изморен кон. Слезте долу — подкани го той. — Ще се погрижим това бедно животно да бъде нахранено и почистено, докато вие ми погостувате за чаша портвайн.
— Не съм дошъл, за да пия портвайн, милорд — непреклонно изрече лорд Линдъл. — Дойдох да ви информирам, че Джефри Гарви отказва да отиде в Лондон.
Хоукс рязко вдигна глава.
— Отказва?
Бащата на Сара кимна с мрачно изражение.
— Казва, че ще се почувства много унизен. Срещата с нея го смущава и плаши. — Той се намръщи и още веднъж погледна към отдалечаващата се карета. — Глупости! Той изобщо не може да си представи до каква степен може да бъде унизен и съсипан някой мъж.
Хоукс присви очи, а когато заговори, гласът му прозвуча твърде сериозно.
— Ще се погрижим за това, милорд.
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
Сара преживяваше много болезнено възможността скоро да се превърне в обект на състрадание и присмех от страна на новите й приятели и познати.
Въпреки че бе паднала духом, тя не можеше да допусне околните да я виждат нещастна и унила и затова се впусна в трескава дейност. Планираше празненството си и едновременно с това приемаше повечето от отправените й покани, като се съобразяваше единствено със свободното си време и с търпението на Лидия. Вечеринки и балове, соарета и обеди, концерти и пиеси — всички получаваха по малко от вниманието й. Усмивката не слизаше от устните й, крепеше я единствено мисълта, че Хоукс скоро ще се върне и ще й донесе някакви новини. Никой от хората около нея не се и досещаше за страданията, които я измъчваха.
Едва късно нощем, пъхната под чаршафите и стиснала пухената възглавница, тя се отдаваше на размишления за бъдещето, опитвайки се да предвиди възможните алтернативи. Точно по време на тези размишления, Сара се люшкаше от величествените висини на надеждата до черните бездни на отчаянието.
Освободена от задължението да се омъжи за Джефри, Сара вече спокойно можеше да си представя едно съвършено различно бъдеще — въодушевяващо и плашещо едновременно. Даваше си сметка, че може да завърши дните си като самотна стара мома. И в същото време, Сара просто не можеше да се примири с подобна безнадеждност. Хоукс й бе казал, че братовчед му възнамерява да поиска ръката й. Бракът с него обаче не й се струваше много по-приятен, сравнен с тъжната перспектива на безбрачието. Сара притискаше възглавницата към гърдите си, въображението й превръщаше тази торба, пълна с гъши пух, в неясна фигура, която тя страстно прегръщаше до самозабрава. Човекът-възглавница й носеше утеха. Само че не Красавеца, а Звяра си представяше тя, докато прегръщаше бездушния предмет.
Глупост ли беше от нейна страна да мечтае за подобно чудо, лудост ли бе да си представя бъдещето си с лорд Ашли Хоукс Кесълфорд, граф на Хенли? Сара се молеше мечтите й да се сбъднат, още по-отчаяно притискаше възглавницата към гърдите си и се унасяше в неспокоен сън, който нито отморяваше, нито освежаваше.
Първото нещо, което си помисли Хоукс, когато я потърси веднага след завръщането си, бе, че Сара Линдъл никога преди не бе изглеждала толкова изтощена.
Завари я да се упражнява на клавесина в огромната музикална стая на майка му и още преди да влезе през вратата, разбра, че музиката не се лее с обичайната за Сара безпогрешна сигурност и увереност. Грешните ноти, забавянето на по-трудните пасажи говореха красноречиво за опънатите й до скъсване нерви.
Тя наклони глава, когато той влезе в стаята, и отпусна ръце върху клавишите, създавайки какофония от звуци.
— Вие се върнахте! — възкликна тя с неприкрита радост, скочи от мястото си и сигурно щеше да се хвърли в прегръдките му, ако той не я бе възпрял.
Хоукс чувстваше, че няма право да я прегръща, не, и докато обещанието, което бе дал на Стюарт, се издигаше като невидима бариера между тях двамата. Дадената дума, спазването на която според него бе мярка за нравственост и почтеност, го отдалечаваше от нея. Щеше да се чувства унизен и посрамен, ако прекрачеше думата си, щеше да се приравни с Брет Престън и Джефри Гарви, които бяха направили точно това.
Когато заговори, гласът му прозвуча съвсем официално.
— Както ви бях обещал, госпожице Линдъл, се връщам навреме за вашето празненство и ви нося вести от баща ви, който също обеща да присъства.
Официалният му тон възпря устрема, с който се бе втурнала към него.
— Думите ви ми носят успокоение — несигурно изрече тя и отново се отпусна на мястото си. — Това чакане ме изнерви. Как е татко?
— Добре е. Изпраща ви много поздрави и едно писмо.
— Ще ми го прочетете ли?
Той се настани до нея и със задоволство забеляза, че тя не се опита да се отдръпне от него. Напротив! Изглеждаше доволна, че има възможност да седи рамо до рамо с него, да усеща топлината на тялото му. Ръкавът му леко докосна нейния и той си помисли, че въпреки обещанието към Стюарт, част от него все пак се осмеляваше да пристъпи дадената дума и да се докосне до нея, въпреки благородните му намерения.
— Моя любима Сара… — започна той и спря. За пръв път произнасяше малкото й име, за пръв път можеше спокойно, с нейно позволение, да я нарече любима. Хоукс не можа да се сдържи и се обърна да я погледне. Искаше да разбере дали и тя бе толкова развълнувана от тези две простички думи.
Поруменялото й лице и неспокойното помръдване на ръцете й в скута й, изпълниха Хоукс със странно приповдигнато чувство на възторг и безтегловност. Не искаше да се раздели с това усещане и повтори обръщението още веднъж, и този път думите сякаш извираха от дълбините на сърцето му.
— Моя любима Сара…
Тя веднага долови разликата. Той я видя как рязко вдигна глава, сякаш за да отрече онова, което не бе убягнало от ушите й, и отдръпна топлото си рамо.
Той продължи да чете с глас, лишен от всякакви емоции. Спокойният му тон в никакъв случай не издаваше бурята, която бушуваше в душата му. Докато четеше, Хоукс често местеше поглед от белия лист в ръката си, към издайническите разкрития на изразителното й лице.
Писмото бе изпълнено най-вече с притесненията и тревогите на лорд Линдъл, свързани с щастието и благополучието на дъщеря му. Той споменаваше за намерението си да присъства на тържеството й и завършваше с израз на бащинската си любов и привързаност, което пък осигури на Хоукс още една възможност да се обърне към Сара с думи на искрена обич, която, от уважение към братовчед си, бе погребал дълбоко в сърцето си.
Когато свърши с четенето, в стаята се възцари тишина, нарушавана единствено от тиктакането на часовника в ъгъла. Сара въздъхна, прокара пръсти по клавишите на клавесина и неволно докосна ръката му.
— Единственото чувство, което изпитвам, като си помисля за това празненство, е ужас — тихо промълви тя.
Забравил за момент обещанията, Хоукс вдигна ръката й от клавишите и преплете пръсти в нейните. Тя срамежливо издърпа ръката си и опипа лепенката, залепена върху кокалчетата на ръката му.
— Наранен ли сте, милорд?
— Да, мила моя, душата ми е наранена, защото вие сякаш изобщо не се интересувате от стремежа ми да ви успокоя.
Тя се разсмя — а той целеше точно това — и внимателно опипа превръзката.
— Раната не е фатална, надявам се?
— Не, мила моя, не е фатална.
Леко докосна лицето й с ръка и я целуна по средата на челото. Тя се изчерви силно, но не се отдръпна и
