— Тогава ще се видим, като се върна. — Тя му се усмихна, изпрати му въздушна целувка и излезе.
Джак се загледа мрачно в затворената врата. Искаше да я попита дали ще замине с него. Но не желаеше да моли.
Арабела се наслади на ботаническата градина много по-малко, отколкото очакваше. Болеше я глава, а Хелън Павенси, която много харесваше, днес не беше особено забавна. Трябваше да се върне вкъщи, преди Джак да е потеглил. Той не й предложи да го придружи, но предложението можеше да излезе и от нея. Така копнееше за чистия въздух в провинцията…
— Извинявайте, Хелън, но ме боли глава. — Тя демонстративно обърна гръб на красивия алпинеум и попита: — Имате ли нещо против да си тръгваме?
— Не, разбира се, че не. — Придружителката й я изгледа загрижено. — Изглеждате ми малко изтощена, Арабела, а и трябва да призная, че за днес се нагледах на цветя.
Каретата на Арабела откара лейди Певънси до дома й, после затрополи към Кавендиш Скуеър. Арабела изтича по стълбата и задъхано попита Тидмут, който й отвори:
— Тук ли е още негова светлост?
— Не, ваша светлост, замина преди час.
Разочарованието й беше толкова силно, че й се доплака. Какъв абсурд — вече не помнеше кога е плакала за последен път.
— Благодаря, Тидмут — пошепна задавено и се запъти към горния етаж.
— Нейна светлост ще има ли нужда от каретата?
В момента единственото й желание беше да седне с книга пред камината, но това беше невъзможно.
— Да, графиня Дерби дава вечерен прием. Ще изляза в девет. Преди това ще вечерям в будоара си.
Вече беше свикнала да се облича без съветите на мъжа си и вечер да излиза без него. В този изкуствен свят брачните двойки почти никога не се показваха заедно в обществото — а по всичко личеше, че и у дома си се събират рядко.
Вечерта Арабела се постара да проиграе колкото може повече пари от незаконно спечеленото от Джак богатство на брат й. Но днес не й беше до игра. Към края на играта лорд Уорт пое банката на масата за фараон и Арабела се изложи на опасност да обогати мъжа на съперницата си за сметка на своя съпруг.
— Защо лейди Уорт отсъства? — попита една от играещите дами, скрила лице зад ветрилото си. — Исках да поговоря с нея, но не я виждам никъде.
— Замина за няколко дни в провинцията — отговори съпругът и раздаде картите. — Доколкото разбрах, една от лелите й заболяла внезапно.
Арабела втренчи поглед в картите и заложи на пика. Болна леля или страстен любовник? Картите затанцуваха пред очите й, но тя си заповяда да остане на масата, докато загуби всичко. Едва тогава се надигна, изрази престорен ужас от загубите си и се отдалечи с усмивка.
15
Джак се върна в Лондон след по-малко от седмица, след като учудено и малко ядосано установи, че няма да издържи повече. Нито за миг не бе предполагал, че тя ще му липсва, но само след два дни се улови, че непрекъснато мисли за своята дразнеща и непокорна съпруга. Опита се да се съсредоточи върху проблема, който го бе довел в Хертфордшир, но бързо установи, че мислите му непрекъснато се отклоняват към Арабела. Липсваха му смехът й, бързите й думи, отдадеността, с която работеше в оранжерията. Непрекъснато я виждаше пред себе си — гордо изправената глава, непосредствеността, с която възприемаше света около себе си, замисленото изражение, когато слушаше внимателно, начинът, по който влизаше и излизаше, блясъка на скъпоценностите, с които обичаше да я отрупва.
Затова се прибра по-рано. За съжаление Арабела не си беше вкъщи.
— Нейна светлост излезе с един от французите — обясни Тидмут с неодобрително изражение. — Ако позволите, ваша светлост, джентълменът изглеждаше доста… окъсан. Разбрах, че става въпрос за болно дете. — Смръщи чело и старателно изтупа цилиндъра на Джак от праха. — Дано не е тиф — добави загрижено — или едра шарка.
Джак също не беше доволен от посещенията на Арабела в бедняшките квартали на Лондон, но нямаше никакво намерение да обсъжда проблема с иконома си. Ала когато след час, безупречно облечен в гълъбовосиво кадифе, излезе от дома си, не беше в най-добро настроение.
Отиде в Уайтс клуб, където в сряда се срещаха повечето от приятелите му, за да уредят дълговете си от последната седмица, и виното се лееше в изобилие. Лордът влезе в големия салон и предаде шапката и бастуна си в ръцете на слугата. Посрещна го хор от поздравления.
— О, Джак, слава богу, че си тук — извика Фокс. — Трябва ми заем, приятелю.
— Колко? — попита примирено Джак и се присъедини към групата, която седеше до прозореца с изглед към парка Сейнт Джеймс. Знаеше, че няма да получи обратно парите си, но приятелството си имаше своята цена.
— Дреболия. Трябват ми шест хиляди гвинеи, но каквото и да дадеш, ще бъде прието с благодарност.
Джак написа бележка за хиляда гвинеи и Джордж Кевъна укорително поклати глава, Фокс прие бележката с бурна благодарност и веднага я връчи на маркиз Хърндън, на когото дължеше пари. Джак му се усмихна и отиде при Джордж, махащ му от другия край на помещението.
— На твое място не бих хвърлял пари на вятъра, Джак. Може скоро да имаш нужда от тях в собственото си домакинство — посрещна го той.
Джак издиша шумно.
— Жена ми?
— Никак ни ми е приятно да го кажа, Джак, но ако не предприемеш нещо, тя ще те разори. — Джордж изглеждаше искрено загрижен.
— Колко от скъпоценностите на Сен Жюл е заложила досега? — попита глухо херцогът.
— Няколко сапфирени обици и една верижка с перли. Аз… побързах да ги купя… помислих си, че не искаш да ги изгубиш. — Бръкна в джоба на жилетката си, извади малко пакетче и му го връчи. Джак ги прибра във вътрешния джоб на жакета си.
— Много ти благодаря, Джордж. Колко ти дължа?
Джордж нервно попипа брадичката си.
— Пет хиляди… Прощавай, Джак, но не е редно жена ти да прави такива дългове. Ясно ми е, че Арабела е неопитна, но все по-често имам чувството, че губи нарочно.
— За съжаление си прав — отговори Джак. — Изобщо не се опитва да спечели, никога няма стратегия на игра.
Потупа се замислено по джоба, после написа втората бележка за тази вечер и я връчи на приятеля си. Благодари му отново и отиде в съседния салон да поиграе на зарове.
Върна се вкъщи в ранния следобед и узна, че нейна светлост се е прибрала и се намира в будоара си. Качи се горе и тихо отвори вратата. Кучетата не се виждаха никъде — вероятно се бяха промъкнали в кухнята да измолят нещо вкусно. Алфонс беше възхитен от тях и непрекъснато им вареше кокали и пилешки глави. Понякога дори забравяше в тяхна полза някой сос за господарската трапеза.
Следобедното слънце огряваше лежанката, на която спеше Арабела, завита с топъл вълнен шал. Беше се обърнала на една страна и сложила ръка под бузата. Джак стоя дълго неподвижен, загледан в спящата жена. Видя тъмните сърпове на миглите върху светлата кожа, но и леките сини сенки под очите. Явно не беше спала добре. Или беше прекарала дълго време в бедняшките квартали, отдадена на благотворителните си цели?
А може би е седяла до късно на игралната маса, за да проиграе парите му?
Сякаш стресната от мислите му, Арабела се събуди внезапно и той бе готов да се закълне, че в златните й очи светна радост. Тя се надигна и свали шала от раменете си.
— Значи се върнахте. Очаквах ви едва след няколко дни. — Тонът й говореше, че завръщането му й е
