Да целунеш ангел

— Виждала ли си Шеба?

— Излезе преди няколко минути.

Хедър се огледа, сякаш да се убеди, че са сами.

— Имаш ли цигари?

— Изпуших последната тази сутрин. Това е отвратителен навик, Да не говорим, че е и скъп, затова възнамерявам да ги откажа. Ще съжаляваш, ако се пристрастиш, Хедър.

— Не съм пристрастена.

Хедър закрачи безцелно из фургона-офис, пипна писалището, шкафа за документи, прелисти календара на стената.

— Баща ти знае ли, че пушиш?

— Предполагам, че ще му кажеш.

— Не съм казала такова нещо.

— Нищо, карай — отвърна тя войнствено. — Той и без това сигурно ще ме прати при леля Тери.

— Там ли живееш?

— Да. Тя и без това има четири деца и единствената причина да ме приема, е, че татко й плаща, а тя се нуждае от парите. Освен това получава и безплатна детегледачка. Мама едва я понасяше. — Изражението й стана мрачно. — Той няма търпение да се отърве от мен.

— Сигурна съм, че това не е вярно.

— Но ти не го познаваш, нали така? Той обича само братята ми. Шеба казва, че вината не е у мен, защото той не знае как да се държи с жена, с която не спи, ала тя просто се опитва да ме огорчи още повече. Все си мисля, че ако мога да жонглирам по-добре, би могъл и да ме задържи тук.

Едва сега Дейзи разбра защо Хедър не се разделяше от обръчите си. Опитваше се да спечели обичта на баща си с жонглирането си. Дейзи бе наясно какво означаваше да опитваш да угодиш на отнасящия се с неодобрение към теб баща, затова моментално застана на страната на това младо момиче с личице на фея и с мръсна уста.

— Опита ли да поговориш с него? Може би не е наясно колко силно е желанието ти да не се връщаш при леля си.

Хедър отново придоби изражение на непослушно девойче.

— Много го е еня него! Пък и виж ти кой ми дава съвети. Всички говорят за теб. Как Алекс се оженил за теб, само защото си забременяла.

— Това не е вярно! — Клетъчният телефон звънна и Дейзи не можа да продължи, защото отиде до писалището да отговори. — Цирк Братя Куест.

— Моля ви Алекс Марков — рече мъжки глас.

— Съжалявам, но в момента го няма.

— Бихте ли му предали, че го е търсил Джейкъб Соломон? Той има номера ми. А, предайте му също, че и доктор Тиоболд се опитва да се свърже с него.

— Ще му предам.

Дейзи остави слушалката и докато записваше съобщението, се запита кои ли бяха тези хора. Около него имаше толкова неща, които не разбираше, а той пък нямаше никакво желание да ги разкрие.

Разбра, че Хедър си бе тръгнала, докато разговаряше по телефона. Въздъхна, заключи касата, изгаси осветлението и излезе от фургона.

Работниците вече бяха скатали палатката на менажерията и тя отново се улови, че мисли за тигъра. Отиде до мястото, където бе издигната палатката, чувстваше се тъй, сякаш нямаше сили да противостои на съдбата си.

Клетката бе поставена на ниска платформа, на около метър от земята. Сноп отразена от прожекторите светлина ту осветяваше, ту оставяше животното в сянка. Сърцето на Дейзи се разтуптя и като приближи, забави крачка. Синджун се надигна и се обърна към нея.

Когато срещна погледа на златистите му очи, тя замръзна на място. Погледът му притежаваше хипнотична сила — гледаше право в нея без да премигне. По гърба й пробягаха студени тръпки, имаше чувството, че се разтваря в тези жълти тигрови очи.

Съдба.

Думата витаеше в съзнанието й, сякаш не бе я извикала сама, сякаш бе произлязла от тигъра.

Съдба.

Беше приближила без да се усети, долови мускусната миризма на животното, миризма, която би трябвало да й е неприятна, но не бе. Спря се на около метър от железните решетки и не помръдна. Секундите течаха една подир друга, превръщайки се в минути. Изгуби представа за времето.

Съдба.

Думата клокочеше в мислите й.

Тигърът бе едър мъжкар с огромни лапи и с бяло лигавче под шията си. Разтрепери си, когато той завъртя ушите си така, че се показаха белите петна с овална форма върху задната им част; някак си успя да разбере, че това не бе приятелски жест. Мустаците му предяха. Оголи зъбите си. Пот се застича между гърдите й, когато от гърлото му изригна ужасният съскащ рев — демоничен звук, чието единствено място бе в някой филм на ужасите.

Не можеше да откъсне очи от него, макар някак си да усещаше, че той искаше от нея тъкмо това. Немигащите му очи бяха истинско предизвикателство: тя трябваше да извърне поглед първа. Искаше да го направи — нямаше никакво желание да предизвиква един тигър, — но бе като парализирана.

Решетката сякаш се бе изпарила и нищо повече не я предпазваше от него. Острите нокти можеха да разкъса гърлото й с едно махване на лапата му. Но въпреки това тя не можеше да помръдне. Взираше се в него с усещането, че в душата й се бе отворил някакъв прозорец.

Времето минаваше. Минути. Часове. Години.

С очи, които вече не й принадлежаха, тя видя цялата слабост, цялата недостатъчност, всички страхове, които и превръщаха в своя пленница. Видя себе си — как се носи в един привилегирован живот, как я люлееха насам-натам чужди воли, по-силни от нейната, как се бореше да се противопостави, как се опитваше да угоди всекиму. Очите на тигъра й разкриха всичко, което би искала да запази скрито.

И тогава той премигна.

Тигърът.

Не тя.

С безкрайна изненада забеляза как белите петна на ушите му се скриха. Той изтегна голямото си тяло на пода на клетката, погледна я съвсем сериозно и й произнесе присъдата.

Ти си мекушава и страхливка.

Видя истината в очите на тигъра и радостният миг от спечелената битка кой ще премигне пръв се стопи, отново усети краката си омекнали, слаби. Отпусна се на тревата, прегърна коленете си и остана така, загледана безмълвно, не толкова уплашена, колкото напълно изтощена.

Чу заключителните акорди от музиката на последния номер, долови като в просъница гласовете на работниците, които ходеха насам-натам из площадката, както и шума от товаренето на павилиончетата. Тъй като предишната вечер бе спала съвсем малко, й се додряма. Клепачите й натежаха, но не се затвориха. Тя положи буза върху коляното си и продължи да гледа тигъра с полупритворени очи, а той й отвърна със същото.

Бяха сами на този свят — две изгубени души. Усещаше всеки удар на сърцето му. Дъхът му сякаш изпълваше дробовете й, постепенно страхът сякаш се стопи. Вместо него изпита чувството на дълбок покой. Душата й сякаш се сля с неговата — превърнаха се в едно цяло, — и в този миг тя би била дори щастлива да се превърне в храна за него, защото бариерата между тях вече не съществуваше.

Но изведнъж — по-бързо, отколкото можеше да си го представи — покоят й се срина на парчета, беше зашеметена от експлозията на такава силна болка, че изстена на глас. С някаква най-дълбока частица на съзнанието си тя осъзна, че болката идваше от тигъра, а не от самата нея, но въпреки това бе не по-малко остра.

Велики Боже! Стисна корема си и се преви надве. Какво й ставаше? Велики Боже, накарай я да спре! Почти непоносимо беше.

Падна ничком. Бузата й опря праха. Знаеше, че ще умре.