Да целунеш ангел

съвсем мъничко от спрея й за коса попадна случайно върху лицето му.

Купи й закуска в Оринджбърг, Южна Каролина — закусвалня на пътя, украсена с медни лампи и лакирани самуни хляб по стените. След като закуси, тя отиде в тоалетната да изпуши една от останалите й три цигари. След като излезе, забеляза две неща. Една привлекателна сервитьорка флиртуваше с него. И той не даваше никакви признаци, че прави нещо, за да я обезкуражи.

Видя го как кима, как се усмихна на нещо, което тя му каза. Жегна я ревност заради това, че както личеше, на него му бе далеч по-приятно в компанията на сервитьорката, отколкото в нейната. Въпреки това бе готова да игнорира случилото се, но си спомни обещанието да спазва дадения обет. С чувството на примирение, тя изправи рамене и си проправи път към масата, където дари сервитьорката с най- ослепителната си усмивка.

— Благодаря ви много, че правихте компания на мъжа ми, докато ме нямаше.

Сервитьорката, върху чиято нагръдна табелка бе изписано името Кимбърли, бе малко смутена от дружелюбния подход на Дейзи.

— Няма… няма защо.

Дейзи сниши глас до висок шепот.

— Не всички са толкова мили с него, откакто излезе от затвора.

Алекс едва не се задави с кафето си. Дейзи се наведе да го потупа по гърба и с широка усмивка се обърна към шокираната Кимбърли.

— Пет пари не давам какви доказателства предяви обвинението. Нито за миг не повярвах, че е убил онази сервитьорка.

При последните й думи Алекс отново се задави. Кимбърли бързешком се оттегли.

— Извинете, трябва да изпълня следващата си поръчка.

— Бягай — рече весело Дейзи. — И Бог да те благослови.

Алекс най-сетне се оправи от задавянето си. Надигна се от мястото си, изражението му бе по-зловещо от обичайното. Но преди да успее да изрече и думица, тя посегна и положи леко пръст върху устните му.

— Моля те не ми разваляй удоволствието от мига, Алекс. За пръв път от венчавката насам те виждам в най-добрата ти форма и искам да се насладя на всяка безценна секунда.

Той я гледаше така, сякаш щеше да я удуши на мига, но вместо това хвърли няколко банкноти на масата и я изведе извън ресторанта.

— Сега ще ми се чумериш за всичко това, така ли? — Сандалите й се хлъзнаха по дребния чакъл, докато той я мъкнеше към пикапа и грозния фургон, който теглеше. — Знаех си. Ти си най-начумереният мъж, когото познавам. Не ти прилича, Алекс, наистина не ти прилича. Независимо дали искаш да го приемеш или не, но ти си женен мъж и наистина не бива да…

— Влизай вътре, преди да съм те напляскал пред хората.

Ето пак — поредната от влудяващите му заплахи. Дали думите му означаваха, че няма да я напердаши, ако постъпи, както й бе казал, или че щеше да я напляска насаме? Още размишляваше върху тези неприятни варианти, когато той запали двигателя. Минута по-късно отново бяха на магистралата.

За нейно облекчение темата за напляскването не бе повдигната отново, макар — по някакъв извратен начин тя почти да съжаляваше за това. Ако я бе заплашил физически, тя щеше да бъде освободена от свещения обет и да намери покой за съвестта си.

Утринта бе слънчева, топлият въздух, който струеше през отворените наполовина прозорчета, още не бе станал потискащо горещ. Тя не виждаше причина да се лиши от една толкова хубава утрин, като се чумери и затова най-сетне наруши мълчанието.

— Къде отиваме?

— Имаме среща близо до Грийнууд.

— Предполагам, че ще е прекалено от моя страна да се надявам, че среща не означава нещо от рода вечери и танци.

— Точно така.

— И колко време ще останем там?

— Една нощ.

— Надявам се, че няма да се налага да ставаме толкова рано сутринта.

— По-рано. Следващият преход е по-дълъг.

— О, не!

— Така работят циркове като този.

— Да не искаш да ми кажеш, че всяка сутрин ще е така?

— Има места, където оставаме и по два дни, но не са много.

— И колко време ще продължи това?

— Циркът има резервации до октомври.

— Но това е след шест месеца! — Представи си безкрайното бъдеще, в което все ще си слага грима в движение и ще криви линиите с молива. Шест месеца. Точно за толкова бе уговорен и бракът им.

— За какво се безпокоиш? — отвърна той. — Нали не си вярваш, че ще издържиш толкова дълго?

— Не мислиш ли, че бих могла?

— Това ще бъдат много дълги шест месеца — рече той с прекалено явна наслада. — Ще изминем доста мили. Имаме уговорени представления на север до Джързи и на запад до Индиана.

В пикап без климатична инсталация!

— Това е последният сезон на Братя Куест — рече той, — затова имаме толкова много резервации.

— Какво искаш да кажеш с това последен!

— Собственикът умря през януари.

— Оуен Куест ли? Дето името му е изписано върху фургоните?

— Да. Жена му Батшеба наследи цирка и го е обявила за продан.

Дали й се бе сторило, или наистина бе свил едва доловимо устни?

— Отдавна ли си в този цирк? — попита тя, решена да узнае повече за него,

— От време на време съм с него.

— Родителите ти циркови артисти ли бяха?

— Кои? Казаците или онези, които ме изоставиха в Сибир?

Той склони глава и тя зърна пламъче в очите му.

— Да не искаш да кажеш, че са те отгледали казаци?

— Снощи май не си слушала много внимателно.

— Снощното си бе чисто и просто измишльотина за шоуто. Знам, че някой трябва да те е научил да яздиш и да използваш камшика, но това едва ли са били казаци. Нали така?

Той се изсмя.

— Ама и теб си те бива, ангелско лице!

Не й се искаше да се остави да я отклонява от темата.

— От колко време си в цирка?

— Започнах да пътувам с Братя Куест малко преди да навърша двайсет и това продължи няколко години след като ги навърших. Оттогава съм работил по няколко седмици с цирка от време на време.

— А в останалото време какво си правил?

— Знаеш отговора на този въпрос. Лежах в затвора за убийството на онази сервитьорка.

Тя присви очи, давайки му да разбере, че е схванала номера.

— Да не искаш да кажеш, че не работиш през цялото време като управител на цирк?

— Аха.

Може би ако забави малко темпото, щеше да измъкне повече лична информация за него.

— Между другото, кои бяха братята Куест?

— Оуен Куест нямаше братя. Но следвайки традицията на Ринглинг, цирковите артисти смятат, че по-добре се приема, ако циркът е собственост на братя, дори и да не е. Оуен притежаваше този цирк двайсет и пет години и малко преди да умре ме помоли да го поведа за последен път