пристигна и започна да сипе извинения, Августина весело се сбогува с Дик като със „събутилник“ и извика към горния етаж: „Au revoir, madame! Bonne chance!“104
Дайвърови отидоха в Ница и вечеряха bouillabaisse, пикантна, подправена с шафран яхния от рачета и рибки, уловени при крайбрежните скали. Поръчаха и бутилка изстудено „Шабли“ и Дик каза, че съжалява за Августина.
— Аз никак не съжалявам — каза Никол.
— Аз съжалявам — съжалявам само, че не я бутнах долу в морето.
През последните дни те се бояха от разговори; рядко намираха вярната дума и подходящия момент, идваше им на езика тогава, когато беше твърде късно и не можеше да достигне другия. Тази вечер историята е Августина ги беше изтръгнала от затворения свят, в който всеки един от тях си живееше, студеното, пивко вино и горещото, пикантно ядене им развързаха езиците.
— Не искам да продължаваме така — каза колебливо Никол. — Или можем — как мислиш? — Постресната от това, че Дик не побърза да й възрази, тя продължи: — Понякога си казвам, че вината е моя — аз те провалих.
— И тъй, аз съм провален, така ли? — засмя се той.
— Не исках да кажа това. Но навремето ти искаше да твориш, а сега, изглежда, изпитваш желание да рушиш.
Тя изтръпна при мисълта, че макар и тъй общо, го укорява, но зачестилото му мълчание я плашеше още повече. Усещаше, че това мълчание крие нещо, че зад стоманеносивите очи и почти неестествения интерес към децата има нещо, което тя не разбира.
Изненадваха я несвойствените му гневни изблици — напоследък внезапно се впускаше в презрителни тиради за някой човек, за дадена раса, обществена прослойка, начин на живот или начин на мислене. Изглежда, в душата му се разиграваше нещо, за което тя можеше да прави догадки само в отделни моменти, когато то избиваше на повърхността.
— В края на краищата какво получаваш ти от всичко това? — запита тя.
— Съзнанието, че с всеки изминал ден си по-здрава. Съзнанието, че болестта ти изчезва, кризите стават все по-редки и по-леки.
Гласът му беше далечен, като че ли говореше за нещо абстрактно и академично; тя тъй се изплаши, че възкликна:
— Дик! — И посегна към ръката му на масата. Рефлективно Дик си отдръпна ръката и добави:
— Обстановката е сложна и не е лесно да се прецени, нали? Въпросът не е само за теб. — Той сложи ръката си върху нейната и с някогашния си приятен тон на момче, което заговорничи за някаква лудория или уговаря весело прекарване, каза:
— Виждаш ли онзи кораб там?
Яхтата на Т. Ф. Голдинг, закотвена в залива, леко се поклащаше от вълните, понесена във въображаемо романтично пътешествие, за което няма нужда от материално придвижване.
— Сега ще отидем там и ще питаме хората на борда как са. Ще разберем дали са щастливи.
— Но ние едва го познаваме — възпротиви се Никол.
— Той ни покани. Освен това е познат на Бейби — тя едва не се омъжи за него, не е ли така или, по- право, не беше ли така?
Наеха една моторница и потеглиха; летният здрач вече падаше и по повърхността на морето около закотвената яхта „Марджин“ танцуваха светлини. Когато приближиха кораба, нежеланието на Никол се засили.
— Той има гости…
— Музиката е сигурно от радиото — предположи Дик.
Едър белокос мъж с бял костюм се надвеси над перилата и гръмогласно ги приветствува:
— Ако не ме лъжат очите, това са Дайвърови!
— Хей, вие там, „Марджин“!
Моторницата се приближи до яхтата; когато те стъпиха на палубата, Голдинг прекърши огромната си фигура, за да се поклони на Никол и да й подаде ръка.
— Идвате точно навреме — за вечеря.
На задната палуба свиреше малък оркестър.
С внушителен жест на грамадните си ръчища Голдинг ги насочи към задната палуба. Никол вече съжаляваше, че бяха дошли, и винеше за това Дик. Те бяха известни като хора, които отклоняват поканите, дълго време работата на Дик и нейното здраве не им позволяваха да ходят много и те страняха от веселите компании като тази на борда. През последните години Ривиерата се беше променила и летовниците бяха започнали да ги смятат за надути. Във всеки случай, след като си бяха спечелили такова име, Никол смяташе, че не трябва да го компрометират евтино заради моментно самоснизхождение.
Когато минаваха през големия салон, видяха пред себе си фигури, които сякаш танцуваха под меката светлина на полукръглата палуба. Но това беше илюзия и тя се дължеше на приятната музика, на странното осветление и на това, че ги заобикаляше вода. С изключение на неколцина забързани стюарди, всички присъствуващи бяха насядали удобно на широката скамейка, следваща дъгообразната линия на задната част на кораба. Мяркаха се червеникави и белезникави петна — това бяха роклите на жените, белееха се колосаните нагръдници на неколцина мъже, един от които се открои незабавно от другите. Никол го разпозна и възкликна от радост — нещо, което рядко й се случваше:
— Томи!
Той официално се поклони, за да й целуне ръка, но тя отхвърли галската му церемониалност и притисна лице до неговото. Те седнаха или по-скоро се изтегнаха заедно на скамейката. Хубавото му лице бе тъй тъмно, че беше загубило приятния бронзов загар, без да стигне до синкавочерната негърска красота — просто беше кафяво като гьон. Той беше загубил европейския си вид, почернял от слънцето под непознати небеса, привикнал към чуждоземни храни, езикът му трудно се обръщаше, изкълчен от различни диалекти, реакциите му бяха пригодени към незнайни сигнали за тревога — всички тези неща омайваха Никол и същевременно й създаваха чувство на спокойствие; щом го зърна, тя поиска да се отпусне на рамото му и да забрави всичко, всичко… След това чувството за самосъхранение заговори, тя се върна в собствения си свят и забеляза весело:
— Приличаш на авантюристите по филмите — но защо се губи толкова дълго време?
Томи Барбан я изгледа, без да разбере напълно мисълта й; зениците на очите му блеснаха.
— Пет години — продължи тя гърлено. Това беше звукова мимикрия, макар да не й беше ясно към какво точно нагажда гласа си. — Прекалено дълго. Не можеше ли да избиеш само известен брой същества, след това да се завърнеш и да подишаш наш въздух?
Присъствието на Никол, която му беше скъпа, накара Томи бързо да възвърне европейското си държане.
— Mais pour nous autres heros il faut du temps, Nicole. Nous ne pouvons pas faire de petits exercices d’heroisme — il faut faire les grandes compositions.105
— Говори ми на английски, Томи.
— Parlez francais avec moi, Nicole.106
— Но излиза различно. На френски можеш да бъдеш смел и героичен, без да ставаш смешен, и ти знаеш това. А на английски не можеш да бъдеш смел и героичен, без да изглеждаш малко абсурден, това също ти е известно. Френският ми дава предимство.
— Но в края на краищата… — засмя се той — дори на английски съм смел, героичен и тъй нататък.
Тя се престори на замаяна от възхищение, но той продължи.
— Знам само онова, което съм видял на кино — каза той.
— Като на кино ли е всичко?
— Филмите не са толкова лошо нещо. Ето сега този Роналд Колман107. Гледала ли си неговите филми за Чуждестранния легион? Съвсем не са лоши.
— Добре, когато гледам кино, ще знам, че в същия момент ти преживяваш точно такива неща.
Докато говореше, Никол забеляза една дребна, бледа, хубава млада жена с чудесна коса с металически отблясък, която изглеждаше почти зеленикава под светлината на палубата. Седеше от другата страна на Томи и можеше да бъде причислена към тях или към съседната група. Тя явно бе успяла да монополизира
