когото порцеланът нервно потропваше, Хоукс се почувства длъжен да заяви с приятен, безгрижен маниер:
— Тя не го обича и вие знаете това.
— Какво? — Лорд Линдъл отново насочи цялото си внимание към госта си, осенен от внезапно прозрение.
— Джефри Гарви. Тя не го обича.
В последвалото възклицание на лорд Линдъл се долавяше приглушен ужас.
— Вие знаете?
Хоукс сви рамене сякаш не се бе случило нищо кой знае колко важно.
— Може би ще е по-добре, ако изчакам да прочетете писмото на дъщеря си.
Лорд Линдъл премигна, сякаш бе получил силен и неочакван удар, свали очилата от челото си и започна да чете. Когато свърши, цветът на лицето му бе започнал да се възвръща.
— Това празненство… — Изгледа го проницателно. — Ваша ли е идеята?
Хоукс кимна.
— Разбирам какво имате предвид.
— — Чудесно. Значи ли това, че ще дойдете? Двамата заедно ще можем да потушим скандала още преди да е избухнал.
Лорд Линдъл кимна енергично.
— Нищо не би могло да ме спре!
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
Някой почука на вратата на библиотеката в Брантли. Раздразнен, Хоукс вдигна глава от документите, които четеше. Не обичаше да го безпокоят когато се занимава с бизнес, а в този момент той проучваше състоянието на Брантли хол, ръководено през последните четири месеца от надзирателя, Том Криър. Това бе работа, която отнемаше нормално няколко дни, но този път Хоукс искаше да я свърши за един следобед и затова се гневеше срещу всяко прекъсване на заниманията му. Беше твърдо решен още на следващата сутрин да се върне при Сара Линдъл.
— Влез! — гласът му издаваше яда и раздразнението му.
Джаспър Нибз се оказа човекът, осмелил се да го безпокои.
— Имаме посетител, сър — рече икономът. Лицето му беше безизразно, тонът — учтив.
Хоукс се намръщи.
— Казах ти съвсем ясно и категорично, че не приемам посетители, Нибз.
— Точно така, сър. Дамата обаче настоява да ви види, милорд. Просто не мога да я отпратя.
— Дама! — Хоукс остави молива си.
Жената седеше с гръб към вратата на всекидневната, а лицето й бе скрито в гънките на тъмната й пелерина с голяма качулка. В един безумно кратък миг Хоукс се осмели да си помисли, че това може би е Сара, която не е могла да понесе сама разочарованието от измамата на годеника й.
— Мадам?
Жената, която се обърна да го погледне, бе Силвия дьо Вал. Лицето й бе замръзнало в маска на високомерие и надменност. Жената, която навремето се бе присмяла на любовта му, все още бе изключително красива. Изражението на лицето й бе решително, но този път в очите й не се четеше нито презрение, нито враждебност. През изминалите повече от пет години двамата се срещаха едва за втори път и докато я гледаше, Хоукс имаше усещането, че пред него стои напълно непозната жена. Мъдрите, поумнели, изпълнени с нетърпение очи, които го гледаха, без да мигат, и красивата, но горчиво стисната уста, бяха напълно различни от очите и устните на онова безгрижно момиче, което бе запленило сърцето му.
Неведнъж си бе представял този ден — деня, в който ще застанат един срещу друг, избавили се от присъствието на барона. И ето че този ден бе дошъл, но чувствата му бяха съвършено различни от онова, което бе очаквал.
— Ти си се променил — рече тя. — Очаквах, че ще ме накараш поне да почакам известно време, за да си платя за ненавременното посещение.
— Това би било твърде зверско отношение — саркастично заяви той. — В момента единственият човек, който трябва да ме чака, е управителят на имението ми.
— Не е необходимо — сковано рече тя. — Трябва само да ми покажеш вратата и ще го избавиш от досадното чакане. — Тя се надигна с достойнство, с намерението да мине край него и да си излезе.
— Изминала си голямо разстояние и заслужаваш поне да бъдеш изслушана, Силви. — Умалителното й име, което бе използвал, я спря, но устните й останаха здраво стиснати. Сякаш изведнъж бе осъзнала колко са се отдалечили един от друг и като че ли вече не изпитваше желание да разговаря с него. — Длъжен съм да те изслушам — настоя той.
Тя неохотно се отпусна на един стол. Приличаше на жена, която няма особено богат избор.
Измъчван от любопитство относно причината, подтикнала я да измине целия път до Брантли, за да говори с него, той приближи до вратата, извика Нибз и го помоли да освободи Том Криър и след това да им донесе чай. После избра един стол с висока облегалка, настани се срещу нея и обяви с натежал от сарказъм глас.
— Изцяло съм на ваше разположение, баронесо.
Без да бърза, Силвия дьо Вал свали качулката си.
— Дойдох да те помоля за една услуга — изрече тя, вдигнала високо брадичка.
Хоукс, който винаги бе смятал, че Силвия е прекалено горда, за да го помоли за каквото и да е, бързо спусна клепачи, за да прикрие искрената си изненада. После се изправи, приближи се до прозореца и замълча за момент.
— Не разбирам защо от всичките си познати си избрала тъкмо мен.
Устните на Силвия пребледняха.
— Добре съзнавам, че между нас не съществуват никакви топли чувства, Хоукс, но бих предпочела да разчитам на твоята безпристрастност и справедливост, стига, разбира се, да можеш да се пребориш с гордостта си.
Той се върна на стола си и я погледна с очакване.
— Touche13.
Тя въздъхна.
— Изправена съм пред сериозен проблем. За да се справя с него, ми е необходим човек с добри познания за коне и бизнес, който да се отличава още с дискретност и честност. От всичките ми познати — и приятели, и врагове — ти си човекът, който, според мен, в най-голяма степен съчетава тези качества.
— Ласкаеш ме, Силви. Защо аз, а не братовчед ми? Бях останал с впечатлението, че чувствата ти към Стюарт са далеч по-искрени и топли — сухо заяви Хоукс.
Силвия прие думите му без възражения.
— Точно поради тази причина не мога да се обърна към Стюарт. — Думите й му се сториха твърде противоречиви и парадоксални.
Той се намръщи, опитвайки се да проумее за какво става дума.
— И каква е услугата, която искаш от мен?
Една самотна сълза се търкулна по бузата на вдовицата. Без да й обръща внимание, тя заяви:
— Възнамерявам да продам конюшните на барона и бих желала ти да се заемеш с подробностите.
Хоукс бе заинтригуван, но се подразни от сълзите. Конюшните на барона бяха огромни. Беше напълно логично да се предположи, че Силвия не би желала повече да се грижи за състезателните и расовите коне. Не разбираше кое в плана на вдовицата да се отърве от бремето на толкова много чистокръвни коне, които само ядат, а не носят нищо в замяна, би могло да предизвика сълзите й. Това, което все още не разбираше, бе защо продажбата на споменатите животни трябва да изисква дискретност и честност, каквито адвокатът на барона не би могъл да притежава.
Баронесата продължи с делови, лишен от емоции глас.
— Възнамерявам да продам конете и каретите постепенно, за да увелича възможностите да получа
