Хедър отново извъртя очи, но Дейзи не се поддаде.
Обмисли дилемата на Хедър. Хубаво щеше да е за нея да изживее едно романче, макар и мимолетно. Необходимо й бе поне известно време да се държи като нормално девойче, а не като човек, изтърпяващ наказание. И все пак, Хедър бе права — Брейди щеше да се възпротиви.
— А защо не поразведеш ти Кевин? Ще му хареса. Сетне ако седнете около камионите, баща ти ще може да те държи под око, но въпреки това ще си бъдете насаме.
— Това може и да мине. — Сбърчи чело в умолително изражение. — Ще поговориш ли с татко, та да не ме постави в неудобно положение.
— Ще поговоря.
— Да не вземе да изтърси нещо глупаво пред Кевин. Моля те, Дейзи.
— Ще се постарая.
Тя сведе глава и бръкна с пръст в празната кутийка на пържените картофи. Раменете й отново хлътнаха и Дейзи забеляза как чувството за вина пак я обзема.
— Като си помисля какво ти сторих, се чувствам такова лайно — исках да кажа негодница! — Вдигна глава. — Знаеш, че съжалявам, нали?
— Да.
Не знаеше как да й помогне. Хедър се опитваше да изкупи вината си по всички познати ней начини. Единственото, което не бе направила, бе да признае истината пред баща си и Дейзи не искаше тя да го прави. Отношенията между Хедър и Брейди и без това бяха трудни, а едно признание щеше да ги усложни допълнително.
— Дейзи, аз никога… искам да кажа, че онова с Алекс се случи само защото бях незряла. Той бе много мил с мен, но аз повече не съм го сваляла и изобщо… ако се безпокоиш за това.
— Благодаря ти, че ми каза.
Дейзи се зае да прибере остатъците от яденето, та да не забележи Хедър усмивката й. Девойчето сбърчи нос.
— Не се обиждай, Дейзи, той е секси и така нататък, но наистина е стар.
Дейзи едва не се задави.
Хедър погледна към касата, където Кевин най-сетне даваше поръчката си.
— Той е толкова готин.
— Алекс ли?
Хедър я изгледа ужасена.
— Не! Кевин!
— Аха. Е, Алекс не е Кевин, това е сто на сто сигурно.
Хедър кимна важно.
— Сигурно е.
Този път Дейзи не можа да се сдържи. Засмя се и за нейна радост Хедър я последва.
Когато се върнаха на площадката, Хедър отиде да тренира с Шеба. Дейзи прибра продуктите, които бе купила, и подреди лакомствата за животните; беше благодарна, че Алекс нито веднъж не протестира за тези допълнителни разходи към сметката им за храна. Сега, след като знаеше, че бе само един беден университетски преподавател, тя се опитваше да бъде още по-пестелива, но по-скоро би отрязала от своите разходи, отколкото от покупките за животните.
Както вече се бе установила практиката, първо спря при слоновете, за да вземе Тейтър и той я последва към менажерията. Синджун обикновено игнорираше слончето, но този път вдигна гордо глава и изгледа съперника си с високомерно снизхождение.
Лолипоп и Честър бяха завързани извън палатката, Тейтър зае обичайното си място близо до тях, където го очакваше купчинка чисто сено. Дейзи отиде до Синджун и бръкна през решетките да го почеше между ушите. Той намираше бебешките приказки за унизителни, затова тя не му бъбреше като на останалите животни.
Ценеше много времето, прекарвано с животните. Под нейните грижи Синджун се оправи и вървеше много добре, оранжевата му козина сега лъщеше от здраве. Понякога, много рано сутринта, когато се намираха в отдалечен район, Дейзи се измъкваше от топлото легло и пускаше Синджун от клетката му: така голямата котка можеше да поброди на свобода, па макар и за малко.
Лудуваха двамата из потъналата в роса трева, Синджун грижливо криеше ноктите си, а тя се озърташе непрекъснато да не би да се появи някой ранобудник. И сега, докато го галеше, я обзе чувство на летаргия.
Синджун се взря в очите й.
Колко ли време щеше да мине, преди новият живот, който се зараждаше в нея, да се размърда? Не би могла да е забременяла преди повече от шест седмици, значи оставаше още време. Не бе пропускала да пие хапчетата си и затова отдаде първоначално симптомите на стреса, но миналата седмица, след като повръща в тоалетната на един крайпътен ресторант, най-сетне си купи тестов комплект и установи истината.
Играеше си с ушите на Синджун. Знаеше, че ще трябва да каже скоро на Алекс, но още не бе готова за това. В началото той ще се ядоса — изобщо не се заблуждаваше, че няма да е така, — но като свикне с мисълта, сто на сто щеше да се зарадва. Трябваше да се зарадва, рече си твърдо тя. Той я обичаше. Просто още не го бе признал пред себе си. И щеше да заобича и бебето.
Макар и да не бе изрекъл на глас думите, които тя искаше да чуе, знаеше, че изпитва дълбоки чувства към нея. Как иначе можеше да се обясни нежността, която съзираше в очите му в най-неочакван момент, или радостта, която излъчваше, когато бяха заедно? Понякога й бе мъчно да си спомня колко рядко се смееше той в началото.
Знаеше, че му е хубаво да е с нея. В тясното пространство на фургона и по време на дългите преходи с пикапа почти всяка сутрин, бяха като повечето семейни двойки, ала той я търсеше и през деня, за да й разкаже история, която ще й хареса, да изроптае за някой проблем с местен чиновник или просто да я потупа собственически по дупето. Яденето между ранното и вечерните представления се бе превърнало във важен ритуал и за двамата. А нощем, след като свършеха работа, се любеха със страст и свобода, която тя изобщо не бе вярвала, че съществува.
Не можеше да си представи вече живота си без него, а след като дните си течаха един подир друг и той престана да споменава развода им, тя бе сигурна, че и той не можеше да си представи да бъдат разделени. Това бе истинската причина да не иска да му каже за бебето. Искаше да му даде още малко време да свикне с обичта си към нея.
На следващата сутрин всичко се обърка тотално. Алекс се събуди малко след като тя се бе измъкнала от леглото и я откри да играе в пустото поле зад фургоните със Синджун. Два часа по-късно той още бе объркан и ядосан.
Беше неин ред да шофира. Започнаха да се редуват в карането, след като той разбра, че няма да повреди скоростите на пикапа и че й харесва да кормува.
— Би трябвало аз да карам тази сутрин — рече той. — Така ръцете ми ще са заети и няма да мога да те хвана за гърлото.
— Хайде, Алекс, успокой се.
— Да се успокоя ли? Как не!
Тя го погледна свирепо. Той й отвърна със същото.
— Обещай ми, че повече няма да пускаш Синджун от клетката му.
— Не бяхме в града, наоколо нямаше жива душа, тъй че престани да се безпокоиш, моля те!
— Никак не ми прозвуча като обещание.
Тя обърна взор към равнинните ниви на Индиана, които се простираха от двете страни на двулентовата
