— Нима съм имал опора? — запита той.
Мери прекарваше добре, макар и да не съзнаваше това, макар и да бе седнала с него само защото я беше страх да му откаже. Тя отново отказа да пие и продължи:
— Всичко се дължи на слабост. Можеш да си представиш колко много ме засяга това, особено като имам предвид как свърши Ейб — колко ми е тежко да гледам как един добър човек става жертва на алкохола…
Лейди Каролина Сибли-Биърс слезе по стълбите с демонстративна грациозност.
Дик се чувствуваше добре, заредил се беше порядъчно — макар че нямаше още обед, беше му се събрало вече толкова, колкото човек изпива обикновено до вечерта, — но въпреки това се владееше, държеше се с Мери учтиво и сдържано. Очите му, за миг ясни като на дете, молеха за съчувствие, в тях се прокрадваше старата жажда да бъде харесван; те я уверяваха, че той е единственият мъж на света, а тя единствената жена… така си спестяваше необходимостта да извръща поглед към двете фигури — едната мъжка, другата женска, едната черна, другата бяла, — които се открояваха с метална отчетливост на хоризонта.
— По-рано ти ме харесваше, нали? — запита я той.
— Дали съм те харесвала? Обичах те! Всички те обичаха. Можеше да имаш, която пожелаеш, стига да поискаш…
— Между теб и мен винаги е имало нещо.
Тя мигом нагълта въдицата.
— Така ли, Дик?
— Винаги — знаех, че имаш трудности, знаех колко храбро ги посрещаш. — Но той усети познатото чувство, че вътрешно се залива от смях и че не ще може дълго да се сдържа.
— Винаги съм си мислила, че ти разбираш много неща — каза Мери с ентусиазъм. — Че знаеш за мен повече, отколкото всеки друг. Може би затова тъй се страхувах, когато не се разбирахме много добре.
Той я гледаше мило и приятелски, очите му загатваха, че зад този поглед се крие чувство; погледите им се сляха, примесиха се, разтопиха се един в друг. Но смехът, който го тресеше отвътре, ставаше неудържим — струваше му се, че той достига до ушите на Мери, затова сложи край на играта и двамата се завърнаха в реалния свят на средиземноморското слънце.
— Трябва да тръгвам — каза той. Когато се изправи, леко се олюля; вече не се чувствуваше добре, усещаше кръвообращението си забавено. Вдигна десница и с достоен за папата жест благослови плажа от височината на терасата. Няколко лица изпод сенниците се извърнаха и започнаха да го гледат.
— Отивам при него — каза Никол и се надигна на колене.
— Не — спря я Томи и решително я дръпна надолу. — Остави го.
Тринадесета глава
След като сключи новия си брак, Никол не скъса всички връзки с Дик, пишеха си по някои делови въпроси и за децата. Когато тя казваше — както често имаше навик: „Обичах Дик и никога няма да го забравя“, Томи отвръщаше: „Разбира се, че не — защо трябва да го забравяш?“
Дик откри кабинет в Бъфало, но очевидно не му провървя. Никол не можа да разбере какво му бе попречило; няколко месеца по-късно узна, че той се намира в един градец, наречен Батавия, в щата Ню Йорк, където практикува като интернист; по-късно — че отишъл в Локпорт, пак като интернист. По една случайност научи за живота му в Локпорт повече, отколкото по другите места: че често предприемал излети с велосипед, жените много го харесвали, а на бюрото му винаги имало разхвърляни ръкописи — важна монография на медицинска тема, почти привършена. Хората ценели добрите му обноски, веднъж се изказал блестящо на един конгрес по въпроса за сънотворните и възбудителните средства, обаче се заплел с някаква продавачка в колониален магазин, освен това срещу него било възбудено дело във връзка с лекарската му практика, така че напуснал Локпорт.
След това той не поиска да изпратят децата в Америка и не отговори на Никол, когато тя го запита дали се нуждае от пари. В последното писмо, което получи от него, той й съобщаваше, че практикува в Джинива, в щата Ню Йорк, и тя остана с впечатлението, че той има при себе си жена, която се грижи за домакинството му. Потърси Джинива в атласа, оказа се, че това е затънтен сред езерата градец, известен като приятно място. Може би — приятно й беше да мисли така — с време и неговата звезда щеше да изгрее отново, може би той изчакваше своя час както генерал Грант в Галена; последното известие от него носеше печатното клеймо на Хорнъл, щата Ню Йорк — съвсем малко градче, не много далеч от Джинива; едно беше сигурно — той се намира в някое от градчетата в тази част на страната.
Информация за текста
© 1934 Ф. Скот Фицджералд
© 1986 Димитри Иванов, превод от английски
© 1986 Мариана Неделчева, превод от английски
F. Scott Fitzgerald
Tender is the Night, 1934
Сканиране, разпознаване и начална редакция: noisy, 2009
Редакция: ultimat, 2009
Издание:
Франсис Скот Фицджералд. Избрани творби в три тома. Том 3
Нежна е нощта. Последният магнат. Писма
Издателство „Народна култура“, София, 1986
Съставител: Николай Попов
Редакционна колегия: Димитри Иванов, Мариана Неделчева, Николай Попов
Водещ редактор: Людмила Евтимова
Художник: Жеко Алексиев
Художник-редактор: Ада Митрани
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректори: Людмила Стефанова, Лили Александрова
F. Scott Fitzgerald. Tender is the Night
Penguin Books Ltd. Harmondsworth, Middlesex, London, 1963
F. Scott Fitzgerald. The Crack Up A New Directions Paperback
F. Scott Fitzgerald. The Last Tycoon
Penguin Books Ltd. Harmondsworth, Middlesex, England
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/14600]
Последна редакция: 2009-11-11 15:00:00
1
От големия английски поет-романтик Джон Кийтс (1795–1821). Превод — Моис Бело.
2
Стипендианти, изпращани от фонда „Сесил Роудс“ на тригодишна специализация в Оксфорд.
