ръцете на херцог Сен Жюл. — След тези думи адвокатът се извърна и направи безизразен поклон в посока към херцога. Джак дори не трепна. Погледът му беше прикован в лицето на Арабела.
— Знам — отговори просто тя. — Нали това е причината за срещата ни. — Отмести поглед от Джак и огледа сериозните лица на приятелите си. — Какво искате да ми кажете — че въз основа на тази клауза наследниците от женски пол не могат да получат титлата, а са само средство, чрез което всичко отива в ръцете на съпруга?
— Точно така, милейди.
— Възмутително — промърмори като на себе си Арабела и продължи: — Е, след като брат ми е намерил за добре да завещае наследството си, аз губя това право и няма да дам нищо на никого. Но правилно ли ви разбирам, като казвам, че дук Сен Жюл ще наследи чрез мен титлата на моето семейство?
— Точно така, милейди. — Тревор кимна сериозно. — Така нареченото наследяване sub jure е рядкост, мадам, но се среща.
Арабела наклони глава и погледна херцога със странно усещане, което много приличаше на страх. Тази човек беше олицетворение на дявола. Какво ли му беше сторил Фредерик? Несъщият й брат би дал всичко, цялото си богатство, само не името и титлата си. Това беше абсолютно, невъзвращаемо лишаване от собственост, Фредерик ще се обърне в гроба, каза си Арабела. Но защо не е помислил за това, когато се е самоубил? Или не беше редно да го обвинява? Той сигурно не е знаел за тази стара клауза, след като никога не е била използвана. След като бе поел наследството си, брат й със сигурност не си беше направил труда да проучи правните въпроси около него.
Вече триста години мъжете от семейство Лейси бяха носили титлата граф Дънстън. Първият Лейси бил в свитата на норманския завоевател, спомни си Арабела. Титлата му била първо рицар, после баронет, виконт и накрая граф. Името и титлата бяха прастари и Фредерик ги носеше с голяма гордост. Както и баща им. Сега граф Дънстън вече няма да е от семейство Лейси. Титлата ще е загубена за семейството на баща й. Тя не знаеше нищо за това, а предполагаше, че и брат й не е знаел. Смяташе, че титлата ще премине върху някой непознат далечен роднина, без семейното богатство, за съжаление, но все пак достатъчно гръмка.
— Това ли е причината, поради която искате да се ожените за мен? — попита тихо тя, устремила поглед в лицето на херцога.
Той вдигна вежди.
— Аз вече имам херцогска титла, скъпа моя. За какво ми е да стана и граф Дънстън?
— Това беше моят въпрос — не се предаде тя. — Защо искате титлата?
— Не я искам аз, а законът — отговори твърдо той. Това беше истината. Той не искаше титлата, искаше Фредерик Лейси да загуби всичко. Абсолютно всичко. И семейното име. Това беше триумфът на отмъщението му. И отвъд гроба.
Арабела, ако възнамеряваш да промениш решението си… — започна колебливо сър Марк. — Ако тази клауза окаже влияние…
Арабела вдигна ръка и смекчи жеста с подигравателна усмивка.
— Не, сър Марк. Аз не знаех за тази клауза, но не виждам къде е разликата. За когото и да се омъжа, титлата ще стане негова. Не е ли най-добре да предам в ръцете на херцога всичко — и богатството, и титлата?
— Това е недостойно — възмути се Дейвид.
Тя се обърна към него и поклати глава.
— Не, Дейвид. Просто съм практична. Сключвам брак по разум. Никога не съм твърдяла нещо друго. — Отново обърна глава към Джак, който следеше разговора със спокойно внимание. Беше убедена, че въпреки отричанията му това е истинската причина да поиска ръката й. И отново се запита:
С времето щеше разбере. Решението й да открие истината събуди в сърцето й лошо предчувствие и тя потрепери. А може би беше по-добре да си остане в неведение?
9
В петък сутринта времето се промени. Небесните шлюзове се отвориха. По синьо-черното небе се стрелкаха светкавици. Гръмотевици отекваха една след друга. Въпреки олтарните свещи и фенерите, които Мери Кайл бе запалила под пъстроцветните прозорци, в малката норманска църква беше студено и мрачно. Лилиите и розите, които Мег бе набрала от градината на Арабела, за да украси църквата, разпространяваха сладък аромат, но не бяха в състояние да се преборят с миризмата на влажно и гнило от древните стени. В топъл ден, когато слънцето падаше през цветните прозорци, когато вратите бяха отворени и пропускаха светлина и свеж въздух, в църквата ставаше много приятно, но в тази студена и мокра утрин на късното лято мястото изглеждаше напълно безутешно.
Арабела стоеше под портата към гробището и гледаше сърдито пътеката към църковната врата, цялата в локви. Носеше лека рокля от муселин на цветчета, за която Мег бе казала, че е единствената в гардероба й, подходяща за булчинска премяна, както и абсолютно неподходящи за мократа земя сатетени обувки.
Джак беше вече в църквата. Поканените на сватбата бяха малко. Само персоналът, Питър Бейли, Мери Кайл и лейди Барат. Арабела упорито отказа да изпратят покани на съседите, защото не искаше да вижда лорд и лейди Олсъп.
Сър Марк, Мег и Арабела стояха под навеса на портата и чакаха дъждът да отслабне.
— Според мен никога няма да престане — въздъхна най-сетне Арабела. — Я да притичаме до църквата.
— И ще влезеш вътре като мокра кокошка — засмя се Мег. — О, я вижте, херцогът!
Джак излезе от църквата с огромен чадър. Вдигна го високо и се запъти към малката група. Странно как времето не му се отразява, помисли си завистливо Арабела. В жакета от черна вълна, избродиран със златни цветя, изглеждаше елегантен както винаги, по черните обувки с блестящи токи нямаше нито една капчица.
— Сър Марк, ако държите чадъра над главите ни, ще отнеса Арабела до църквата, а после ще се върна да взема Мег — предложи трезво Джак и връчи чадъра на баронета.
— Не е нужно да ме носиш — възпротиви се Арабела. — Можеш да държиш чадъра, а аз ще вървя.
— Краката ти ще се намокрят, полите ще се измърсят. Няма да се оженя за циганка — отговори кратко той и сложи край на протестите й, като просто я взе на ръце. Сър Барат вдигна високо чадъра и закрачи редом с него по пътеката. Марк остави Арабела в портала и двамата с баронета се върнаха да вземат Мег.
Щом остави Мег до Арабела, женихът зае отново мястото си до олтара.
— Винаги съм харесвала решителните мъже със силни ръце — отбеляза Мег и се зае да приглажда роклята на приятелката си.
— Пфу — промърмори Арабела.
Мег я погледна изпитателно.
— Съжаление ли чувам в гласа ти?
Арабела поклати глава.
— Май не звучиш много сигурно — засмя се Мег. — Още не е късно да си промениш решението.
— Няма да го променя — отговори твърдо Арабела.
Мег кимна одобрително.
— Е, тогава напред… Да те направим херцогиня.
Арабела влезе в тъмната вътрешност на църквата. Мег я последва. Сър Марк застана до булката и тримата закрачиха тържествено към олтара, където чакаха Джак и Дейвид.
Арабела остана с впечатлението, че церемонията е продължила само няколко минути. Една толкова важна стъпка би трябвало да трае по-дълго, каза си тя, докато се подписваше в църковния регистър и се учудваше на мътното злато на венчалния си пръстен.
По гърба й пробягаха тръпки. Джак се наведе да се подпише и тя потрепери отново. Какво бе
