Същата вечер по средата на вечерното представление вятърът рязко се засили. Обшитото с найлон шапито започна да се издува и свива като гигантски мях. Алекс пренебрегна уверенията на Шеба, че бурята щяла да премине и нареди на Джак да прекрати представлението.
Конферансието съобщи това с тих глас: обясни на публиката, че шапитото трябва да бъде свалено от съображения за сигурност и че всички ще си получат обратно парите за билетите. И докато Шеба беснееше заради изгубените приходи, Алекс нареди на музикантите да засвирят жива мелодия, за да ускорят излизането на публиката.
Някои от зрителите пожелаха да останат в голямата палатка до шапитото, за да не се намокрят, но и те бяха накарани да напуснат. Докато помагаше за евакуацията, Алекс не го напускаше мисълта да иде при Дейзи и да се увери, че е последвала инструкциите му да си седи в пикапа, докато вятърът не поутихне.
Ами ако не бе изпълнила нарежданията му? Ами ако бе излязла в бурята, за да търси нечие изгубено хлапе или да помогне на някой възрастен зрител да стигне до колата си? По дяволите, това наистина щеше да е напълно в стила й! Тя притежаваше повече сърце, отколкото здрав разум, нямаше изобщо да помисли за собствената си безопасност, ако сметнеше, че някой друг с загазил.
Изби му студена пот, потребно бе цялото му самообладание, за да изглежда спокоен, докато се евакуира публиката. Продължаваше да си повтаря, че тя ще е добре, дори успя да се усмихне, като се сети какъв номер й бе извъртял.
За късото време, през което бяха заедно, се бе смял повече, отколкото през целия си досегашен живот. Никога не знаеше какво ще предприеме тя в следващия момент; караше го да се чувства като онзи хлапак, който никога не е бил. Какво щеше да прави, когато тя си замине? Не пожела да мисли за това. Ще се справи, това е, както се бе справял с всичко друго. Животът го бе превърнал в самотник и така му харесваше.
Когато и последният зрител напусна шапитото, вятърът освирепя съвсем, мокрият найлон плющеше и се издуваше. Алекс се боеше, че ако не го свалят бързо, можеха и да го изгубят; затова обхождаше групичките работници една по една, издаваше нареждания, помагаше да бъдат освободени обтегачите, за да се свалят и подпорните пилони. Един от работниците освободи обтегача прекалено бързо и той изплющя по бузата му; не му бе за първи път, преодоля болката и продължи да работи.
Студеният дъжд се стичаше във врата му, ослепяваше го, вятърът залепяше якето на гърдите, но през цялото време, докато работеше, Алекс мислеше за Дейзи.
Дейзи седеше в средата на клетката на Синджун, тигърът се бе свил на кравай около нея, а дъждът се лееше през решетките. Алекс нямаше вяра в безопасността на фургона и й бе наредил да иде в пикапа, докато вятърът отслабне. Тя пое нататък, но чу дивия рев на Синджун и разбра, че бурята го ужасяваше.
Бяха го оставили навън, на милостта на природната стихия, докато работниците се мъчеха да свалят шапитото. Първо постоя пред клетката, но поради поривите на вятъра и дъжда трудно можеше да остане права. Тигърът обезумя, когато тя се опита да намери подслон под клетката и не й остави никакъв друг избор, освен да влезе при него.
И сега той се бе проснал до нея като голям котарак. Усещаше ритъма на дишането му в гърба си, топлината на тялото му прогони студа. Сгуши се още по-силно в козината му, усещаше се в такъв покой, какъвто бе изпитала само преди няколко часа, когато лежеше в обятията на Алекс.
Дейзи не беше в пикапа. Не беше и във фургона.
Алекс пресече тичешком площадката, диреше я трескаво. Какво ли бе направила този път? Къде ли бе отишла? По дяволите, вината бе негова! Знаеше колко бе лекомислена и не биваше да я изпуска из очи. Когато бурята избухна, трябваше да я отведе в пикапа и да я върже за волана.
Винаги се бе гордял, че притежава хладен ум по време на криза, но сега не можеше да размишлява. Силата на бурята понамаля малко, след като свалиха шапитото, и той прекара няколко минути в бърз преглед на пораженията. Носени от вятъра предмети бяха строшили предното стъкло на един камион, а един от павилионите бе преобърнат. Тук-там найлонът бе прокъсан, но изглежда пораженията не бяха значителни и той се зае да намери Дейзи. Когато обаче не я откри в пикапа, го обзе паниката.
Защо не я бе държал под око? Беше твърде крехка за този начин на живот, прекалено доверчива, Господи, нека не й се случи нещо лошо!
Видя проблясък на светлина в другия край на площадката, но един от фургоните му пречеше да види. Затича натам, чу гласа на Дейзи и усети как мускулите му се отпускат от облекчение. Втурна се напред и видя нещо така красиво, каквото не бе виждал през целия си живот: с фенерче в ръка тя насочваше двама от работниците, които вкарваха клетката на Синджун в каросерията на камиона на менажерията.
Искаше му се да я нахока за това, че го бе изплашила, но устоя на този порив. Не бе нейна вината, че се бе превърнал в треперещ страхопъзльо.
Като го видя, тя се усмихна толкова доволна, че топла вълна го обля от глава до пети.
— Няма ти нищо! Толкова се безпокоях за теб.
Той се прокашля, пое дъх, за да се успокои.
— Имате ли нужда от помощ?
— Мисля, че вече свършихме.
Тя се покатери в камиона.
Макар че единственото, което желаеше, бе да я отнесе във фургона и да я люби до сутринта, той вече я познаваше твърде добре, за да знае, че никакви заплахи от негова страна нямаше да са в състояния да я изкарат от камиона, докато не се увери, че животните са на сигурно място за през нощта. Ако я оставеше, сигурно щеше да им разкаже и приказка за лека нощ.
Тя се появи най-накрая, без никакво колебание протегна ръце и скочи в обятията му. Усети я близо до гърдите си и реши, че най-много харесваше това у нея. Липсата на колебание. Знаеше, че ще я улови на всяка цена.
— В пикапа ли седя по време на бурята? — Целуна я силно по мократа коса.
— Хм… мога да ти кажа, че бях на топло.
— Добре. Хайде да вървим във фургона. И двамата се нуждаем от топъл душ.
— Първо трябва да…
— Да провериш Тейтър ли? Ще дойда с теб.
— Този път не го гледай сърдито.
— Аз никога не гледам сърдито.
— Последния път го направи. Оскърбяваш чувствата му.
— Той няма…
— Има, има, и той има чувства.
— Ти го глезиш.
— Той е въодушевен, а не разглезен. Има голяма разлика.
Той я изгледа косо.
— Повярвай ми, знам много добре каква е разликата между разглезен и въодушевен.
— Да ни би да искаш да кажеш, че…
— Това е комплимент.
— Не ми прозвуча съвсем така.
Дърли се с нея по целия път до фургона на слоновете, но нито за миг не изпусна ръката й. И нито за миг не успя да потисне усмивката, разцъфнала на лицето му.
18.
През юни и юли циркът
