Да целунеш ангел

защото ако можех да избирам кого на този свят да обичам, то това щеше да си ти.

Тя преглътна с мъка заседналата в гърлото й топка и рече:

— Пак ли за емоционалното ти изкривяване става дума?

— Не се шегувай с това.

— Извинявай. Просто е тъй невероятно…

Глупаво. Беше глупаво, но тя спести думата. Докато той вярваше, че не може да обича, ако засегне темата, тя само щеше да предизвиква отбранителните му реакции. Освен ако не бе вярно. Тази тъжна мисъл отекна в съзнанието й. Ами ако беше прав и мрачното му, изпълнено с насилие детство го бе обезобразило толкова лошо, че никога да не може да обича? Ами ако просто не можеше да обича нея?

Дъждът забарабани и по покрива на кабината. Тя погледна венчалната си халка.

— Разкажи ми как би изглеждало. Ако ме обичаше.

— Ако те обичах ли?

— Да.

— Да говорим за нещо, което не може да се случи, е само губене на време.

— Знаеш ли какво си мисля? Мисля, че не би могло да бъде много по-добро, отколкото е сега. Сега е много хубаво.

— Но няма да трае. След като свършат шестте месеца, свършва и този брак. Не бих могъл да живея в мир със себе си, като те гледам как страдаш, само защото не мога да ти дам онова, което заслужаваш. Не мога да ти дам любов, Дейзи. Не мога да ти дам деца. А това са нещата, от които се нуждаеш, Дейзи. Такъв тип жена си и без тях ще линееш и вехнеш.

Думите му предизвикаха малки експлозии на болка у нея, но тя нямаше намерение да го наказва за искреността му, като го напада само заради страданието си. Знаеше също, че не би могла да понесе повече от това и затова смени темата.

— Знаеш ли какво ми се иска?

— Предполагам няколко седмици в скъп курорт и да си направиш маникюр.

— Не. Искам да стана детска учителка.

— Така ли?

— Глупаво, нали? Ще трябва да постъпя в колеж, а съм твърде стара за това. Като завърша, ще съм минала трийсетте.

— А на колко ще си, ако не постъпиш в колеж?

— Моля?

— Годините и така ще си минат, независимо дали ще постъпиш в колеж или не.

— Сериозно ли смяташ, че трябва да го направя.

— Не виждам защо не.

— Защото в живота си съм преживяла достатъчно провали и не бих искала да изживея и още един. Знам, че съм интелигентна, но образованието ми в най-добрия случай може да се нарече несистемно, а съм и съвсем недисциплинирана. Не мога да си се представя да се състезавам с куп умни, осемнайсетгодишни хлапета със стандартното им образование.

— Може би е време да престанеш да се подценяваш. Не забравяй, че си дамата, която може да усмирява тигри.

Той й се усмихна загадъчно и тя се почуди кой точно тигър имаше предвид — Синджун или себе си. Но не, Алекс бе твърде арогантен, за да помисли за себе си като за усмирен.

Тя забеляза поредицата от указателни стрелки върху стълб за улично осветление.

— Следва завой.

Откриването на знаците, сочещи пътя към цирка, бе за Алекс толкова естествено, колкото и дишането, и тя заподозря, че ги бе забелязал, но въпреки това й кимна. Дъждът се бе усилил и той пусна чистачките на по-голяма скорост.

— Предполагам, че не бива да се надявам да имаме късмета да играем на асфалтирана площадка.

— Боя се, че не. Площадката ще е в полето.

— И май ще трябва да разбера от първа ръка защо на представленията на циркове като Братя Куест им викат калните шоута. Само се надявам дъждът да не разстрои животните.

— Нищо им няма. Работниците ще си изпатят най-много.

— И ти. Нали ще си с тях навън. Винаги си бил.

— Това ми е работата.

— Необичайна работа за мъж, който ще бъде цар.

Тя го погледна изкосо. Ако си бе въобразил, че е забравила за това, жестоко се лъжеше.

— Пак ли ще се връщаме към това?

— Само ми кажи истината и повече няма да засягам темата.

— Обещаваш ли?

— Кълна се.

— Добре тогава. — Той пое дълбоко дъх. — Има доста основания да се смята, че това е истина.

— Какво?!

Главата й се отметна тъй рязко, че едва не строши врата си.

— Определено нося кръвта на Романови, а от това, което Макс е успял да узнае, бих рекъл, че има доста голяма вероятност да съм пра-правнук на Николай Втори.

Тя се сви на мястото си.

— Не вярвам.

— Добре. Тогава няма нужда повече да говорим за това.

— Наистина ли си?

— Макс разполага с доста убедително доказателство. Но след като нямам никакво намерение да предприемам нещо, няма и смисъл да обсъждаме въпроса.

— Наистина ли си наследник на руския трон?

— Русия няма трон. В случай, че си забравила, тя не е монархия.

— Но ако беше…

— Ако беше, от гората щяха да изпълзят сума Романови — претенденти за трона.

— А от онова, което баща ми каза, ти имаш най-добрия шанс от всички претенцията ти да издържи, нали така?

— Може би. Но какво от това? Руснаците мразят Романови повече дори от комунистите, тъй че е малко вероятно да възстановят монархията.

— Ами ако го направят?

— Тогава ще си сменя името и ще се скрия на някой тропически остров.

— На баща ми това никак няма да му хареса.

— Баща ти е фанатик.

— Знаеш, че именно затова е уредил брака ни, нали? Мислех си, че се опитва да ме накаже, като ми намери възможно най-необичайния съпруг, но изобщо не е било това. Искал е родовете Романов и Петроф да се сродят и ме е използвал за тази си цел. — Тя потрепери. — Досущ като някакъв византийски заговор. И направо тръпки ме побиват от това. Знаеш ли за какво поиска да разговаряме вчера?

— Може би за същото, за което говори и с мен. За причините, поради които трябва да си останем женени.

— Каза ми, че ако искам да бъда с теб, трябвало да огранича изблиците на личността си. И трябвало освен това да те посрещам с чехлите ти на прага.

— Каза ли го?

— Не точно така, но в общи линии това бе идеята му.

Тя замълча, след което попита:

— Не разбирам. Защо би искал всичко това за един брак, който ще трае само шест месеца?

— Не е ли очевидно? Той се надява да сбъркаме и ти да забременееш.

Тя го зяпна.