максимална печалба.
— Каретите? Ти възнамеряваш да продадеш и тях?
— Възнамерявам да задържа само един екипаж с дорести коне, кобилата си за езда и двуконния си кабриолет — твърдо заяви тя.
— Разбирам — изрече бавно Хоукс, но нещо в тона му подсказваше, че не е съвсем така. Не разбираше. Тя разпродаваше всичко. Това бе не само необичайна, но и крайно отчаяна постъпка.
— Имам дългове, които трябва да платя — неубедително изрече тя, сякаш само за да му даде някакво обяснение, пък било то и напълно неприемливо.
Хоукс се намръщи и я изгледа напрегнато.
— Дългове, неизплатени след прехвърлянето на имението?
Силвия отказваше да срещне въпросителния му поглед. Тя се загледа през прозореца, като подръпваше края на ръкава си.
— Лични дългове. От много деликатно естество — най-накрая рече тя с тих, почти неразбираем глас. — Братът на барона не трябва никога да научи за произхода на тези дългове.
На Хоукс му хрумна, че женитбата на Силвия Хъптън с барон Ото дьо Вал изобщо не бе толкова бляскава и щастлива, колкото изглеждаше на повърхността. Обикновените дългове не изискваха такива потайни и поверителни уговорки. Само дългове с най-низко и нечестно естество биха подтикнали Силвия към подобен заговор. Тя изглеждаше готова да пожертва финансовата си стабилност, за да уреди този дълг. А с решението си да се обърне за помощ към него, бе пожертвала и гордостта си.
Хоукс се намръщи още повече, осъзнал за пореден път, че пред него сякаш стои напълно непозната жена.
— Силвия, винаги съм се чудел защо не пожела да опровергаеш слуховете, че съм се възползвал от теб, които започнаха да се разпространяват само ден преди сватбата ти…
Вдовицата се размърда с явно неудобство, усетила върху лицето си настойчивия му поглед.
— Аз… аз ужасно съжалявам за това, Хоукс, но виждаш ли… по онова време тези клюки напълно съответстваха на намеренията ми. Не мога да ти кажа защо, но мога да те уверя, че не съм имала за цел да съсипвам доброто ти име. — В гласа й се долавяше поражение. — Може би сгреших като дойдох тук.
— Може да си сгрешила, а може и да не си. — Острият му, напрегнат поглед сякаш я прониза. — Кажи ми само едно нещо, Силвия. Беше ли щастлива с барона?
Тя потръпна сякаш бе изпитала физическа болка от думите му, а после заговори с такава ярост, че гласът й се разтрепери.
— Нито за миг, Хоукс. Изобщо не предполагах колко коварен и вероломен може да бъде той. Не зная дали ще ми повярваш, ако ти кажа, че зад бляскавата изтънченост на барона се криеше истинско чудовище. Съпругът ми беше човек, който съсипваше живота на всеки, до когото се доближеше. Аз обаче не му позволих да опропасти моя, докато беше жив. А сега, когато е мъртъв, нямам никакво намерение да позволя делата му да продължат да ме измъчват.
Хоукс се поклони учтиво.
— Не мога да възразя срещу подобни чувства. Ако е по силите ми да ти помогна, Силви, ще го направя.
След по-малко от четвърт час Хоукс помогна на Силвия да се качи в каретата си, като продължаваше да се чуди на факта, че не изпитва към нея чувствата, които бе очаквал да лумнат отново след подновяване на приятелството им. Дори и в този момент, когато държеше ръката й в своята, той осъзна, че изпитва единствено желанието да помогне на човек, който навремето му е бил много скъп. За миг остана озадачен и изненадан от прозрението, че не изпитва никакво чувство на загуба. В този момент Хоукс случайно погледна нагоре по пътя. Яхнал един запенен и изпотен от препускането дорест кон, към него се носеше познатият му вече лорд Едуард Линдъл.
В този миг, обхванат от ужас, че нещо страшно може да се е случило със Сара по време на отсъствието му, Хоукс осъзна, че желанията му са изключително ясни и определени, изцяло насочени към един- единствен човек, и в тях няма място за Силвия. В мислите и сърцето му имаше само една жена — скъпата, сляпата, красивата Сара.
Тъй като алеята бе прекалено тясна и на нея не можеха да се разминат каретата на баронесата и ездачът, Хоукс мълчаливо изчака пристигането на втория му неочакван гост.
— Милорд? — извика той когато старият човек се приближи достатъчно близо, за да го чуе. — Нещо не е наред ли?
— Да. — Думата отекна в пространството между тях. Хоукс усети, че го залива леденостудена вълна на страх, изпоти се така, както и в оня ден, в който баща му бе починал от апоплектичен удар. Почувства остра болка в гърдите.
— Сара? — извика той.
— Сара е добре.
Баронесата, която местеше поглед от единия към другия, сякаш наблюдаваше игра на топка, не каза нищо, но интересът, появил се в очите й, бе повече от красноречив.
Осъзнал твърде късно, че загрижеността, която проявяваше, разкрива твърде много от чувствата му, Хоукс побърза да поздрави бащата на Сара и да запознае гостите си.
Колкото и да бе странно, те никога не се бяха срещали преди. В продължение на един дълъг миг се гледаха с тъжно, изпълнено с разбиране любопитство. Ситуацията изведнъж се оказа прекалено сложна и объркана. Как можеше, без да се смути, да представи жената, за която бе искал да се ожени навремето, на мъжа, чиято съпруга е била опозорена от покойния съпруг на същата тази жена?
Баронесата реши проблема, като се показа от прозореца на каретата и се усмихна едва-едва.
— Линдъл, нали? Моят съпруг е наранил много хора, сър, но мисля, че нито един не е бил по-оскърбен от вас. Аз не мога да поправя злините, причинени от барона, и се надявам, че няма да ме държите отговорна за тях.
Гласът на лорд Линдъл беше тъжен и напрегнат. Изглеждаше нервен и, широко отворил очи, приличаше на човек, който току-що бе извършил непростим гаф.
— Не тая никакви лоши чувства към вас, мадам, но дойдох неканен и очевидно съм избрал най- неподходящия момент. Нямах представа, че имате гости, милорд. Може би ще е по-удобно, ако се отбия някой друг път.
Той сковано се поклони на баронесата и щеше да обърне назад изпотения си кон, ако Хоукс, който остана с неприятното впечатление, че бащата на Сара вярва, че се бе сблъскал не само със собственото си нещастно минало, но бе прекъснал и една романтична среща, не го бе спрял.
— Не вършете глупости, сър. За всички е ясно, че всеки момент ще паднете от гърба на това нещастно, преуморено животно, което яздите.
Баронесата наблюдаваше двамата мъже, а погледът й подсказваше, че тя чудесно разбира разговора им, долавя нюансите на казаното, досеща се за неизреченото.
— Аз тъкмо си тръгвах, сър. — Тя побърза да се присъедини към Хоукс в усилията му да убеди лорд Линдъл. — Хоукс и аз разговаряхме за коне. Имам намерение да продам някои от конюшните си, а той бе изключително любезен да се съгласи да свърши тази работа вместо мен. — Тя огледа уморения кон на Линдъл с явно неодобрение. — Може би ще проявите интерес, сър? Ако е така, обадете се на Кесълфорд. Той ще гарантира за достойнствата на животните ми. Нали, Хоукс?
Хоукс кимна, а Силвия се прибра в каретата си и рече на раздяла:
— Запознах се с дъщеря ви, сър. На едно градинско увеселение. Тя е прекрасна. Скромна, сдържана млада дама с безупречни маниери.
Лорд Линдъл кимна.
— По нищо не прилича на майка си. — Гласът му беше тих, лишен от всякаква злоба.
Силвия сви рамене.
— Не мога да преценя. Никога не съм имала удоволствието да познавам лейди Линдъл. — Кимна на Хоукс, което означаваше, че той може да даде знак на кочияша да тръгва.
Двамата мъже изпратиха с поглед каретата, която бавно излезе през портата. Лорд Линдъл се сепна от изненада, когато Хоукс заговори отново.
— Имате ли желание да купите някой от конете й, сър? Никога не съм виждал по-тъжна гледка от този
