турнири.
До тях се търкаляха дузина празни бутилки, които недвусмислено свидетелствуваха за съкрушителните удари, понесени, или по-скоро погълнати от двете враждуващи страни. Шаверни беше блед като платно и налените му с кръв очи сякаш всеки миг се канеха да изскочат от орбитите си. Но той беше свикнал с подобни схватки. Въпреки тънката си снага и привидно ограничения капацитет на стомаха си, маркизът беше опасен събутилник. Подвизите му бяха безчет. Гърбавия, напротив, беше силно зачервен и очите му неистово блестяха. Той се въртеше и не млъкваше нито за миг, което, както всеки знае, е много неблагоприятно условие. Дърдоренето опиянява почти толкова, колкото и самото вино. Има ли сериозна среща, всеки шампион на бутилката трябва да бъде ням. Ами тъй де, я вижте рибите! Щастието като че ли клонеше на страната на малкия марки.
— Залагам сто пистола за Шаверни! — извика Навай. — — Гърбавия ще се върне под наметалата!
— Държа — отвърна Гърбавия, като се олюля в креслото си. Това не убягна от погледа на Нивел, която извика:
— Залагам портфейла си за маркиза!
— А колко има в портфейла? — поинтересува се Езоп II между две големи глътки.
— Пет синички… Цялото ми състояние, уви!
— Държа ги срещу десет! — извика Гърбавия. — Дайте вино…
— Коя ти харесва най-много? — пошушна Паспоал на ухото на своя доблестен приятел, оглеждайки последователно Сидализ, Нивел, Фльори, Дебоа и другите госпожици.
— Гръм да ме порази дано! — възкликна Кокардас-младши, който не сваляше очи от Гърбавия. — Негова милост ще вземе да се удави накрая. Познавам само един човек, който може да пие така!
Езоп II стана от мястото си и за миг на всички им се стори, че ще падне. Той обаче най-невъзмутимо се настани върху масата, обгръщайки присъствуващите с циничния си подигравателен поглед.
— Нямате ли по-големи чаши? — извика той и запокити своята надалеч. — С тези лешникови черупки можем и да осъмнем!
X. Триумфът на Гърбавия
Ето ни — отново в стаята на партерния етаж, където в началото на вечерята бяхме видели Орор и доня Крус. Орор беше сама и макар да бе коленичила на килима, не се молеше.
От известно време шумът, долитащ от горния етаж, се беше усилил. Причина за това бе разгорялото се единоборство между Шаверни и Гърбавия. Но Орор дори не ги чуваше. Тя бе потънала в мисли и зачервените й от плач очи невиждащо се взираха нейде в пространството. Унесът й бе тъй дълбок, че тя дори не обърна внимание на лекия шум, който доня Крус вдигна на влизане в стаята. Испанката се приближи на пръсти и я целуна по косата. Орор бавно извърна глава и сърцето на циганката се сви от мъка, когато зърна клетите й, останали без капчица кръв страни и помътнелите от плач очи.
— Идвам да те взема — рече тя.
— Готова съм — отвърна Орор.
Доня Крус очевидно не очакваше подобен отговор.
— Едва сега ли се реши?
— Молих се, а когато човек се моли, непонятното става лесноразбираемо.
Доня Крус бързо се приближи до нея и попита:
— Кажи ми, какво разбра?
Във въпроса й звучеше почти толкова искрена загриженост, колкото и неподправено любопитство.
— Готова съм — повтори Орор. — Готова съм да умра.
— Но тук изобщо не става дума за смърт, бедна ми сестрице!
— За първи път тази мисъл ме споходи много отдавна — прекъсна я Орор унило. — Аз, само аз съм неговото нещастие, заплахата, която непрестанно тегне над него. Аз съм неговият зъл дух. Без мен той щеше да е свободен, щеше да е спокоен и щастлив!
Доня Крус слушаше, без да разбира. Орор изтри една сълза и продължи:
— Защо, защо още снощи не сторих това, което обмислям днес? Защо не избягах от дома му? Защо съм още жива?
— Какви ги говориш? — извика циганката.
— Флор, сестрице мила, ти просто не знаеш каква разлика съществува между вчера и днес! Видях пред мен да се разтварят райските порти и пред погледа ми се разкри един цял живот, изтъкан от неописуема радост и божествени наслади. Той ме обичаше, Флор!
— Та нима едва снощи го разбра? — смая се доня Крус.
— Ако го бях разбрала по-рано, един бог знае дали щяхме да се излагаме напразно на опасностите на това пътуване. Но аз се съмнявах, страхувах се. О, колко лекомислени сме ний, сестрице! Човек трябва да трепери, а не да изпада във възторг пред това велико щастие, което би принудило небесното блаженство да се спусне на земята. Но, разбираш ли, това е невъзможно, за щастието няма място на този свят.
— Добре, но ти какво реши? — прекъсна я циганката, която нямаше никаква склонност към подобна мистика.
— Да се подчиня, за да го спася — отвърна Орор.
Възхитена, доня Крус скочи на крака и извика:
— Да вървим тогава! Принцът ни чака. — Внезапно тя се сепна и усмивката й помръкна. — А известно ли ти е, че покрай теб животът ми се превърна в истински героизъм? Не мога да обичам като теб, не ще и дума, но и аз обичам по свой начин, а винаги те намирам на пътя си.
Смаяната Орор недоумяващо я погледна.
— Ти не бери грижа за мен — усмихна се доня Крус. — И през ум не ми минава да умирам заради това. Имам намерение преди да умра да се влюбя така поне още няколко пъти, но бъди уверена, че ако не беше ти, надали бих се отказала толкова лесно от царя на странствуващите рицари, Хубавия Лагардер! Вярно е и това, че след него единственият мъж, който накара сърцето ми да трепне, е този глупчо Шаверни.
— Какво…? — понечи да я прекъсне Орор.
— Знам, знам, поведението му може да ти се струва лекомислено, но какво да правя, след като с изключение на Лагардер не понасям светците! Това невъзможно маркизче просто не ми излиза от ума!
Орор я хвана за ръката и се усмихна.
— Сестрице — рече тя, — сърцето ти е по-искрено от думите. Пък и откъде ли всъщност би могла да наследиш надменната суетност на високородните?
Доня Крус сви устни.
— Ти май не вярваш в знатния ми произход? — промърмори тя.
— Госпожица дьо Ньовер съм аз — спокойно отвърна Орор.
Слисана, циганката широко отвори очи.
— Лагардер ли ти го каза? — прошепна тя, без дори и през ум да й мине да възразява.
Тя поне не беше честолюбива.
— Не — поклати глава Орор, — и това е единственото провинение, в което някога бих могла да го упрекна. Ако ми го беше казал…
— Но тогава кой…? — прекъсна я доня Крус.
— Никой. Знам го и толкоз. От снощи най-различни събития, случили се от детството ми до днес, придобиха за мен съвършено нов смисъл. Спомнях си, съпоставях и заключенията се наложиха от само себе си. Детето, което е спяло в крепостния ров на Кайлюс докато са убивали баща му, съм била аз. Още виждам погледа на моя приятел, когато посетихме това зловещо място! Та нали точно той ме накара да целуна мраморното лице на Ньовер в гробището „Сен Маглоар“? И нима Гонзаг, чието име ме преследва от най- ранно детство, същият Гонзаг, който днес ще ми нанесе смъртоносния удар, не е съпругът на вдовицата на Ньовер?
— Та нали той искаше да ме върне на майка ми! — прекъсна я циганката.
— Бедна моя Флор, знам добре, че сме безсилни да си обясним всичко. Ние сме деца и бог е съхранил сърцата ни чисти. Как тогава да проникнем в бездната на покварата? Пък има ли и смисъл? Не знам какво е искал да направи от теб Гонзаг, но ти си само инструмент в ръцете му. Разбрах това още снощи, а сега
