— Моля ви, разрешете ми да се върна при нея — прошепна тя. — Вашите недомлъвки ме плашат.
— Сега имам нужда от вас — каза Гонзаг.
— От мен? — удиви се циганката.
— Тук ще стане дума за неща, които дамите в никакъв случай не трябва да чуят.
— А аз ще ги чуя ли?
— Не. Те нямат никакво отношение към вашата приятелка. Тук вие сте у дома си, тъй че изпълнете ролята си на домакиня и отведете дамите в салона на Марс.
— Готова съм да ви се подчиня, ваше височество.
Гонзаг й поблагодари и се върна при масата. Всички впиха изпитателен поглед в лицето му. Той направи знак на Нивел, която веднага се приближи.
— Добре вижте това дете — каза той и посочи с пръст доня Крус, която дълбоко замислена стоеше в другия край на салона. — Гледайте да я разсеете и се постарайте да не обръща внимание на това, което ще става тук.
— Нима ни гоните, ваше височество?
— След малко пак ще ви повикаме. В малкия салон има сватбени подаръци.
— Разбрах, ваше височество. Ще ни отстъпите ли поне Ориол?
— Не, дори и него не. Вървете!
— Хайде, хубавици — подкани Нивел приятелките си, — доня Крус ще ни заведе да видим тоалета на младоженката.
Дамите станаха едновременно и предвождани от циганката, влязоха в малкия салон на Марс, разположен точно срещу будоара, в който преди малко видяхме нашите две приятелки. Там наистина имаше сватбени подаръци, около които дамите веднага се скупчиха.
Гонзаг стрелна Пейрол с очи и той отиде да затвори вратата зад тях. Едва що вратата се хлопна и доня Крус понечи да се приближи до нея, но Нивел се спусна подире й и я хвана за ръката.
— Вие сама трябва да ни покажете всичко, мило ангелче — рече тя. — Ще сме ви много задължени.
В салона останаха само мъже. Гонзаг седна на масата сред гробно мълчание, което дори разбуди малкия маркиз дьо Шаверни. И понеже никой не проронваше нито дума, той промърмори, говорейки сам на себе си:
— Помня, че в градината зърнах две прелестни създания. Само че наистина ли трябва да се оженя за едната от тях, или просто сънувам? Бога ми, не знам! Братовчеде — изведнъж прекъсна мисълта си той, — тук ми се струва доста зловещо. Отивам при дамите.
— Стой тук! — заповяда Гонзаг и като обгърна с поглед присъствуващите, попита: — Все тъй хладнокръвни ли сме, господа?
— Повече от всякога — последва отговор.
— По дяволите! — извика Шаверни. — Та нали точно ти, братовчеде, настояваше да пием!
Маркизът беше прав, но в момента за Гонзаг думата „хладнокръвие“ имаше съвсем относителен смисъл. Трябваха му разгорещени глави и яки десници. С изключение на Шаверни, всички бяха в нужното разположение на духа. Принцът вече нееднократно бе поглеждал към малкия маркиз, поклащайки недоволно глава. Той хвърли поглед към стенния часовник и каза:
— Разполагаме точно с половин час, за да си поговорим. Стига лудории! На вас говоря, маркизе!
В момента, когато Гонзаг му беше заповядал да остане, маркизът отново бе седнал, но не в креслото си, а върху масата.
— He ce безпокойте за мен, братовчеде — рече той със сериозността на пияниците. — Молете се само никой от тук присъствуващите да не е по-пиян от мен. Аз се тревожа за положението си, какво по-просто от това!
— Господа — прекъсна го Гонзаг, — ако се наложи, ще минем и без него. Ето как стоят нещата: в този миг една млада девойка ни пречи. Чувате ли? Пречи ни! Пречи на всички ни, тъй като отсега нататък интересите ни са още по-тясно свързани, отколкото си мислите, и може да се каже, че вашата сполука е и моя. Погрижих се нишката, която ни свързваше, да се превърне в истинска верига.
— Всички сме много задължени на ваше височество! — рече Монтобер.
— Не ще и дума! Разбира се! — обадиха се и останалите, но им липсваше ентусиазъм.
— Тази девойка… — поде отново Гонзаг.
— Тъй като по всичко личи, че обстоятелствата се усложняват — прекъсна го Навай, — имаме право на някои разяснения. Девойката, отвлечена снощи от вашите хора, същата ли е, за която ставаше дума у господин регента?
— Тоест, онази, която господин дьо Лагардер беше обещал да представи в Пале Роаял? — додаде Шоази.
— С една дума — госпожица дьо Ньовер? — заключи Hoce.
Всички забелязаха как изражението на Шаверни изведнъж се промени, после го чуха тихо и със странен глас да повтаря:
— Госпожица дьо Ньовер!
Гонзаг се намръщи.
— Какво значение има името й? — рече той с гневно движение. — Тя ни пречи и трябва да я премахнем от пътя си.
Настъпи тишина. Шаверни взе чашата си, но веднага я остави обратно, без да отпие нито глътка. Гонзаг продължи:
— Кръвта ме ужасява също толкова, колкото и вас, господа приятели мои, та дори и повече. Шпагата никога не ми е допадала, тъй че никакви шпаги! Привърженик съм на мирните средства. Шаверни, плащам петдесет хиляди екю и поемам разходите по пътуването ти, само и само, за да е спокойна съвестта ми.
— Скъпичко е — промърмори Пейрол.
— Не разбирам — каза Шаверни.
— Ще разбереш. Просто давам един шанс на това прелестно дете.
— За госпожица дьо Ньовер ли става дума? — попита малкият маркиз и неволно посегна към чашата си.
— Ако й се харесаш… — започна Гонзаг вместо отговор.
— Е, колкото до това — прекъсна го Шаверни, надигайки чашата си, — ще й се харесаме!
— Толкоз по-добре! В такъв случай тя на драго сърце ще се омъжи за теб.
— Не бих желал и да бъде другояче — заяви Шаверни.
— Нито пък аз — загадъчно се усмихна Гонзаг. — Ожениш ли се, веднага ще отпътуваш с жена си някъде вдън глухата провинция и ще проточиш до безкрай медения си месец, ако, разбира се, не предпочиташ да се върнеш след като той изтече, но сам.
— А ако тя откаже? — попита малкият маркиз.
— Ако откаже, съвестта ми ще е чиста, а тя ще бъде свободна. Произнасяйки последните думи, Гонзаг неволно наведе очи.
— Давате й един-единствен шанс, казахте — промълви Шаверни, — което ще рече, че ако приеме ръката ми, тя ще живее, а ако я отхвърли — ще бъде свободна. Не разбирам.
— Защото си пиян — сухо отвърна Гонзаг.
Останалите пазеха дълбоко мълчание. Под искрящите полилеи, осветяващи прекрасните картини по тавана и стените, сред празните бутилки и увехнали цветя, витаеше един бог знае какво зловещо предчувствие.
От време на време от съседния салон долиташе женски смях и този смях причиняваше болка. Единствен Гонзаг седеше с високо вдигнато чело и усмивка на устните.
— Но вие, господа — обърна се той към останалите, — сигурен съм, че вие много добре ме разбирате!
Не отговори никой, дори изпеченият негодяй Пейрол.
— Както виждам, нужно ви е разяснение — подсмихна се Гонзаг. — Добре, но то ще бъде кратко, тъй като нямаме време. Нека по-напред признаем очевидната истина: за нас съществуванието на това дете е равносилно на пълно разорение. Излишно е да приемаме този недоверчив вид, това е така. Ако утре загубя
