безобразие. Не съм ви упълномощавала да давате сто долара на тези хора.
Очите на дребничкия Гос, застанал до колата, светнаха.
— Няма да ми платите?
— Разбира се, че ще плати — каза Дик.
Хилядите унижения, които Гос бе понасял навремето като кондуктор в лондонските автобуси, го накараха да пламне; загубил търпение, той тръгна под лунната светлина към лейди Каролина, изригна куп обидни думи по неин адрес и когато тя му обърна гръб с леден смях, направи крачка към нея и здраво ритна с малкия си крак прочутия й задник. Изненадана, лейди Каролина разпери ръце, политна напред и облечената й в моряшки костюм фигура пльосна по лице на тротоара.
В същия миг я смрази ядосаният глас на Дик:
— Мери, успокой я! Или след десет минути и двете ще бъдете оковани!
На връщане към хотела старият Гос не пророни дума. Едва когато отминаха казиното при Жуан ле Пен, където джазът кашляше и виеше, той въздъхна:
— Никога не съм виждал жени като тези. Познавал съм много от световноизвестните куртизанки, някои от тях много уважавам, но жени като тези никога не бях виждал.
Единадесета глава
Дик и Никол бяха свикнали да ходят заедно на фризьор — подстригваха ги и им измиваха косите в две съседни помещения. Никол чуваше как в съседната кабина щракат ножиците, дрънкат монетите, а бръснарят сипе своите „Voila!“ и „Pardon!“. На другия ден след неговото завръщане слязоха в града да се подстрижат и измият под парфюмирания полъх на вентилаторите.
Пред хотел „Карлтън“, чиито витрини упорито остават незасенени с щори през лятото, както вратите на многобройните пивници, мина една кола и в нея беше Томи Барбан. Никол го зърна за миг — лицето му беше замислено; когато я забеляза, той отвори широко очи и се оживи, а тя се смути. Изпита желание да тръгне натам, където отиваше той. Цял час при фризьора — сега това й изглеждаше един от многото пропилени часове, съставящи живота й, още един малък затвор. Фризьорката с бялата си престилка, лъхаща на пудра и одеколон, й напомняше за безброй милосърдни сестри от миналото.
В съседната стая Дик дремеше, загърнат с кърпа и с насапунисано лице. В огледалото пред Никол се отразяваше пътеката между мъжкото и дамското отделение и Никол трепна, когато видя, че Томи влиза и рязко завива към мъжкото помещение. Не без известна радост тя разбра, че ще последва разкриване на картите.
Дочу някои думи от началото — то вече започваше.
— Хелоу, искам да те видя.
— … сериозно?
— … сериозно!
— … напълно съгласен.
След минута Дик надникна в кабинката на Никол; по набързо изплакнатото му лице, загърнато с кърпата, се четеше лека досада.
— Твоят приятел се е напомпал. Иска да говори с двама ни, съгласих се, за да приключим. Ела!
— Но косата ми — подстригана е наполовина.
— Няма значение — ела!
Против волята си тя каза на смаяната фризьорка да свали кърпите.
Със съзнанието, че видът й е лош, тя последва Дик към изхода на хотела. Томи, който беше отвън, се поклони и целуна ръката й.
— Ще отидем в Кафе дез Алие — каза Дик.
— Където и да е — стига да сме сами — съгласи се Томи.
Седнаха под клонестите дървета, където изнасяха повечето маси през лятото, и Дик запита:
— Ще вземеш ли нещо, Никол?
— Цитронада.
— За мен малък коняк — каза Томи.
— Уиски „Блек енд уайт“ със сода — поръча Дик.
— Нямаме „Блек енд уайт“. Имаме само „Джони Уокър“.
— Жена ти не те обича — каза направо Томи. — Тя обича мен.
Двамата се изгледаха безпомощно. За мъже в такова положение е трудно да влязат в контакт; отношенията им се изразяват в това каква част от въпросната жена всеки от тях е притежавал или ще притежава, пречупват се през разполовения и образ, който ги лишава от непосредственост и свързва двамата като лоша телефонна линия.
— Един момент — каза Дик. — Donnez-moi du gin et du siphon.115
— Bien, monsieur.116
— Добре, продължавай, Томи.
— За мен е ясно, че с вашия брак е свършено. Няма какво повече да задържа Никол. Пет години чаках това.
— Да видим какво ще каже Никол.
Двамата обърнаха очи към нея.
— Дик, аз се привързах много към Томи.
Той кимна.
— Аз съм ти безразлична — продължи тя. — Всичко е само навик. След Розмари нещата не можаха никога да станат както по-рано.
Томи не се зарадва, че въпросът се поставя под такава светлина, и рязко се намеси:
— Ти не разбираш Никол. Отнасяш се с нея винаги като с пациентка, защото някога е била болна.
Разговорът им беше прекъснат от един натрапчив американец с неприятен вид, който продаваше току- що получените от Ню Йорк броеве на „Хералд“ и „Ню Йорк Таймс“.
— Предлагам ви всички новини, приятелчета — съобщи той. — Отдавна ли сте тук?
— Cessez cela! Allez ouste!117 — кресна Том — и се обърна към Дик: — Няма жена, която да търш…
— Приятелчета — отново ги прекъсна американецът, — вие мислите, че си губя времето — но мнозина други не мислят като вас. — Той извади от портфейла си една изрезка на вестникарска карикатура: на нея бяха изобразени презатлантически кораби, от които слизат безброй американци, нарамили торби със злато. — Да не мислите, че няма и аз да си топна в меда? Напротив, тъкмо обратното. Току-що пристигам от Ница заради обиколката на Франция.
Томи го прогони с едно гневно „allez-vous en“, а Дик извика след него:
— Кога колоната ще бъде тук?
— Всеки момент, приятелчета.
Накрая той си отиде, като им махна с ръка фамилиарно, а Томи отново се обърна към Дик:
— Elle doit avoir plus avec moi qu’avec vous.118
— Говори на английски! Какво искаш да кажеш с това „doit avoir“?
— Doit avoir? — Че с мен ще бъде по-щастлива.
— Ще бъдете нови един за друг. Но Никол и аз сме преживели много щастливи мигове, Томи.
— L’amour de famille119 — каза Томи презрително.
— А когато ти и Никол се ожените, това няма ли да бъде „l’amour de famille“?
Около тях настъпи такова раздвижване, че той бе принуден да замлъкне; колоната на колоездачите се зададе като змия по криволичещата крайбрежна улица; изневиделица изскочиха хора, допреди миг потънали в следобедната си дрямка, и се наредиха по тротоара.
Край колоездачите тичаха деца, улицата се задръсти от автомобили, в които се возеха хора с елегантни кожени якета с ресни, свиреха клаксони, за да предупредят за наближаващата колона, по вратите на ресторантите наизлязоха готвачи по фланелки, а откъм завоя се зададе колоната. Първият колоездач се беше откъснал от групата и работеше усърдно и уверено с педалите — той изскочи с червената си фланелка
