наследството на Ньовер, вдругиден ще трябва да бягаме.
— Ние?! — разнесе се изумен вик.
— Вие, любезни господа — потвърди Гонзаг, — всички вие, без изключение. Вече не става дума за миналите ви дребни прегрешения. Принц дьо Гонзаг също влезе в крак с модата и сега, подобно на най- дребния търговец, си води сметководни книги, в които сте записани всички вие, до един. Пейрол превъзходно се справя с подобен род дейност! И така, знайте, че моят крах ще повлече неминуемата ви гибел.
Всички погледи се обърнаха към Пейрол, но той дори не трепна. Принцът продължи:
— А да не говорим, че след всичко, което се случи снощи… Но стига заплахи! — прекъсна мисълта си той. — Щете — не щете, но сте затънали до гуша и ще ме последвате като верни спътници дори в неволята. Въпросът е, дали сте готови да ми засвидетелствувате вашата преданост?
Отново не последва отговор. Усмивката на Гонзаг стана недвусмислено подигравателна.
— Сами виждате, че отлично сте ме разбрали — рече той. — Не съм сбъркал като разчитах на интелигентността ви, нали? Девойката ще бъде свободна. Обещах го и ще удържа на думата си. Ще бъде свободна да излезе оттук и да върви накъдето й видят очите, господа. Какво учудвате ли се?
Всички бяха вперили в него смаян и недоумяващ поглед. С мрачен вид, Шаверни бавно отпиваше от виното си. Гонзаг за първи път напълни чашата си и тези на своите най-близки съседи.
— Често съм ви казвал, господа приятели мои — подхвана той с игрив тон, — че всичко: полезните навици, учтивите обноски, възвишената поезия и изисканите парфюми, го имаме само благодарение на Италия. И до ден-днешен Италия не е проучена достатъчно добре. Слушайте и се постарайте да извлечете някаква полза. — Принцът отпи глътка шампанско и продължи: — Ще ви разкажа една забавна историйка от моята младост, от онези прекрасни години, които никога вече няма да се върнат. Граф Анибал Каноца, издънка на принцовете Амалфи, беше мой братовчед и бонвиван до мозъка на костите си, бога ми! Какви ли не лудории сме вършили заедно. Беше богат, много богат. Съдете сами: братовчед ми Анибал притежаваше четири замъка на Тибър, двайсет чифлика в Ломбардия, два двореца във Флоренция, два в Милано и още два — в Рим, както и цялата прословута златна посуда на кардиналите Алариа, нашите достопочтени чичовци, но бе само на двайсет и седем години и по всичко изглеждаше, че ще живее още век. Никога не съм срещал човек с по-крепко здраве от неговото. На вас май ви стана студено, господа приятели мои? Но моля ви, — пийнете, за да се посъвземете!
Последваха съвета му; всички се нуждаеха от това.
— Една вечер — продължи принц дьо Гонзаг, — поканих братовчед си Каноца на моето лозе в Сполето, едно възхитително кътче, цялото в асми. Ах, какви асми бяха това! Прекарахме вечерта на терасата и наслаждавайки се на благоуханния ветрец, разговаряхме, доколкото си спомням, за безсмъртието на душата. Като изключим виното и жените, Каноца беше стоик. От лозето ми той си тръгна, когато вече се бе спуснала чудесна лунна нощ. Тръгна си освежен и отпочинал. Сякаш още го виждам как се качва в каретата си. Не ще и дума, той бе свободен, нали? Напълно свободен да отиде, където му скимне: на бал, на вечеря — всичко това го има и в Италия — или на любовна среща, но свободен също и да остане… — Принцът допи чашата си и тъй като видя въпроса в очите на присъствуващите, довърши: — Братовчед ми Каноца се възползува от втората свобода и остана.
Сред сътрапезниците настъпи раздвижване. Шаверни конвулсивно стисна чашата си.
— Остана! — повтори той.
Гонзаг взе една праскова от фруктиерата и му я подхвърли. Тя падна върху коленете на малкия маркиз и остана там.
— Опознай Италия, братовчеде! — рече му принцът, но веднага се сепна и продължи: — Шаверни е прекалено пиян, за да ме разбере, но може би така е по-добре. Опознайте Италия, господа.
Докато говореше, той търкаляше праскови по масата и скоро всеки от сътрапезниците му получи по една.
— Забравих да спомена едно незначително обстоятелство — добави принцът със сух и рязък тон. — Преди да си тръгне, братовчед ми граф Анибал Каноца си беше поделил с мен една праскова.
Сътрапезниците му тутакси оставиха плодовете, които държаха в ръце. Гонзаг отново напълни чашата си. Шаверни го последва.
— Опознайте Италия — за трети път повтори принцът, — само там знаят да живеят истински. От сто години вече никой не си служи с идиотски стилет. И каква полза от насилието? В Италия, например, когато искате да премахнете някое девойче, изпречило се на пътя ви, както е в нашия случай, вие просто избирате един галантен мъж, който е съгласен да се ожени за нея и да я отведе дявол знае къде. Дотук добре, това все още прилича на нашия случай. Ако тя приеме, всичко е наред. Ако ли пък откаже, а това е нейно право както в Италия, така и тук, вие просто се покланяте до земята, искайки прошка за безразсъдното си своеволие. После най-учтиво я изпровождате и от чисто кавалерски чувства й подарявате един букет… — Казвайки това, Гонзаг взе букет живи цветя от голямата ваза, която красеше масата. — Та кой отказва цветя? — продължи той, подреждайки букета. — Тя се отдалечава, без съмнение също толкова свободна, колкото и братовчед ми Анибал, да отиде, където й е угодно: при любимия си, при приятелката си, или пък у дома, но свободна също и да остане.
Той протегна букета. Сътрапезниците му се отдръпнаха като попарени.
— И тя остава? — процеди Шаверни през зъби.
— Да, остава — студено произнесе Гонзаг и го погледна прано в очите.
Шаверни скочи на крака.
— Тези цветя са отровни! — извика той.
— Я сядай! — сопна му се Гонзаг и избухна в смях. — Ти си пиян!
Шаверни прекара ръка по обляното си в пот чело.
— Да — прошепна той, — сигурно съм пиян. Защото ако не беше така…
Той залитна. Виеше му се свят.
IX. Деветият час
Гонзаг обгърна сътрапезниците си с властен поглед.
— Шаверни не е на себе си — промълви той. — Простено му е, но ако някой от вас…
— Ще приеме — смутолеви Навай, колкото да поуспокои съвестта си. — Тя ще приеме ръката на Шаверни.
Като възражение, разбира се, това бе по-скоро боязливо, дори жалко, но другите не направиха и толкова. Страхът от разорението беше взел връх. Срамът е като покойниците на Брьогел146, които си отиват скоропостижно. Това бе особено меродавно за онези шарлатански времена, когато падението беше мигновено и безвъзвратно.
Гонзаг знаеше, че отсега нататък може да си позволи всичко. Тези тук до един бяха негови съучастници. Той вече разполагаше с армия. Принцът остави букета на мястото му и каза:
— Достатъчно на тази тема. Разбрахме се. Предстои ни нещо много по-сериозно. Още няма девет часа.
— Научихте ли нещо ново, ваше височество? — попита Пейрол.
— Не, нищо. Просто взех някои предпазни мерки. Павилионът се охранява отвсякъде. Готие и още петима пазят входа откъм уличката; Кита и други двама са пред градинската порта; Лаверн с петима души варди градината, а в преддверието са нашите прислужници, до един въоръжени.
— А онези двамина разбойници? — попита Навай.
— Кокардас и Паспоал ли? Не им дадох определен пост. И те като нас чакат, но там.
Принцът посочи вратата към коридора, където полилеите бяха изгасени веднага след пристигането му. Оттогава вратата стоеше широко отворена.
— Кого чакат те и кого чакаме ние? — попита ненадейно Шаверни, в чийто мрачен поглед бе проблеснала искрица разум.
— Не беше ли тук вчера, когато получих онова писмо, братовчеде? — обърна се Гонзаг към него.
— Не. Кого чакате?
— Някой, който ще заеме това място — отвърна принцът и посочи креслото, останало празно от
