плосък корем. Погледът й се плъзна нагоре към гърдите му, наслади се на съвършената им хармоничност и мярна отново златния медальон, който висеше на верижка от врата му. Като видя какво представляваше, тя замръзна на място.
Беше красива руска икона, изпълнена в емайл.
Кожата й настръхна. Вгледа се в изображението на Светата дева, притиснала буза до бузата на младенеца и макар да не разбираше много от икони, разбра, че тази Дева не бе изрисувана в италиански стил. Златните орнаменти на робата й принадлежаха към византийското изкуство, както и изкусно изобразените одежди на малкия Христос.
Фактът, че Алекс носеше очевидно ценна икона, в никакъв случай не означаваше, че онази смехотворна казашка история бе вярна. Може би просто наследена от него семейна реликва. Ала въпреки това, докато отиваше към другия край на фургона, тя се почувства обезпокоена.
Диванът бе отрупан с дрехи от куфара й, които още не бе прибрала, както и с купчина вестници и списания, оставени от предишния собственик на фургона:
— Хайде, ангелско лице, време е за ставане. Предстои ни дълъг ден.
Тя се обърна по корем.
Той дръпна чаршафа и тя усети студения полъх върху голите си бедра. Не искаше да помръдне. След като не мръдне, няма да се налага да посреща новия ден.
— Хайде, Дейзи.
Голяма топла длан се отпусна върху леката коприна на бикините й и тя веднага ококори очи. Ахна, обърна се по гръб и се опита да се закрие с чаршафа.
Той й се ухили.
— Помислих си, че тъкмо това ще те поразмърда.
Бе превъплъщение на самия дявол. Само дяволът можеше да бъде напълно облечен и избръснат в този небогоугоден час. Озъби му се.
— Не съм от ранобудниците. Разкарай се и повече да не си ме докоснал.
Погледът му лениво я огледа, накара я да се сети, че под чаршафа нямаше нищо друго, освен старата му тениска и чифт съвсем пестеливи бикини.
— Предстои ни почти тричасово пътуване, тръгваме след десет минути. Облечи се и се заеми с нещо полезно.
Обърна се и отиде до мивката.
Тя присви очи към мъждивата светлина, която нахлуваше през мръсното прозорче.
— Но още е посред нощ.
— Почти шест часът е. — Наля чаша кафе и тя зачака да й я донесе, но вместо това той я надигна.
Тя се отпусна отново на кушетката.
— Легнах си чак в три. Ще остана тук, докато шофираш.
— Законът го забранява. — Остави чашата си, сетне се наведе да вземе някои нейни дрехи от пода. Огледа ги критично. — Нямаш ли някой чифт дънки?
— Разбира се, че имам.
— Тогава ги облечи.
Изгледа го самодоволно.
— Те са в дрешника на гостната спалня на баща ми.
— Разбира се, че ще са там — Той й бутна дрехите, които бе събрал. — Обличай се.
Искаше й се да му рече нещо непростимо грубо, но бе доста сигурна, че щеше да я напердаши, ако го направи, затова с нежелание се запрепъва към банята. Появи се десет минути по-късно, смехотворно облечена в тюркоазени копринени вечерни панталони и тъмносиня блуза с щамповани яркочервени китки череши. Отвори уста да протестира срещу избора му какво да облече, но забеляза, че стоеше пред отвореното кухненско бюфетче и изглеждаше и много гладен, и много опасен.
Погледът й спря върху навития камшик в ръката му и сърцето й се разтупка. Не знаеше какво точно бе сторила, но разбра, че бе загазила. Ей ти на! Шоуто в казашката кошара!
— Ти ли изяде бисквитите ми?
Тя преглътна тежко. Без да откъсва поглед от камшика, рече:
— За какви точно бисквити става дума?
— За бисквитите в шкафа над мивката. За единствените бисквити във фургона. — Пръстите му конвулсивно се свиха около дръжката на камшика.
— Е?
— Ами… повече няма да се случи, обещавам. Но на кутията нищо не пишеше и нямаше как да разбера, че са твои. — Погледът й оставаше прикован върху камшика. — При нормални обстоятелства не бих ги изяла, не употребявам ерзац-храни, но снощи бях гладна и… ако се замислиш по-внимателно, ще трябва да признаеш, че съм ти направила услуга, защото сега моите артерии се задръстват вместо твоите.
Гласът му бе тих. Прекалено тих. Долови в съзнанието си рева на развилнял се казак виещ срещу луната.
— Не пипай бисквитите ми. Никога. Ако искаш бисквити, купи си.
Тя прехапа долната си устна.
— Тези бисквити не са най-хранителната закуска.
— Престани!
Тя отстъпи бързешком крачка назад, погледът й срещна неговия.
— Какво да престана?
Той вдигна камшика и насочи дръжката му към нея.
— Престани, за Бога, да ме гледаш така, сякаш всеки миг ще нацепя кожата на гърба ти. Трябваше да го смажа с мас и точно се готвех да го прибера.
Тя изпусна дълга въздишка.
— Нямаш представа колко се радвам да го чуя.
— Ако реша да те нашибам с камшика, няма да е за едни бисквити.
Ето че отново я тормозеше.
— Престани веднага да ме заплашваш, иначе ще съжаляваш.
— И какво ще направиш, ангелско лице? Ще ме намушкаш с молива си за вежди ли?
Изгледа я донякъде развеселен, сетне отиде до леглото, извади дървеното сандъче и прибра камшика.
Тя се изправи с всичките си почти метър и шейсет и го изгледа яростно.
— Трябва да ти кажа, че самият Чък Норис ми показа някои неща от каратето.
За съжаление това бе станало преди десет години и тя не помнеше нищичко, но работата бе или- или.
— Не може да бъде.
— А освен това Арнолд Шварценегер лично ме посъветва за фитнес-програмата ми.
Де да беше се вслушала поне в едно от предложенията му.
— Разбрах, Дейзи. Ти си самата опасност. А сега хайде, мърдай.
През първия час на пътуването си почти не проговориха. След като той не й бе дал достатъчно време да се приготви, наложи й се да се гримира в кабината и да оправи косата си без сешоар, което означаваше да я пристегне назад с чифт гребени
