Да целунеш ангел

пренебрегвани от другите циркове: миньорски селища със затворени стари, мини, стоманодобивни градчета с изгаснали пещи, фабрични центрове със затворени фабрики. Голямата промишленост може и да бе забравила за обикновените хорица от Пенсилвания и Охайо, но в Братя Куест ги помнеха и циркът следваше своя път.

В първата седмица на август преминаха в Индиана и Дейзи бе неизказано щастлива. Чувстваше се така, сякаш бе друг човек: силна, самоуверена, способна да се справя сама. След бягството на Синджун бе спечелила уважението на останалите и вече не бе в ролята на прокажена. Момичетата от миманса споделяха с нея клюките, а клоуните търсеха мнението й за поредните си номера. Брейди я потърси да говорят на политически теми и я подтикна да заякчи мускулите си с гирички. А Хедър прекарваше с нея известно време всеки ден, но само когато Алекс не бе наоколо.

— Учила ли си психология? — попита я тя един ден в началото на август; Дейзи я черпеше обяд в Макдонълдс в едно градче в Източна Индиана, където даваха представление.

— Известно време. Трябваше да сменя училището, преди да съм завършила курса.

Дейзи си бодна пържено картофче, отхапа от него и го остави. Напоследък пърженото не й се отразяваше добре на стомаха. Опря ръка на хълбока си и се опита да се съсредоточи върху казаното от Хедър.

— Мисля като порасна да стана психоложка или нещо от този сорт. Искам да кажа, че след всичко, което съм преживяла… Мисля, че мога да помогна доста на други деца.

— Обзалагам се, че е така.

Хедър изглеждаше обезпокоена, което не бе необичайно. У нея бе останало твърде малко от безгрижното девойче и Дейзи знаеше, че кражбата на парите тежеше още на съвестта й, макар никога повече да не я бе споменавала.

— Алекс казвал ли е… някога що за тъпанарка бях тогава и така нататък?

— Не, Хедър. Сигурна съм, че изобщо не си мисли за това.

— Като си спомня какво направих, ми иде да умра.

— Алекс е свикнал жените да му се хвърлят на врата. Да ти кажа правичката, той изобщо е забравил за това.

— Наистина ли? Казваш ми го само да ме ободриш.

— Той те харесва много, Хедър. И определено не те смята за глупачка.

— Ти сигурно се стресна, като ни завари.

Дейзи едва потисна усмивката си.

— Много е опасно за една по-възрастна жена, когато младо момиче преследва съпруга й.

Хедър кимна важно.

— Аха. Но, Дейзи, не мисля, че Алекс би ти изневерил. Честно. Джил и Маделин и всички останали говорят, че повече изобщо не ги забелязвал, дори и когато се препичали само по бикини. Мисля, че това ги побърква…

— Хедър…

— Извинявай. Разстройва ги. — Тя разсеяно мачкаше крайчеца на хлебчето на хамбургера си. — Мога ли да те попитам нещо? Става дума за… ами… когато правиш секс и така нататък. Искам да кажа, чувстваш ли се неудобно?

Дейзи забеляза, че ноктите на Хедър бяха изгризани до дъно, но знаеше, че не тревогите й за секса бяха причина за това, а гузната й съвест.

— Когато е правилно, не е неудобно.

— Но как разбираш кога е правилно?

— Когато не бързаш и опознаеш човека. И, Хедър, изчакай, докато се омъжиш.

Хедър ококори очи.

— Никой вече не чака докато се омъжи.

— Аз изчаках.

— Да, но ти си…

— Глупачка ли?

— Да. Но добра. — Очите й се разшириха и за първи път от известно време Дейзи забеляза известно оживление, изписано по лицето й. Остави колата си. — О, Господи, не гледай!

— Какво?

— Към вратата. До вратата. Момчето, дето ме чака да ме заговори вчера след представлението. Току- що влезе. Той е… о, Господи, много е готин.

— Къде?

— До касата. Не гледай! С черните тениска и шорти. Побързай, но гледай да не забележи, че го гледаш.

Дейзи отправи небрежен поглед към касата. Забеляза един тийнейджър, който четеше менюто. Беше приблизително на същата възраст като Хедър, с рошава кестенява коса и очарователно занесено изражение на лицето. Дейзи бе доволна, че за пръв път Хедър реагираше като нормално девойче, вместо като човек, върху чиито плещи се е стоварил целият свят.

— Ами ако ме види? — изстена Хедър. — Ох, мамка му! Косата ми.

— Не ругай. А пък косата ти изглежда добре.

Хедър наведе глава и Дейзи разбра, че момчето идваше към тях.

— Здрасти.

Хедър реши, че тъкмо сега трябва да разбърка леда в колата си — преди да вдигне глава.

— Здрасти.

И двамата се изчервиха и Дейзи забеляза, че търсеха да кажат нещо остроумно. Момчето най-сетне се престраши.

— Какво става?

— Нищо.

— Днес, ъ-ъ-ь, там ли ще си? Искам да кажа в цирка, де.

— Да.

— Добре.

— Да, там ще бъда.

Последва дълга пауза, нарушена този път от Хедър.

— Това е Дейзи. Сигурно я помниш от представлението и така нататък. Тя е най-добрата ми приятелка. Дейзи, запознай се с Кевин.

— Здравей, Кевин.

— Здрасти. Аз, ъ-ъ-ъ, харесахте ми в представлението.

— Благодаря.

След като изчерпи тази тема, той се обърна отново към Хедър.

— Аз и онова момче Джеф — не го познаваш, но е много готин, мислехме си да се позавъртим към цирка.

— Добре.

— Може и да се видим.

— Аха. Ще бъде готино.

Мълчание.

— О’ кей, ще се видим.

— Да, добре.

Докато той се отдалечаваше, на лицето на Хедър се появи замечтано изражение, последвано почти моментално от съмнение.

— Мислиш ли, че ме харесва?

— Определено.

— И какво ще правя, ако ме покани да излезем довечера или между двете представления? Знаеш, че татко няма да ме пусне.

— Ще трябва да кажеш на Кевин истината. Че баща ти е много строг и не ти позволява да излизаш с момчета, докато не навършиш трийсет години.