Хенриета преглътна и затърси отчаяно подходящите думи за децата, които я гледаха внимателно с черните очи на Дръмъндовци. Палецът на Нан беше изчезнал в розовата й уста, а Лизи присви чипото си носле — признак, че напрегнато мисли.
— Надявам се, че ще ме обикнете — пристъпи Хенриета напред. — Както ще ви обичам и аз. — Тя се наведе и подаде ръка на Лизи. Не се наложи да се навежда много, защото Лизи беше висока за възрастта си, а Хенриета много крехка. — Ти сигурно си Елизабет.
— Да, госпожо — Лизи си спомни за доброто си възпитание и направи дълбок реверанс.
— О, недей! Трябва да ме наричаш Хенриета! — Хенриета беше леко ужасена от церемониалното обръщение. — Ти също, Нан. — И тя се усмихна мило на детето в прегръдките на Даниъл.
Малката извади палец от устата.
— На мен всички ми викат Нан, а Лизи си е винаги Лизи. — И палецът се плъзна отново между розовите устни.
— Имате много хубави имена — кимна Хенриета.
— Може ли да пояздя? — Лизи вече дърпаше баща си към неговия кон.
Даниъл се възпротиви все пак на нейната настойчивост.
— Но нали си с най-хубавата си рокля?
Детето присви нацупено устни и потупа пренебрежително украсената с дантели престилка.
— Госпожа Киърсот реши, че така трябвало.
— Сигурен съм, че госпожа Киърсот ще ми разкаже само хубави неща за вас — Даниъл погледна с нежна усмивка дъщеря си. — Можеш да водиш коня ми за юздата, Лизи и ще отидем всички заедно пеш до вкъщи.
Глийб Парк, новият дом на Хенриета беше дом, който казваше всекиму „добре дошъл“ с блестящите си прозорци, леко патинираните червени тухлени стени и шиферния покрив в меки сиви тонове, от чиито три комина в свежия есенен въздух се вдигаше пушек. Градините бяха малко необичайно планирани, но тревата избуяла високо, буренът в лехите не беше оплевен, плетовете неравно подкастрени. Ратаите явно са имали по-важна работа. Отвъд градините се простираха паркове, поля, овощни градини, гори, все собственост на семейство Дръмънд, докъдето поглед стигаше. Но очевидно и всичко доста занемарено. Дали щеше да е още задълго?
Даниъл отпъди тези мисли, радостен, че си е най-сетне вкъщи. Той обичаше дома си, а парламентаристите не го бяха разрушили. Децата му го посрещнаха здрави и весели, а Глийб Парк щеше отново да има стопанка. Икономките бяха нещо много полезно, но не можеха да заменят грижовността и бдителността на една господарка. Въпреки младостта си и странния си характер Хенриета сигурно знаеше как да се оправя в кухнята и килерите, гардеробите за дрехи, пералнята и дори мандрата. Момичетата от нейния кръг ги учеха на всичко това. Когато на колана й увисне голямата връзка ключове, бързо ще загърби детството и ще се изправи пред новите си задължения и отговорности. Постепенно ще научи и момичетата, както си е редно за истинска майка. При новата държавна уредба семейството сигурно щеше да се изправя пред трудности и проблеми, но ще трябва да се научат как да се справят с тях. В много по-оптимистично настроение, отколкото беше очаквал, Даниъл влезе в просторния хол на господарската къща, прегърнал едната си дъщеря и хванал другата за ръка, съпругата до него.
Следващият час премина за Хенриета като в сън. Отнякъде непрекъснато изникваха нови и нови услужливи духове — управителят, икономката, възпитателката, ратаи и ратайкини, слугини — всички поздравяваха завърналия се господар и оглеждаха тайничко младата жена, която направи огромни усилия да запомни многото имена, но в края на краищата се отказа. С течение на времето всичко щеше да си дойде на мястото. Накрая се видя застанала с децата в хола с дървени ламперии, меко осветен от лъчите, които проникваха през ромбовидните прозорци и от пращящия огън в огромната камина. Дъбова стълба с дърворезба водеше към горните етажи, а на двете странични стени имаше тежки дъбови врати.
— Ние ще разведем Хенриета из къщата — заяви Лизи, когато в хола бяха останали вече само управителят и възпитателката.
— Добра идея, Лизи. Аз и без туй трябва да си поприказвам още с Госпожа Киърсот и с Херълд. — Даниъл се усмихна мило на Хенриета. — Струваш ми се малко объркана, елфичке.
— Да, вярно — отговори откровено Хенриета. — Но се надявам това да премине, а Лизи и Нан ще ми помогнат да го преодолея.
Тя забеляза, че Даниъл се радва на начина, по който се развиват отношенията между нея и децата, затова вече не се чувстваше толкова потисната. Като бъбреха весело, двете момиченца я заведоха най- напред на горния етаж, показаха й детската стая с тапицирани первази и светли завеси на леглата. В единия ъгъл имаше чекрък, който напомни на Хенриета за опитите й като дете, които само рядко се увенчаваха с успех. Нан й показа гордо кърпа за нос с първите й опити в бродирането.
На този етаж имаше още осем спални и Хенриета беше въведена във всяка. Бяха мебелирани с вкус и предвидени за гости, когато не ги обитаваха по-високопоставени членове на семейството. В края на коридора Лизи отвори още една врата.
— Това е стаята на татко, беше стаята и на нашата майка.
Хенриета влезе в просторното помещение и зададе на момичетата въпрос, който никой не беше задавал на нея:
— Липсва ли ви майка ви, Лизи?
Детето смръщи челце.
— Не мисля. — Беше седнала до прозореца и сега си приглаждаше престилката. — Преди ни липсваше, но то беше отдавна.
— Да, но на татко му липсва — изписука Нан. — Той ми го каза.
Хенриета си спомни, че Даниъл й беше разказал за самотата си, за своята самота и за това, че на децата им трябва майка. Сега го осъзна като огромна отговорност. Огледа се в просторната стая, в която Даниъл беше познал любов, раждане и смърт. Ще може ли животът, който ще дели занапред с нея, да изтласка спомена за всичко това? И може ли изобщо човек да се справи със спомените си? Възможно ли ще е това широко легло с резбования балдахин и тежките брокатени завеси да престане да напомня на Даниъл изгубеното? От три дена Хенриета беше омъжена за човек, който проявяваше към нея изключителна нежност и разбиране и тя бе решила, че го познава. Вече бяха прекарали толкова непринудено четири седмици заедно, но това се дължеше навярно на характера на тогавашните им отношения. Когато Хенриета биваше навъсена и се инатеше, Даниъл се държал с нея както с децата си при подобна ситуация. Но сега нещата бяха коренно променени и двамата трябваше да се справят в съвместния си живот със съвсем различни трудности. За нещастие тя нямаше никаква представа как да постъпва. И то тъкмо когато установи, че всъщност не знае нищо за мъжа, с когото само смъртта можеше да я раздели.
— Хайде да се върнем долу — прекъсна Лизи тези размисли. — Сега не можем да влезем в работния кабинет на татко, той ще разговаря там с госпожа Киърсот.
— Мислиш ли, че ще му разкаже за риболова? — Нан гледаше уплашено сестра си.
— Какъв риболов? — попита развеселена Хенриета.
— Със селските момчета — обясни Лизи. — Те ловят пъстърви с ръка, научиха и нас.
— О, сигурно е много забавно — възкликна въодушевено Хенриета, което всъщност изобщо не подобаваше на една мащеха. — Успяхте ли да хванете?
— Не — каза със съжаление Лизи. — Само си навлякохме куп неприятности.
— Е, да хващаш пъстърва с ръце наистина не е най-добрият начин да ловиш риба — съгласи се Хенриета и се усмихна лукаво.
Децата я гледаха смаяни. Това ли беше единственото възражение на новата съпруга на техния баща срещу техния лов на пъстърва?
Следващите часове от деня, чак до вечеря, протекоха в най-добро разбирателство.
Хенриета беше хвърлила само бегъл поглед в кухнята и почти не беше се виждала нито с икономката, нито с готвача. Домакинските работи никога не я бяха интересували и тя влезе в трапезарията без да съзнава, че още следващото ядене, което ще бъде сервирано на дългата дъбова маса, ще изисква и нейната намеса.
Даниъл тръгна към тясната страна на масата, притегли резбован стол за жена си и окуражаващо й кимна. Децата, гувернантката и управителят се настаниха откъм дългата страна. Даниъл си казваше, че не
