компанията на Томи и сега, когато разбра, че няма изгледи да си възвърне неговото внимание, без да спазва добрия тон, както казваха навремето, прекоси елипсовидната палуба с кисело изражение.
— В края на краищата аз съм герой — каза Томи спокойно, не съвсем на шега. — Страшно съм смел, понякога като лъв, понякога като пиян човек.
Никол изчака, докато ехото от тази хвалба заглъхне в ума му — тя беше сигурна, че той никога по-рано не беше казвал такова нещо. След това огледа непознатите и както обикновено откри невротиците, които си дават вид, че са спокойни, които обичат природата само защото изпитват ужас от града, от звука на собствения си глас, диктуващ жизнения им ритъм. Тя запита:
— Коя беше жената в бяло?
— Тази, която седеше до мен? Лейди Каролина Сибли-Биърс.
Те я чуха да казва от другата страна на палубата:
— Той е измамник, но е от нашата глутница. До сутринта играхме шмен де фер на две ръце и той ми дължи хиляда швейцарски франка.
Томи се засмя и каза:
— Сега тя е най-порочната жена в Лондон — винаги когато се върна в Европа, има нова реколта от порочни лондончанки. Тя е последната — макар че, струва ми се, сега има и една друга, която се смята за не по-малко порочна.
Никол отново хвърли поглед към жената на отсрещния край на палубата. Тя беше деликатна, туберкулозен тип — изглеждаше невероятно, че тези тесни рамене и крехки ръце могат да носят тежкото знаме на упадъка, последния символ на залязващата империя. Тя напомняше по-скоро за плоскогърдите хлапачки на Джон Хелд, отколкото за стройните и спокойни руси красавици, които бяха служили за модели на художници и романисти преди войната.
Голдинг се приближи, стараейки се да говори по-тихо — огромното му туловище беше като резонатор и когато не се контролираше, гласът му гърмеше като тръба, достойна за Гаргантюа108. Макар че нямаше желание да остава, Никол отстъпи пред настоятелния домакин, който обясни, че „Марджин“ ще вземе курс към Кан незабавно след вечеря; те, макар и вечеряли, могат да вземат малко хайвер и шампанско; така или иначе, Дик вече говори по телефона и нарежда на шофьора в Ница да закара колата им в Кан и да я остави пред Кафе дез Алие, откъдето те ще могат да си я вземат.
Гостите минаха в салона и на Дик беше посочено място до лейди Каролина. Никол забеляза, че загорялото му лице, което обикновено имаше здрав вид, сега е безкръвно; той говореше с догматична увереност и някои от думите му стигнаха до Никол:
— … За вас, англичаните, може, вие сега си пеете лебедовата песен… Легионери в полуразрушения форт, искам да кажа — ратници пред входа, а вътре — пир и веселие. Колониални барети, тропически шлемове — песента им е изпята.
Отговорите на лейди Каролина бяха лаконични, изобилствуващи със заключителното „тъй ли“ и с многозначителното „напълно!“, което вещаеше близка опасност, но Дик, изглежда, не забелязваше предупредителните знаци. По едно време той й каза нещо особено остро, чийто смисъл Никол не разбра, но тя видя как лицето на младата жена се изопна и потъмня и я чу да казва сухо:
— От всяко дърво свирка не става!
Той отново бе започнал да обижда хората — нима не можеше да си държи езика още известно време? За колко време? Най-пълното мълчание е смъртта.
Един млад русокос шотландец от оркестъра (според надписа на барабана той се именуваше „Джазов оркестър на Единбургския колеж“) седна на пианото и запя монотонно като Дани Дийвър, акомпанирайки си с басови акорди. Произнасяше думите с изрядна отчетливост, сякаш всяка една от тях му действуваше неотразимо:
— Това пък какво е? — прошепна Томи на Никол.
Момичето от другата страна им обясни:
— Думите са от Каролина Сибли-Биърс. Музиката е негова.
— Quel enfantillage109 — промълви Томи, когато младежът започна следния стих, в който се намекваше за другите склонности на скокливата дама. — On dirait qu’il recite Racine!110
Привидно поне лейди Каролина не обръщаше никакво внимание на това, че изпълняват творбата й. Никол още веднъж я погледна и лейди Каролина й направи силно впечатление не с характера си или с личността си, а с това, че съумява така добре да се владее; Никол реши, че тя е опасна жена, и това й впечатление не закъсня да се потвърди, когато гостите станаха от масата. Дик остана седнал със странно сковано лице; загубил контрол над езика си, той каза думи, които бяха колкото груби, толкова и нередни:
— Не обичам намеците, тези английски шушу-мушу, които могат да те проглушат.
Лейди Каролина, която беше вече изминала половината път до вратата, се обърна, приближи се до него и заговори невисоко, но хапливо и достатъчно силно, за да я чуят всички присъствуващи:
— Вие сам си го изпросихте — с вашите хули срещу моята страна, с вашите нападки срещу моята приятелка Мери Мингети. Казах само, че в Лозана са ви видели да дружите с хора, чиято мъжественост е под въпрос. Нима това проглушава ушите? Или проглушава именно вашите уши?
— Все още не говорите достатъчно високо — каза Дик, но отговорът му дойде малко късно. — И тъй, аз вече имам славата на…
Гласът на Голдинг прогърмя, неговото „Хайде! Хайде!“ заглуши думите на Дик, той насочи гостите си навън към палубата и те отстъпиха пред могъщата му фигура. Завивайки зад вратата, Никол видя, че Дик още седи на масата. Беше ядосана на жената заради абсурдните й думи; беше ядосана на Дик, че по негово настояване бяха дошли тук, заради това, че се беше напил, за това, че острата шпага на иронията му беше притъпена и беше позволил да го унизят. Неприятно й беше още нещо: първопричината за озлоблението на англичанката беше, че с пристигането си тя й беше отнела Томи Барбан.
Миг по-късно тя видя Дик, застанал до мостчето; той очевидно се владееше напълно и тя се заприказва с Голдинг, след това в продължение на един час не го зърна никъде по палубата, затова престана да участвува в сложната малайска игра, която се играеше с връв и кафеени зърна, и каза на Томи:
— Трябва да намеря Дик.
След вечеря яхтата беше поела курс на запад. Хубавата нощ се плъзгаше край плуващия кораб и чезнеше зад борда, дизелите работеха равномерно, пролетният бриз разбърка косите на Никол, когато тя се приближи към носа на кораба и с облекчение забеляза Дик, застанал до жлеба на флагщока.
— Хубава нощ — прозвуча спокойно гласът му.
— Разтревожих се.
— О, ти си се разтревожила?
— Не говори така. Ще ми бъде много приятно, ако бих могла поне мъничко да направя за теб, Дик.
Той се извърна от нея й погледна на юг, където под булото от звездна светлина се стелеше Африка.
— Вярвам ти, Никол, и понякога съм уверен, че колкото по-малко е това, което ще направиш, толкова по-приятно ще ти бъде.
— Не говори така — не говори такива неща. Лицето му се белееше под белезникавите отблясъци на пенливите гребени под светналото небе, по него не беше изписана досада, както тя очакваше. То беше дори
