Споделяха малките новинки от деня: проблема на Алекс с един от работниците, нетърпението на Тейтър да го приберат в палатката. Планираха крайно необходимото ходене до пералнята за следващата сутрин, а Алекс спомена, че трябва да смени маслото на пикапа. Изглеждаха съвсем като семейна двойка, помисли си тя, обсъждаха проблемите на деня; не можа да прогони зародилата се надежда, че в крайна сметка всичко помежду им ще се подреди.
Каза й, че той ще измие чиниите, стига да остане да му прави компания, сетне се оплака добродушно за броя на съдините, които бе изпоцапала. Докато я дразнеше, в главата й се зароди една идея.
Макар Алекс да сподели открито за романовския си произход, той не разкриваше нищо за сегашния си живот, който бе далеч по-важен за нея. Докато не й кажеше с какво се занимава, когато не пътува с цирка, помежду им не можеше да се установи истинска връзка. Не можеше обаче да се сети за друг начин да измъкне истината от него, освен чрез измама. Може би в една малка лъжа нямаше нищо лошо, реши тя, след като залогът бе щастието им.
— Алекс, мисля, че май ухото ми се е възпалило.
Той веднага остави всичко и я погледна тъй разтревожен, че се почувства гузна.
— Боли ли те?
— Малко. Не много. Съвсем малко.
— Ще идем на лекар веднага щом представлението свърши.
— Дотогава всичко ще е затворено.
— Ще те заведа на спешен кабинет.
— О, не бих искала. Сигурна съм, че не е толкова сериозно.
— Няма да позволя да ходиш насам-натам с инфекция на ухото.
— Може би си прав — тя се поколеба, знаеше, че следва най-деликатната част, — но имам едно предложение — рече предпазливо. — Би ли имал нещо против ти да го погледнеш?
Той стихна съвсем.
— Искаш аз да го погледна?
Чувството за вина изпълваше всяка нейна пора. Сведе глава и запрегъва хартиената салфетка. В същото време си спомни как я бе разпитвал кога за последен път й бяха слагали инжекция против тетанус, сети се и колко пъти бе оказвал първа помощ на наранили се работници. Имаше правото да узнае истината.
— Предполагам, че независимо от специалността ти, можеш да се справиш с едно ушно възпаление. Освен ако наистина не си ветеринар.
— Не съм.
— Е, тогава…
Той не отвърна нищо. Тя бе много напрегната, докато подреждаше купата с вехнещите детелини, бурканчетата със сол и пипер. Насили се да си мисли, че бе за негово собствено добро. Бракът им не можеше да се осъществи напълно, ако криеше толкова много тайни от нея.
Чу го да се раздвижва.
— Добре, Дейзи. Ще го погледна.
Рязко вдигна глава. Успя! Най-сетне бе паднал в капана! Използвайки цялата си хитрина, тя бе постигнала истината. Мъжът й бе лекар и тя го бе принудила да си признае.
Знаеше, че ще се ядоса, когато я прегледа и разбере, че ухото й не е възпалено, но щеше да му мисли носле. Можеше, разбира се, да го убеди, че го е направила единствено за негово добро. Не бе здравословно да е толкова потаен.
— Иди и седни на леглото — рече той. — По-близо до светлината.
Тя изпълни нареждането му.
Алекс изтрива известно време ръцете си с кърпата, преди да я остави на мивката и да приближи.
— Няма ли да ти трябва лекарската ти чанта?
— Тя е в багажника на пикапа и предпочитам да не се мокря, ако не се налага. Освен това възпалението на ухото може да се диагностицира по няколко начина. Кое ухо е?
Тя се поколеба за миг, сетне посочи дясното. Той приглади косата й назад и се наведе да го прегледа.
— Осветлението е слабо. Легни.
Главата й се отпусна на възглавницата. Леглото увисна под тежестта му — седна и обви с ръка гърлото й.
— Преглътни.
Направи го.
Натисна малко по-силно с пръсти.
— Отново.
Тя пак преглътна.
— Хм. Отвори уста и кажи
— А-а-а-а.
Наведе главата й към светлината.
— Какво мислиш? — попита най-накрая тя.
— Определено имаш инфекция, но не съм убеден, че причината е в ухото.
Имала инфекция ли?
Той мушна ръка под колана й и натисна корема.
— Така боли ли?
— Не.
— Добре. — Обърна се да улови единия й глезен, отдалечи го леко от другия. — Стой неподвижна да премеря алтернативния пулс.
Не помръдваше. Челото й се бе сбърчило от тревога. Как бе възможно да има инфекция? Чувстваше се добре. Сетне си спомни, че предишния ден сутринта я бе боляла леко глава, а по-късно се почувства замаяна, когато се изправи рязко. Може би бе болна, без дори да знае.
Погледна го обезпокоена.
— Пулсът ми нормален ли е?
— Ш-ш-ш-ш-т.
Той премести и другия й глезен, за да разтвори краката й, сетне обхвана леко коленете й през анцуга.
— Наскоро да са те болели ставите?
Дали я бяха болели?
— Не, не мисля.
Би трябвало да се очакват болки в ставите.
— Така ли?
Вдигна горнището на анцуга и докосна гръдта й.
— Някаква изострена чувствителност тук?
— Не.
Пръстите му докоснаха зърното и макар да изглеждаше съвсем небрежно, тя сви подозрително очи. Сетне се успокои, като видя крайната съсредоточеност, изписана на лицето му. Действаше съвсем професионално: в жестовете му не се долавяше и намек за извратеност.
Докосна другата й гърда.
— А тук? — попита.
— Не.
Свали анцуга й, загърна я и тя се засрами, че се бе усъмнила.
Изглеждаше замислен.
— Боя се, че…
— Какво?
Покри ръката й с длан и я потупа успокоително.
— Дейзи, не съм гинеколог и при нормални условия не бих го направил, но трябва да те прегледам. Имаш ли нещо против?
