много по-добре.
— Можем ли вече да тръгваме, госпожо? Моля ви! — Лизи подскачаше нетърпеливо от крак на крак. — Толкова искам да съм там, когато пристигне. Вече е късно и няма да го чакаме дълго.
— Добре, но се опитайте да останете поне донякъде чисти. Облекли сте най-хубавите си рокли и не бих искала след продължителното отсъствие на вашия баща, да ви представя в обичайния ви ужасен вид. Той има право да очаква видимо подобрение в държанието ви. — Очакване, което ще бъде горчиво разочаровано, помисли си примирено гувернантката, когато децата излязоха от стаята. — Вървете, не тичайте! — извика тя след тях, но почти без да се надява, че ще я послушат.
Само докато още бяха в обширната господарска къща в тудориански стил, двете момиченца вървяха малко по-бавно. Но щом излязоха навън, хукнаха по широката, постлана с чакъл алея, с вече есенно обагрени дъбове от двете й страни. Спряха чак пред портата от ковано желязо между двете каменни колони и се загледаха нетърпеливо към завоя зад четириъгълния пиластър.
Сър Даниъл Дръмънд и младата му съпруга бяха тръгнали наистина много рано от Еликът Парк и бяха само на половин миля път, когато двете момиченца стигнаха до портата. Хенриета полагаше всички усилия да овладее нарастващия си страх, защото сега, когато вече наближаваха бъдещия й дом, той ставаше все по-потискащ. А Даниъл, въпреки уверенията на сестра си, че всичко е наред, не можеше да се отърси от мрачните си предчувствия. Затова двамата бяха твърде мълчалива двойка, докато пътят не направи изведнъж завой и те не видяха две момиченца, които се втурнаха с радостни викове към тях.
Само след секунди Даниъл вече беше скочил от коня и притискаше дъщерите към гърдите си. Хенриета се плъзна от седлото и сега наблюдаваше възторжената среща. От тази преливаща и така невъздържано демонстрирана любов в гърлото й сякаш застана буца. Споменът за нейното лишено от любов детство накара очите й да плувнат в сълзи.
— Боже господи, какви големи момичета сте станали! Даниъл вдигна засмян малката Нан на ръце, стисна здраво ръчичката на Лизи. — Водя ви изненада. До мен стои някой, който вече много ви се радва. — Той се обърна заедно с децата към Хенриета, която продължаваше да държи коня си за юздата. Това е жена ми — каза той спокойно. — Тя ще ви бъде майка и трябва да я почитате както родната си майка.
