откъм клонящото към запад слънце под оглушителната смесица насърчителни възгласи. Следваха го трима други, напомнящи с движенията си стари парцалени кукли; краката им бяха жълти от спечената прах и пот, лицата — безизразни, очите — натежали от безкрайна умора. Томи се обърна към Дик:
— Мисля, че Никол иска развод — предполагам, че няма да създаваш трудности.
След челната група идваше рояк от петдесетина състезатели, проточили се в колона от двеста крачки; някои от тях се усмихваха срамежливо, други очевидно бяха изтощени, повечето бяха безразлични от умора. След тях тичаха малки момчета, следвани от няколко изостанали, но упорити състезатели, а най-накрая — камионетка, в която бяха натоварени катастрофиралите и отказалите се. Тримата се върнаха на масата. Никол искаше Дик да вземе инициативата, но той, изглежда, беше доволен да си седи с наполовина обръснато лице, което напълно отговаряше на нейната наполовина подстригана коса.
— Не е ли вярно, че вече не си щастлив с мен? — запита Никол. — Ако не съм аз, ще можеш да се заловиш за работата си — би могъл да работиш по-добре, ако се освободиш от грижата за мен.
Томи се размърда нетърпеливо.
— Това е безполезно. Никол и аз се обичаме — това е достатъчно.
— Добре тогава — каза докторът, — след като всичко е уредено, смятам, че можем да се върнем в бръснарницата.
Но Томи беше настроен войнствено:
— Има редица неща, които…
— Никол и аз ще поговорим за всичко — каза Дик спокойно. — Не се тревожи — по принцип съм съгласен, а Никол и аз се разбираме. По-добре е да избегнем разговорите между трима — така ще има по- малка вероятност да си кажем неприятни неща.
Томи не можеше да възрази срещу логиката на Дик, но в същото време френската кръв го тласкаше да демонстрира победата си.
— Нека се разберем, че от този момент нататък аз ще защищавам Никол, докато се уредят подробностите — каза той. — И ще те държа строго отговорен, ако злоупотребиш с обстоятелството, че все още сте под един покрив.
Дик кимна и се отдалечи към хотела, изпратен от очите на Никол, по-студени от всякога.
— Той постъпи честно — призна Томи. — Мила, ще бъдем ли заедно тази вечер?
— Предполагам, че да.
И тъй, всичко бе минало с минимум драматични сцени: Никол чувствуваше, че не е изненадала Дик, даваше си сметка, че той е бил подготвен и е очаквал всичко след случая с камфоровата течност. Все пак тя беше радостна и оживена, а старото желание да сподели това с Дик бързо се изпари. Но нейните очи проследиха фигурата му, която се смали като точка и се смеси с другите точки в лятната тълпа.
Дванадесета глава
Последния ден, преди да отпътува от Ривиерата, доктор Дайвър посвети изцяло на децата си. Той не беше вече млад, не хранеше приятни илюзии за себе си, затова искаше да ги запомни добре. Беше им обяснено, че ще прекарат зимата при леля си в Лондон, а по-късно ще посетят баща си в Америка. Според постигнатата уговорка не трябваше да уволнят „фройлайн“ без негово съгласие.
Той беше щастлив, че бе успял да даде тъй много на момиченцето. За момчето не беше тъй сигурен — винаги му беше неловко, че няма какво да даде на това малко същество, постоянно търсещо нежност и майчина ласка. Когато се сбогува с тях, изпита желание да сграбчи хубавите им главици и с часове да ги държи притиснати до себе си.
Прегърна стария градинар, който бе направил първата градина около вилата им преди шест години; целуна провансалската, която наглеждаше децата. Тя беше в дома им от дълги години, разплака се и падна на колене, а той я вдигна на крака и я успокои с триста франка. Никол щеше да спи до късно, както се бяха уговорили, затова остави бележка за нея и още една до Бейби Уорън, която току-що се бе завърнала от Сардиния и им гостуваше. Дик си напълни една голяма чаша от гигантската, висока три педи бутилка коняк с вместимост девет литра, която някой им беше подарил.
След това реши да остави багажа си на гарата в Кан и да хвърли последен поглед към брега пред хотела на Гос.
Когато Никол и сестра й пристигнаха на плажа сутринта, там бяха само първите му посетители — рояк деца. Слънцето, обкръжено от светлива корона, се сливаше с бялото небе и предсказваше горещ, безветрен ден. Келнерите зареждаха бара с допълнителни количества лед; един американец — фоторепортер от „Асошиейтед Прес“, нагласяваше съоръженията си под една ненадеждна сянка и вдигаше глава, щом чуеше стъпки по каменните стъпала. Евентуалните му жертви още спяха зад спуснатите щори на хотела, потънали в упоителен сън едва призори.
Когато Никол тръгна по плажа, забеляза Дик, седнал на една скала над главите им. Той не беше по бански костюм. Никол побърза да се скрие зад сянката на палатката за преобличане. След минута при нея дойде Бейби и каза:
— Дик е още тук.
— Видях го.
— Мисля, че би могъл да прояви малко деликатност и да си отиде.
— Това място е негово — в известен смисъл той го откри. Старият Гос винаги е казвал, че дължи всичко на Дик.
Бейби спокойно изгледа сестра си.
— Трябваше да го ограничим само с велосипедните му излети — забеляза тя. — Издигнеш ли някого, той се главозамайва, независимо на колко симпатичен се е правил.
— Дик ми беше добър съпруг в продължение на шест години — каза Никол. — През цялото това време не съм се чувствувала зле нито за миг благодарение на него; винаги е полагал всички усилия да ме предпазва от неприятности.
Бейби издаде долната си челюст леко напред и каза:
— За това е учил.
Сестрите седнаха и се смълчаха. Никол уморено премисляше нещата, а Бейби си правеше сметка дали да се омъжи, или не за последния кандидат за ръката и парите й — жених, доказал, че е от хабсбургско потекло. Всъщност тази мисъл не я занимаваше особено. От известно време любовните й приключения бяха досущ едни и същи; тя се превръщаше в изсушена стара мома, а връзките й имаха стойност повече като предмет на разговор, отколкото сами по себе си. Изпитваше удоволствие само тогава, когато разказваше за тях.
— Отиде ли си? — запита Никол след малко. — Мисля, че влакът му тръгва по обед.
Бейби погледна нагоре.
— Не. Преместил се е на по-горната тераса и говори с някакви жени. Така или иначе, сега има много хора и той няма да ни види.
Но Дик ги беше забелязал, когато те излязоха от палатката, и ги беше проследил с очи, докато изчезнаха отново. Той седеше с Мери Мингети и пиеше анизет120.
— Онази нощ, когато ни помогна, ти беше отново такъв, какъвто те знаехме едно време — казваше тя. — Освен накрая, когато се държа ужасно с Каролина. Защо не си винаги тъй мил? Можеш да бъдеш.
На Дик му се струваше невероятно, че Мери Норт може да му дава съвети как да се държи.
— Приятелите ти още те обичат, Дик. Но когато пиеш, казваш такива неприятни неща на хората. Това лято прекарах по-голяма част от времето си да те защищавам.
— Тази реплика е от едно от класическите произведения на доктор Елиът.
— Вярно. Никой не дава пет пари дали пиеш, или не… — Тя се поколеба. — Дори Ейб, когато беше най- пиян, не обиждаше хората като теб.
— Всички вие сте тъй досадни! — отвърна той.
— Но това сме, други няма! — възрази живо Мери. — Ако не искаш да бъдеш с приятни хора, опитай да общуваш с неприятните и ще видиш дали ще ти хареса! Хората искат само едно — да прекарват добре, а ако ти ги засягаш, режеш клона, на който седиш, рушиш опората си.
