тридесет мили оттук. Изминал сте цялото разстояние, само за да ми донесете това?
Хоукс отново погледна портрета на Сара.
— Аз много обичам… майка си, сър. Вашата дъщеря се оказа единственият човек, който успя да я извади от твърде дългия й траур. А и разстоянието не е чак толкова голямо.
— Разбирам. — Лорд Линдъл примижа, погледна писмото от Сара, а после отново се вгледа в Хоукс. — Знаете ли, че когато научих за приятелството ви с дъщеря ми, бях почти решил да й забраня да общува с вас?
Хоукс видимо се стегна и заговори с леденостудена учтивост:
— И защо, сър?
— Според клюките вие сте по-известен под името Звяра.
— Клюките, сър, обикновено повтарят само част от дадена история и то с ужасяващи неточности.
Лорд Линдъл изглежда осъзна, че с думите си бе пристъпил всички допустими норми на приличие, за което си получаваше заслуженото.
— Млади момко, никога не съм се славил с особен такт и добри обноски. — Говореше грубо. В тона му нямаше нито разкаяние, нито извинение.
— Напълно разбираемо. — Погледът на Хоукс отскочи към портрета на майката на Сара. — Клюките по ваш адрес също не са особено ласкави и приятни.
Старият лорд погледна госта си с нараснало уважение и одобрение.
— Прав сте — съгласи се той. — Далеч не са приятни.
Хоукс го гледаше спокойно и си позволи съвсем леко да посмекчи сарказма, натежал в гласа му.
— Напоследък всички говорят с недомлъвки и заобикалки, сър. Аз предпочитам да говоря направо. Има ли някоя специална клюка, свързана с името ми, по която бихте желали някакви обяснения, защото аз възнамерявам да продължа да се виждам с дъщеря ви.
Лорд Линдъл се разсмя на глас, сякаш Хоукс току-що с успех бе издържал сериозен изпит, преборил се бе със словесния залп, с който го бяха посрещнали.
— Сара твърди, че винаги бързо постигате целта си.
Хоукс отново погледна портрета над бюрото. Какво ли още бе разказала за него Сара, зачуди се той.
Лорд Линдъл показа последното й писмо.
— А и неведнъж ми е писала за изключителната ви щедрост и доброта.
— Бъркате ме с майка ми, сър, и с братовчед ми Стюарт.
Тонът на Едуард Линдъл не търпеше възражения.
— Не ви бъркам, сър. Дъщеря ми смята вашето приятелство и благоразположение за изключителна чест. Писа ми за усилията ви да й доставите удоволствието да поязди, за добротата и загрижеността ви към нея по време на първия й бал, за радостта си от специално организираната за нея разходка из катедралата Свети Павел.
Хоукс просто не знаеше какво да каже. Погледна към портрета й, а после рязко кимна.
— О, не знаех….
Лорд Линдъл също кимна в отговор.
— Много съм ви задължен, сър. Много се тревожех, че посещението на Сара в Лондон може да се окаже грешка. Заради недъга й, нали разбирате? Тя наистина ли е щастлива там?
— Вашата дъщеря притежава необикновения дар да носи радост на околните и да мисли по-малко за собствените си радости — уклончиво отвърна Хоукс. Искаше му се баща й да насочи вниманието си към последното й писмо, което даваше най-пълен отговор на въпроса му.
В този момент разговорът им бе прекъснат от неочакваната поява на един останал без дъх, набит стар джентълмен, Облечен в ловни дрехи и стиснал пушка в ръка. След него вървеше голям фоксер — изящно сиво животно — последвано от слисания иконом на лорд Линдъл.
— Сър Гарви настояваше, че трябва да ви види вед… — бързо започна да се оправдава икономът.
— О, махай се, Хекърс. Линди и сам вижда, че нахълтах тук, без да ти позволя да ме спреш. — Гръмогласният джентълмен, обут в ботуши и панталони от еленова кожа, явно се чувстваше като у дома си. Кучетата му — също. Те спокойно седнаха и започнаха да се чешат. Господарят им подаде на Хоукс голямата си, облечена в ръкавица ръка.
— Значи, вие сте синът на Хенри Кесълфорд. Аз съм Гарви. Гарт Гарви. Запознах се с баща ви преди няколко години. Познавах и брат ви. Страхотен ездач. Истински срам е, че свърши така. Хекърс ми каза, че сте тук. При други обстоятелства не бих прекъснал разговора ви. Зная, че е проява на много лош вкус, но нося новини, които трябва непременно да съобщя на Линди. Не искам той да ги научи от някой друг.
Хоукс имаше всички основания да смята, че новините на Гарви бяха свързани със сина му Джефри.
— Сигурен съм, че онова, което имате да съобщите, наистина не търпи отлагане. Затова ще се сбогувам…
— Глупости! Не можете да си тръгнете, милорд — възрази бащата на Сара. — Искам да поговоря още малко с вас, а и Хекърс тъкмо отива да ни донесе нещо освежително, нали, Хекърс?
Икономът затвори устата си, която до този момент бе стояла полуотворена от изумление, поклони се бързо и излезе от стаята.
— Ще ви оставя сам само за момент, милорд — настоя лорд Линдъл. После кимна решително, отвори вратите на градината и пропусна пред себе си кучетата и гръмогласния Гарви, който изглеждаше неестествено зачервен.
Само миг по-късно, течението което се образува, когато Хекърс отвори вратата, за да внесе чая, разтвори широко притворената врата, която водеше към терасата. Омайният аромат на мента и лавандула нахлу в стаята, ветрецът разлисти някакви книжа по бюрото, но едно възклицание, долетяло от градината, споменаването на едно познато име, накара Хоукс рязко да се изправи от стола си.
— Оставете ги — нареди той и преди икономът да успее да се наведе, за да подреди разпилените върху бюрото книжа, той се озова на път за вратата, подтикван от силната ръка, стиснала го за лакътя.
— Държи се сякаш е господар и собственик на този дом — побърза да се оплаче пред слугите Хекърс, с наранена от грубото отношение гордост.
Хоукс затвори вратата зад обидения иконом. Бе дълбоко убеден, че разговорът в градината не бива да стига до дългите уши на словоохотливия език на прислугата. Той се приближи до вратата на терасата с твърдото намерение да я затвори веднага.
— Бедната, скъпа Сара! — Сър Гарви говореше с грубия глас на човек, който никога не бе хленчил и плакал. — Всичко се провали, Линди.
Хоукс веднага отхвърли първоначалните си благородни намерения, свързани със затварянето на вратата.
— Джефри е постъпил много грубо и нетактично. Поне да ни бе уведомил по-навреме. Най-добре е да повикам Сара от Лондон. — Гласът на лорд Линдъл издаваше изумлението и отчаянието му.
Сър Гарви изсумтя състрадателно.
— Непременно го направи, но най-напред трябва да се отървеш от Кесълфорд. Помисли си за скандала, който ще избухне, ако истината излезе наяве. Дявол да го вземе! А сега се върни за чая, Линди, защото графът със сигурност ще ни помисли за двама селяндури, напълно лишени от светски маниери.
— Присъедини се към нас — примоли се лорд Линдъл. — Не съм в състояние да се изправя отново пред този човек.
— За чай? С тези ботуши? — Гарви изсумтя. — По-добре е да откажа. Измисли някакво извинение. Ще намина по-късно, след като той си тръгне, за да решим какво ще правим.
Хоукс остави вратата леко открехната, пренесе подноса с чая, сам наля в две чаши от димящата кафеникава течност, седна на мястото си, подпря брадичка на ръката си и се загледа в портрета на Сара. Как бе възможно този Гарви да е толкова глупав и коравосърдечен, че да постави името и репутацията на Сара в опасност, да я дамгоса завинаги като отхвърлена годеница?
— Как пиете чая си, сър? — спокойно попита той, когато лорд Линдъл влезе през вратата. — Чист, или го предпочитате с нещо по-силно?
— Малко коняк ще ми дойде добре.
Докато подаваше чашата, в която щедро бе досипал коняк, на разстроения си домакин, в ръцете на
