— Против ли? — Тя се поколеба. — Ами, не, май не. Искам да кажа, че нали сме женени и си ме виждал… но какво мислиш, че ми има?
— Почти съм сигурен, че няма нищо, но проблемите с жлезите могат да се окажат доста сложни и просто искам да се уверя. Мушна палец под ластика на анцуга й. Тя повдигна бедра и го остава да изуе анцуга ведно с бикините й.
След като захвърли дрехите й настрани, подозрението отново я бодна, но веднага се стопи, след като видя, че дори не я гледаше. Вместо това изглеждаше някак отвлечен, сякаш потънал в размисъл. Ами ако имаше някаква рядка болест и той се опитваше да намери начин да й съобщи?
— Искаш ли да те покрия с този чаршаф? — попита.
Бузите й пламнаха.
— Ти… ъ-ъ-ъ… няма нужда да го правиш. Искам да кажа, че при стеклите се обстоятелства…
— Добре тогава. — Натисна леко коленете й. — Кажи ми ако заболи.
Не болеше. Ама съвсем. Докато я преглеждаше, клепачите й натежаха и се спуснаха и тя сякаш се понесе във въздуха. Докосването му бе удивително. Нежно. Изискано. Пипне тук, нежно бръкне там. Възхитително. Пръстите му оставяха подире си влажна следа. Устните му. Устните!
Главата й рязко отскочи от възглавницата.
— Перверзен тип такъв! — изпищя тя.
Той избухна в гръмък смях и падна на леглото, хванал се за корема.
— Ти не си лекар!
— Нали ти казах! Толкова си лековерна. — Смехът му се засили. Тя се хвърли върху него, а той се отбраняваше с една ръка, докато с другата сваляше ципа си. — Заслужаваше си го, малка измамнице, с твоето измислено ушно възпаление.
Тя присви очи, като видя, че сваля дънките си.
— Какво правиш?
— Има само един лек за болежката ти, мила. И аз съм мъжът, който може да го приложи.
В очите му грееха весели пламъчета, изглеждаше толкова доволен от себе си, че раздразнението й се стопи и с голяма мъка успя да запази намръщеното си изражение.
— Ще те убия!
— Не и преди да съм получил хонорара си.
Дънките му изшумоляха, като паднаха на пода ведно с шортите му. С дяволска усмивка той покри с тяло нейното и нахлу в нея с плавно движение.
— Перверзник! Ужасен си… о… ужасен… м-м-м.
Усмивката му се разтегли широко.
— Какво казваш?
Тя се съпротивляваше срещу растящата си възбуда, решена да не му се даде толкоз лесно.
— Мислех си, че ми има нещо, а ти… ти през цялото това време… ах… през цялото време си се възползвал да пускаш ръка.
— Внимавай какъв език използваш.
Тя изстена и стисна с ръце бедрата му.
— Да ми го казва човек, който току-що е нарушил Хипократовата клетва.
Той се изсмя отново и смехът му предизвика дълбоки и приятни вибрации в цялото й тяло. Погледна лицето му и видя, че онзи напрегнат, опасен непознат, за когото се бе омъжила, бе изчезнал. На негово място се бе появил мъж, когото досега не бе виждала — болезнено млад, радостно безгрижен. Сърцето й пееше.
Очите му заблестяха. Захапа лекичко долната й устна.
— О Алекс…
— Тихо, обич моя. Мълчи и ме остави да те любя.
Думите му ускориха рязко пулса й. Следваше ритъма му, притисната силно до него, а очите й се изпълниха със сълзи. След няколко часа щеше да се изправи срещу него на арената, но сега нямаше никаква опасност, а само наслада. Тя танцуваше в тялото й, изпълваше сърцето, изригваше в ярки звезди по небесния балдахин.
След това, докато стоеше в банята и слагаше грима си за следващото представление, чувството й на благополучие се изпари. Независимо от това, в което й се искаше да повярва, помежду им не съществуваше истинска интимност, след като Алекс криеше толкова тайни.
— Искаш ли да пием кафе преди да излезем на дъжда?
Тя остави червилото и излезе от банята. Той стоеше до кухненския плот, само по дънки, с преметната през врата си жълта хавлиена кърпа. Дейзи мушна ръце в джобовете на хавлията му.
— Онова, което искам, е да седнеш и да ми кажеш какво правиш, когато не пътуваш с цирка.
— Пак ли се връщаме към това?
— Мисля, че изобщо не сме го изоставяли. Стига ми толкоз, Алекс. Искам да знам.
— Ако има нещо общо с онова, което ти направих…
— Просто ми напомни. Не желая повече загадки. Щом не си лекар или ветеринар, тогава що за доктор си?
— Какво ще кажеш за зъболекар?
По лицето му бе изписана такава надежда, че тя едва не се усмихна.
— Не си зъболекар. Знам го от това, че не си миеш зъбите всеки ден.
— Не е вярно.
— Лъжеш. Миеш ги най-често през ден. И определено не си психиатър, макар че си достатъчно невротизиран.
Той взе чашата си с кафе от плота и се вторачи в нея.
— Преподавател в колеж съм, Дейзи.
— Какво си?
Той вдигна очи.
— Професор по история на изкуството в един малък частен колеж в Кънектикът. Сега съм в академичен отпуск.
Беше се подготвила за какво ли не, само не и за това, макар че като се замисли впоследствие, не би трябвало да се учудва. Имаше няколко трудноуловими доказателство за това. Спомни си, че веднъж Хедър й бе казала как Алекс я завел в картинна галерия и й говорил за картините. Имаше и списания за изкуство, тя си мислеше, че бяха останали от предишните обитатели на фургона, а освен това на няколко пъти бе споменавал различни картини.
Отиде при него.
— И защо превърна това в такава мистерия? Чакай да отгатна. По същата причина, поради която си постъпил така и с фургона нали? Избрал си този, вместо някой по-хубав. Знаел си, че ще ми бъде далеч по- удобно с професор, отколкото с Алексей Казака, а не си искал да се чувствам удобно?
— Не исках да изгубиш представа колко сме различни. Аз все пак съм цирков артист, Дейзи. Алексей Казака заема доста съществена част от онова, което съм.
— Но си и университетски професор.
— В някакво си западнало колежче.
Спомни си износената тениска, с която понякога спеше.
— В университета в Северна Каролина ли си учил?
— Там изкарах подготвителните години, а се дипломирах в Нюйорксия.
— Трудно е да повярва човек.
Той погали с палец брадата й.
— Това не променя нищо. Вън пак вали като из ведро, предстои ни представление, а ти си толкова хубава, че ми се иска единствено да сваля тази хавлия и да започна отново да си играя на чичо доктор.
Тя се опита да отхвърли тревогите си и да се наслади на мига.
— Ти си безспорно много храбър мъж.
— И защо?
— Защото този път ти ще си пациентът.
